Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (5)

5

Февруари

Урбана определено бе особен гост. Откакто се бе настанила при Назира и Фатима в къщата на Кумал преди седмица, не беше спряла да говори.

— Ако е шпионка — каза Назира и седна с въздишка на изтощение до Раду в градината, — значи е най-лошият шпионин в историята на света. Как би могла да научи каквото и да било от някого, ако изобщо не млъква?

— За какво говори? — Раду не беше идвал често в къщата, за да не привлича излишно много внимание, преди да се е уверил, че рискът си заслужава.

— За ужасните си оръдия. Нищо друго. Вади изгорели пръчки от огнището, за да рисува схеми — по стените, Раду, по прекрасните бели стени. И после очаква Фатима да измие всичко, защото се преструваме, че тя е просто прислужница.

— Съжалявам — Раду знаеше, че е поискал твърде много от цвете жени, когато ги помоли да допуснат външен човек в личния си живот.

Назира махна с ръка.

— Аз чистя, след като Урбана се прибере в стаята си да спи.

Фатима разбира.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че Урбана е луда, но може и да е гений. Нищо не разбирам от оръдия, но никой не би могъл да имитира онова, което тя нрави. А и не лъже, когато казва, че ще ги направи за всеки, който е готов да й плати. Цял живот с това се занимава и винаги са й отказвали. Единствената цел в живота й е да създаде най-невероятно големите и ефективни средства за убиване на хора, които светът е виждал.

Раду се опита да овладее вълнението си.

— Значи мислиш, че трябва да продължа?

— Тя е изумителна находка. Може дори да се окаже ценна.

Раду не успя да сдържи радостната си усмивка. Какво щеше да стане, ако предложеше на Мехмед нещо — някого, — който е безценен и когото Раду сам е намерил? Какво щеше да стане, ако Раду станеше този, който щеше да позволи на Мехмед да сбъдне мечтата си за Константинопол?

Назира сложи ръка на бузата на Раду.

— Къде си в момента?

Раду поклати глава.

— Извинявай.

— Ами флотът? Как вървят нещата там?

— Оправдаха надеждите ни. Повечето от корабите са построени и Сюлейман е намерил моряци. Мислех, че това ще се окаже трудно, но хората са се надпреварвали да бъдат наети. По устите им избива пяна при мисълта за съкровищата на Константинопол — Раду въздъхна. — Чувам същото и от войниците всеки път, щом се спомене Константинопол. За златната ябълка в ръката на статуята на Юстиниан в центъра на града. За църквите, построени от златни тухли и обсипани със скъпоценни камъни. Изобщо не ги интересува, че е наше предопределение да завладеем Константинопол, както е казал пророкът, мир нему.

Раду се намръщи. Той бе дочул и по-зловещи разговори за богатствата и другата плячка, която ще намерят сред гражданите на Константинопол. Засега за това се говореше по-скоро шеговито, тъй като никой не знаеше, че Мехмед възнамерява да тръгне срещу града веднага. И все пак приказките оставяха лош вкус в устата на Раду.

— Но това не е причината да се налага да завземе града.

Раду почти не беше разговарял с Назира за Константинопол досега. Изненада се, че тя има мнение по въпроса.

— Какво имаш предвид?

— Хората си мислят, че пророчеството цели да ни направи богати. Но защо Аллах да го е грижа за това? Според мен градът ще стане наш, защото имаме нужда от него. Докато Константинопол съществува, към него ще пращат кръстоносни походи. Още хора ще нахлуват в земите ни и ще ни убиват само защото сме мюсюлмани. Мисля, че падането на Константинопол ще ни донесе сигурност и защита. Аллах ще ни даде града, за да можем да го почитаме на спокойствие.

Раду затвори очи и вдигна лице към слънцето. Толкова се бе съсредоточил върху това как да помогне на Мехмед да превземе града, че бе спрял да мисли защо го правят. Назира бе права. Не ставаше дума само за Мехмед. Ставаше дума за свято дело. О, той щеше да направи всичко, за да защити религията, която му бе дала толкова много.

— Кога ще започнете? — попита Назира и го върна към настоящето.

— Скоро. Почти всичко е готово. Но Мехмед няма да тръгне на поход, преди да се е уверил, че всичките му граници са защитени. Унгария все още го тревожи. Хунияди е заплаха.

— А италианците?

Раду се радваше, че може да си поговори с Назира открито. Беше такова облекчение да обсъжда делата си с някого, който разбира всички елементи на играта и който може да му напомни каква е всъщност целта на цялото занимание.

— Те са твърде заети да се карат помежду си, за да тръгнат да защитават град, чиято история е изпълнена с толкова войни и ненавист. Щом завземем Проливите, няма да могат да пратят помощ дори да искат.

Назира въздъхна.

— Знам, че е наложително, но никак не чакам с нетърпение деня, в който съдбата ще призове съпруга и брат ми при стените на Константинопол. Боя се от изхода на нещата.

Раду я привлече към себе си.

— Знаеш, че ще се погрижа за теб. Каквото и да се случи.

Назира се засмя тъжно, притиснала глава към гърдите му.

— Ето пак решаваш, че се притеснявам за себе си. Никога не допускаш, че някой може да те обича за това, което си, а не за това, което можеш да направиш за него. Най-горещата ми молитва е някой ден да научиш достатъчно за любовта, та да разбираш, когато се дава безкористно.

Раду нямаше какво да каже. Понякога Назира бе прекалено проницателна.

— Е, отивам да говоря с Урбана. Благодаря ти — той целуна ръката на Назира.

Докато влизаше в къщата, попадна на Фатима.

— Благодаря ти, че търпиш всичко това — прошепна той. — Назира е в градината, а аз ще разговарям с Урбана през следващите няколко часа. Иди прекарай малко време с жена си.

Тя срещна погледа му за миг. Благодарна усмивка разведри миловидното й лице.

— Успех — каза тя.

— Жена ти може да е ялова — каза Урбана, когато с Раду седнаха да хапнат следобеда.

Раду се задави от изненада.

— Какво?

— Женени сте повече от година. Колко често се съешавате?

Раду вдигна очи към тавана, търсейки отговор там, докато бузите му се сгорещяваха повече от пещите в леярната.

— И по тези въпроси ли си експерт? — попита той, като се постара думите му да прозвучат шеговито.

Урбана се намръщи.

— Не. Но се питам доколко е практично да се продължава в посока, която не носи резултати. Ами прислужницата?

Паника обхвана Раду. Май бяха подценили проницателността на Урбана.

— Фатима ли? — попита той, в опит да спечели време. Как щеше да обясни? Ами ако тя разкажеше на някого?

— Тя ти е слугиня. Запозната съм с тукашните нрави. Ако ти роди син, той ще бъде твой законен наследник. А и за нея ще е добре. Ще има положение и няма да можеш да я продадеш. Аз харесвам Фатима. Трябва да обмислиш този вариант.

Гласът на Раду излезе с труд от гърлото му, едновременно от облекчение, че Урбана не е научила истината за брака му, и от срам, че тя смята темата за подходяща за разговор.

— Предпочитам да остана верен на съпругата си.

— Затова ли не си опитал досега да влезеш в моето легло? Аз щях да те отблъсна, насилствено, ако се налага, но фактът ме учуди.

— Искам да говорим за оръдия! — каза Раду в отчаян опит да отклони разговора от бебета и легла.

Урбана посърна. После дебелите й вежди се сключиха, сякаш в очакване на удар.

— Само ако ми позволиш да поговоря със султана…

— Искам да ги направиш.

Веждите й литнаха нагоре от изненада.

— Какво?

— Искам да ги направиш. Всичките. И онова, което може да срине Вавилон, но и всички оръдия, които можеш да измислиш възможно най-бързо. Искам да създадеш най-великата артилерия, която светът някога е виждал.

Радостта на Урбана бързо се превърна в уморено разочарование.

— И аз искам същото, но никой от нас няма леярна, материали или пари, за да ги купи.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Тя облиза устни и ги всмукна замислено между зъбите си.

— Не, не мога.

Раду се засмя сухо. Урбана можеше да стане ценна, но само ако той успееше да я опази в тайна от Халил. Очевидно нищо в живота му не можеше да става с лекота. Той потърка челото си под чалмата.

— Е, това вече е проблем. Кажи ми, възможно ли е да направиш оръдията, без да привличаш много внимание?

— Не и при количествата руда, които ще са ни нужни. Ще ни трябват и хора, много хора. Не мога да се справя сама. И не мога да правя оръдия където и да е. Затова дойдох тук — само Одрин и Константинопол имат леярни, достатъчно големи, за да направя оръдията си.

Раду пазеше твърде много тайни. Главата му се пръскаше от тях. А и не знаеше дали ще може да създаде артилерия, без да го забележат. Освен всичко това, тежестта на тайните го изтощаваше. Вече се съмняваше във всичко. Дори в Мехмед, от което го болеше. Щом Мехмед бе скрил от него вземане-даването си с влашкия княз и трудностите на Лада, какво още не казваше на Раду?

Тайните даваха на всичко повече мощ, по-голям потенциал за разруха и унищожение.

Раду се изправи и отиде до прозореца. Назира и Фатима лежаха на одеяло в градината, шепнеха си и се смееха. Ако ги бе видял, без да знае истината за връзката им, щеше да си каже, че са много близки приятелки. Никой не се чудеше защо Фатима винаги е до Назира и защо двете са толкова щастливи от живота си в провинцията, без жива душа наоколо.

Бяха скрили любовта си на съвсем видно място.

— Урбана — каза Раду. В ума му се оформяше идея и тази форма му харесваше. — Как се отнасяш към празненствата?

— Мразя ги — отвърна тя.

— Ами ако ти кажа, че ходенето на много празненства е цената, която трябва да платиш, за да можеш да направиш оръдията си?

Гласът й бе равен, но решителен.

— Какво да облека?