Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (14)

14

— Махайте се! — викнах ужасено и размахах ръце пред лицето си.

Пърхането се отдалечи, но после отново се върна.

— Прилепи! — кресна ужасено Клей.

Усетих, че ме хваща за ръката.

— Нищо не виждам! — чух гласа на Люк. — Тъмно е!

— Мразя прилепите! — изхленчих.

Нещо просвистя съвсем близо до главата ми.

Пърхането на криле ни заобикаляше от всички страни.

Очите ми постепенно привикваха с мрака и започнах да различавам неясни очертания. Движеха се около нас. Все по-бързо и по-бързо.

Нещо ме докосна по рамото.

— Помощ! — извиках.

Клей започна да пищи:

— Помогнете ни! Помогнете ни!

— Нападат ме! — врещеше Люк.

Отново усетих удар по рамото. Изпищях.

— Помощ! Помощ! — продължаваше да се моли Клей. Виковете му почти бяха заглушени от пърхането на крила.

Прикрих лицето си с ръце и тръгнах към вратата.

Резливата миризма ме задушаваше. Краката ми трепереха от ужас. Пристъпвах с мъка.

И тогава нещо ме дръпна за косата.

Дърпаше все по-силно. Чувах плющене на криле.

Пронизително, пискливо съскане. Отново ме дръпнаха за косата.

Изпищях. Не спирах да пищя.

— Нещо ме хвана за косата! — викнах и паднах на колене.

Отново пискливото съскане. Размахах ръце над главата си. Пръстите ми докоснаха топло, меко телце с пърхащи крила.

Бутнах го, задърпах го от косата си.

— Еееей, помогнете! — извиках.

Плющенето на криле ме заобикаляше от всички страни. Чувах виковете на Люк и Клей. Но идеха някъде от много далеч.

Нещо пак ме докосна по бузата. Около мен се стрелкаха тъмни сенки. Хамбарът буквално гъмжеше от възбудени, писукащи прилепи.

— Ооох! Помогнете ни! Помогнете ни, моля ви!

Дочух пърхане на криле над главата си.

— Помощ! Помогнете ни!

Но нямаше кой да ни помогне.