Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (15)

15

Краят на март

Три часа след като напуснаха Одрин, Раду, Киприян и Назира чуха как някой препуска към тях. Свърнаха встрани от пътя. Киприян извади меча си и Раду направи същото, макар да нямаше представа кой би могъл да ги гони. Със сигурност не бяха войниците на Мехмед. Може би някой от посланиците бе открил някак измамата им и сега бързаше да предупреди Киприян?

Препускащият кон, запенен и треперещ, спря рязко пред тях.

— Той ги изби! — извика ездачът.

— Валентин? — Киприян прибра меча си. Ездачът бе рошавото чернокосо момче, което им бе помогнало в конюшнята.

Валентин се опита да слезе от седлото, но вместо това падна на земята.

— Изби ги!

Киприян скочи от коня си и сграбчи Валентин за раменете.

— Какво говориш? Какво правиш тук?

— Той ги изби! На празненството. Султанът ги изби.

Всички изби.

Киприян вдигна ужасен поглед към Раду и Назира.

— Вие знаехте ли?

Раду поклати глава, онемял от ужас. Не знаеше. Значи така бе решил да обяви война Мехмед. Раду бе наясно, че някои хора ще загубят живота си, това бе цената на успешната обсада, но случилото се с посланиците му се стори някак лично. Някак… прекалено. Приличаше повече на убийство, отколкото на война. Той не се съмняваше, че Мехмед е имал причина да постъпи така и ако можеше да му я обясни, Раду щеше да го разбере.

В главата му неканена се появи картина на посланиците, паднали върху лъснатия под в локва кръв. В гърлото му се надигна киселина и заплаши да прелее от устата му. Сигурно бе имало причина.

— Не знаех — прошепна той.

Киприян прегърна момчето, без да сваля очи от Раду и Назира.

— Решението ви да тръгнем сега ми спаси живота. Дължа ви всичко. До края на живота си ще ви наричам свои приятели.

Назира и Раду се спогледаха и пълната тежест на онова, в което се бяха замесили, най-сетне легна върху плещите им.

Три дни по-късно предположението на Раду, че Назира ще има нужда от много помощ по време на пътуването, бе окончателно опровергано. Тя бе взела не само дрехи, но и хранителни припаси. Раду дори не бе помислил да вземе храна — факт, който не бе убягнал на Назира. Тя лукаво запърха с мигли, докато наклаждаше огън и вадеше храна от дисагите си.

— Ние съпругите сме доста полезни — заяви тя.

Раду се наведе към огъня, благодарен за топлината и за уменията на Назира.

— А аз толкова време да си мисля, че служиш само за украса.

Киприян се засмя с половин уста, а Раду и Назира размениха потайни усмивки — и двамата знаеха колко истинска е ролята й на украса всъщност. Приятно бе да чуят Киприян да се смее. По разбираеми причини, той не беше в обичайното си добро настроение след новината за убийствата.

За атентатите, поправи се Раду. Причината за тях бе политическа, не лична. Това ги правеше атентати, а не убийства. Така му бе по-лесно да ги преглътне, макар да не му беше приятно.

— Колко остава до града? — попита той.

— Утре трябва да стигнем.

Бяха тръгнали по обиколен път, тласкани от страха на слугата Валентин и опасенията на Киприян, че някой може да ги гони. Раду и Назира нямаше как да убедят спътниците си, че Мехмед иска всички да пристигнат без произшествия в града, затова сега напредваха мъчително бавно по рядко използвани пътища и гори.

Назира разля супа по купите и седна до Раду.

— И подправки ли си взела? — попита той. Супата бе прекрасно гореща и стопли устата му.

— Ти сключи изключително изгоден брак, Раду — тя склони глава на свободната му ръка. Раду вдигна глава и видя как Киприян ги гледа с тъжно, изпълнено с копнеж изражение.

Назира също го забелязал.

— Ти женен ли си, Киприян?

Той поклати глава, сякаш се отърсваше от сън, и сведе поглед към купата си със супа.

— Не.

— Чудех се дали у дома те очаква жена. В Константинопол ли си отраснал?

Той кимна и натопи парче пресъхнал хляб в супата, за да го размекне.

Назира продължи да задава въпроси, да вади информация от Киприян. Раду бе горд, но и тъжен, че това се налага.

— Имаш ли живи роднини?

— Да. Донякъде — усмивката на Киприян бе крива и не достигаше до очите му. — Баща ми е Деметриос.

— Деспотът? — попита Раду изненадан. Братята на Константин, Деметриос и Тома, управляваха области в Пелопонес. Нерядко враждуваха помежду си — бяха ту врагове, ту съюзници. Раду не разбираше защо единият би допуснал синът му да стане посланик. Това бе длъжност със съмнителен престиж, неблагодарна и, в интерес на истината, опасна работа. Посланиците рискуваха живота си както в чужди дворове, така и в собствения си, ако донесяха лоша вест.

Киприян кимна.

— Аз, за съжаление съм незаконороден. Майка ми му беше любовница. Затова не съм толкова ценен колкото законните му синове. Константин ме прибра при себе си и ми даде длъжност в двора като услуга към майка ми.

— Тя от Кипър ли е? — попита Назира.

Лицето на Киприян омекна.

— Кръстила ме е на родния си остров. Все казваше, че аз съм нейният дом, където и да е.

Назира въздъхна кокетно.

— Вече я харесвам, и то много. Ти някога ходил ли си в Кипър? Чувала съм, че е много красиво.

— Не. Майка ми умря преди четири години. Все се каня да отида да видя родното й място, но нуждите на Константин са по-важни от моите прищевки.

— Толкова ли е взискателен този твой чичо-император? — гласът на Назира звучеше игриво и безгрижно. Раду се облегна назад и се замисли по колко още начини щеше Назира да му докаже, че я е подценил непростимо.

Киприян се засмя.

— Не. Точно това ме задържа при него. Бих се побоял за съдбата на душата си, ако отвърнех на всичките му добрини, като го изоставя точно когато най-силно се нуждае от помощ — лицето му отново помръкна. — Тревожа се колко ще скърби, ако новината за убийството на посланиците стигне до него преди нас. Ще помисли, че и аз съм убит и ще обвини себе си. Но вината не е негова. Аз настоях да дойда.

Раду се намръщи.

— Защо си го направил?

Киприян не отговори веднага — допи супата си и за момент се взря в дъното на купата, сякаш можеше да накара още супа да се появи.

— Останах доволен от първото си посещение в Одрин. Градът ми се стори много красив и… интересен. Не очаквах, че нещата са се променили толкова — той вдигна глава и направи опит да се усмихне, но очите му си останаха тъжни. — А и толкова време учих турски. Стори ми се глупаво да прахосам това умение.

— Ако знаех, че това ще се случи, щях да ви предупредя, всичките — докато го казваше, Раду осъзна, че не е вярно. Щеше да поиска да ги предупреди. Но нямаше да направи нищо в разрез с плановете на Мехмед.

Киприян се приведе напред, сякаш се готвеше да стисне Раду за рамото. После се отдръпна.

— По-добре, че не го направи. Това щеше да разкрие на султана предателството ти и ти щеше да загинеш заедно с нас. Не, така е по-добре. Ще скърбя за другарите си, но ще ме крепи надеждата, която ти ни донесе.

Супата се бе превърнала в киселина в стомаха на Раду.