Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (19)

19

— Ей!… — извиках. Гласът ми бе приглушен от дебелия капак.

Чух само глухото тупване от затварянето на останалите ковчези.

— Ей, пуснете ме да изляза!

Заблъсках капака с две ръце. Но той не помръдваше.

Поех си въздух и опитах отново. Този път си помагах и с крака. Въпреки това тежкият капак не се отместваше.

Сърцето ми блъскаше толкова лудо, че се изплаших да не изскочи от гърдите. В затворения ковчег беше горещо и задушно.

— Отворете! Отворете! — крещях.

Опитах се отново да вдигна капака. Чувах глухите викове на Клей от съседния ковчег. Нещастникът крещеше с цяло гърло.

Изгубила сили, започнах да стена уплашено.

„Успокой се, Лизи — взех да си повтарям. — Вземи се в ръце. Това е само една глупава разходка. Всеки момент ще отворят капака.“

Чаках, дишайки на пресекулки. Преброих до десет.

После още до десет.

Капакът не се отваряше.

Опитах се да затворя очи и да преброя до петдесет. Когато стигна петдесет, рекох си, ще отворя очи и капакът ще се повдигне.

— … двайсет и две, двайсет и три, двайсет и четири… — броях на глас. Гласът ми звучеше сподавено. Беше ми все по-трудно да дишам. Въздухът беше ужасно застоял.

Спрях да броя на двайсет и пет и отворих очи. Капакът си беше на мястото.

Колко е горещо вътре, помислих си. Няма никакъв въздух. Ще се изпека!

Опитах се да пищя, но от гърлото ми не излезе никакъв звук.

Отвън долитаха само приглушени викове и писъци.

Мама ли пищеше така?

— Това е само една разходка — викнах й аз. — Една глупава разходка по реката. Всеки момент ще отворят капаците!

Но не ги отваряха.

Въздухът бе непоносимо горещ и застоял.

Защо вече не ги отварят?

Защо?

Опитах се да овладея нарастващата паника, но не успях. Цялата треперех неудържимо. Хладна пот бе избила на челото ми.

— Тук нещо не е наред! — извиках. — Капакът трябваше да се отвори, а не се отваря!

Започнах да го удрям трескаво с юмруци. Блъсках толкова силно, че ме заболяха ръцете. Но капакът не помръдваше.

Ковчегът подскачаше и се люшкаше във водата.

Отпуснах обезсърчено ръце. Поех глътка горещ, застоял въздух. Гърдите ме боляха. Тялото ми трепереше.

И тогава почувствах сърбеж по краката. Нещо се движеше нагоре.

Пълзеше бавно.

Нещо дребно, с малки, остри крачета.

— О, не — изстенах аз.

Паяци!