Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (4)

4

Лада ЗНАЕШЕ, ЧЕ ДА НАКАЗВА ТРАНСИЛВАНИЯ ЗА ВСИЧКО, което се бе случило през последната година, не бе особено разумно от стратегическа гледна точка. Но пък я караше да се чувства добре, затова Трансилвания гореше.

Лада не беше щастлива, но беше заета, а това бе почти същото.

— За бога — прошепна тя, докато се опитваше да пристегне парчето плат около гърдите си, за да не се търкат в ризницата. Трудно й беше да се облича в гората. Но този вариант бе определено за предпочитане пред онова, което й бе предложил комендантът на Брашов, преди да прати по петите й наемен убиец. След като се съгласи да провери колко войници и пари може да задели за битката на Лада за трона, той й предложи да остане с него, вместо да ходи там, където „една дама няма място“.

Мястото й бе при хората й. Нищо, че замръзваше. Тя потръпна, скрита зад одеялото, което бе опънала, за да може да се облече. Почти бе успяла да нагласи плата както трябва, когато вледенените й пръсти изпуснаха възела. Тя захвърли плата на земята и изкрещя от ярост.

— Лада? — попита Богдан. Стоеше от другата страна на одеялото. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не и от теб! Остави ме на мира!

След още няколко вбесяващи минути най-сетне успя да нагласи всичко. Облече си туника — чиста за разнообразие — и излезе иззад одеялото.

— Имаш нужда от помощ — каза Богдан, толкова тихо, че никой друг не го чу.

— Нямам нужда от помощ.

— Ти си дама. Не е редно да вършиш сама всичко това.

Лада го изгледа студено, гневно.

— Богдане, кога съм била дама?

Той отвърна на гневния поглед със свенлива, нежна усмивка.

— За мен винаги си била дама.

— Значи може би не ме познаваш толкова добре.

Богдан протегна ръка напред с дланта нагоре, за да й покаже белега от „сватбата им“, когато бяха деца.

— Познавам те.

Преди Лада да реши как да отговори или как да се почувства, вниманието й привлече Петру.

Последният керван, който бяха ограбили, се бе оказал натоварен със скъпи дрехи, части от които сега бяха пръснати из целия лагер. От дърветата висяха панталони, бризът развяваше ризи. Ярките цветове на дрехите придаваха на лагера празничен вид.

Петру се бореше с богато извезана жилетка от брокат, която се опитваше да надене на гърба си. Завъртя се наляво, после надясно. Николае го наблюдаваше, стиснал устни, но в очите му играеше весел блясък.

— Щеше да ти стои по-добре, ако беше шита за мъж — каза Матей, който тъкмо минаваше покрай тях. Сега кесията му беше пълна, но той изглеждаше все така гладен.

Петру спря да се върти и дръпна с ужас жилетката от себе си. Николае избухна в смях.

— Можеше да ми кажеш! — извика Петру.

— Да, но така хубаво подчертаваше очите ти.

Петру му хвърли кръвнишки поглед. После обърна глава към Лада и й подаде жилетката. Тя вдигна вежда към нежните цветове и изкусните шевове. Мърморейки си под нос, Петру замери Николае с жилетката по главата и се отдалечи.

Лада носеше дълга туника върху панталона си, и двете черни. Само поясът й беше червен. Дебел черен плаща, подплатен с пухкава кожа, я пазеше от студа — за пръв път от месеци й беше топло. Ботушите — от мека кожа, извезани с изящни форми — бяха единственото женско нещо по нея. Беше свикнала да носи косата си прибрана под кърпа, вързана около главата, но сега вместо еничарско бяло, кърпата бе черна. Отгоре имаше кожена шапка.

Всички отдавна бяха спрели да носят еничарските си кавуци и униформи. Но някои от хората й все още пазеха остатъци от робския си живот — тук пояс, там кинжал. Богдан използваше бялото платно от кавука си, за да си чисти оръжията. Много от мъжете ползваха своите за съвсем друг вид почистване.

— Щефан върна ли се?

Николае дозакопча жилетката си и се загърна в плаща си.

— Още не. Трябва ли да го изчакаме, преди да започнем да се веселим? Имаме много хора.

— Тази вечер не ни трябват много хора. Тази вечер ни трябва бързина и незабележимост.

Богдан пристъпи към Лада.

— Аз ще дойда.

— Не ти.

Той посърна. Лада стисна зъби и продължи.

— Трябва да останеш да ръководиш лагера.

Той сви рамене и се отдалечи с тежки стъпки. Лада не знаеше дали стъпва тежко, защото е ядосан, или просто защото е едър. Истината бе, че не можеше да вземе със себе си Богдан точно тази нощ, защото той щеше да се противопостави на плана й. Николае може би също. За Петру тя не знаеше. Но Матей…

— Матей, ти и аз.

— Какво ще правите? — попита Николае.

Лада прибра ножовете си в ножниците — по един на всяка китка и трети около глезена. От връв, преметната през рамото й, висеше кутия с лампено масло.

— Ще посетя коменданта на Брашов.

— Налага ли се?

— Той ме предаде. Защо ще ми обещава помощ и после ще се опитва да ме убие? Трябва да е събирал информация. И когато е предал информацията на когото трябва, е получил заповед да ме убие. Или работи за Унгария, или е в съюз с княз Дан. Искам да знам кое от двете е истината. Ако е княз Дан, няма от какво да се боим. Вече знаем, че ни иска мъртви. Но ако са унгарците, имаме нов проблем.

— И как ще се добереш до него? Градът се охранява добре.

Лада срещна погледа на Матей. Той мрачно кимна. Беше готов да свърши работата. А Лада бе винаги готова за всичко.

Двамата се промъкнаха през тъмните улички на румънския квартал. Той бе цял лабиринт от бедняшки къщурки, до самите стени на града. Някои от тях дори бяха залепени за стената. Лада и Матей няколко пъти чуха стъпките на патрулиращи стражи, но бе достатъчно да свърнат от пътя си, за да ги избегнат.

Колибите, залепени до стената, се оказаха предимство. Двамата се вмъкнаха между две такива колиби на по-малко от метър една от друга и се изкатериха до покрива на едната. Матей повдигна Лада, за да се качи на стената. След няколко напрегнати удара на сърцето, докато се увери, че никой не я е забелязал, тя спусна на Матей въже, за да се качи след нея.

От вътрешната страна на стената дори въздухът имаше друг вкус и мирис. По-чист. По-богат. Въздух за привилегировани хора без отчаяни бедняшки усти, които да го гълтат жадно. Само че под всичко се долавяше мирисът на пепелища. Това изпълни Лада с подобие на покой.

Лада знаеше точно къде трябва да отиде, но това им отне два часа път сноване из дузина улици. Заобикаляха изстиналите руини на къщите, които бяха опожарили, а ако се наложеше, се криеха в тях. Добре че Лада се бе облякла в черно — иначе саждите щяха да развалят дрехите й.

Стражите патрулираха из улиците с вбесяващо постоянство. Когато Лада и Матей най-сетне се добраха до къщата на коменданта, попаднаха на нов проблем. Пред вратата стояха трима стражи, а около къщата имаше още. Лада бе планирала да влезе с взлом през някой прозорец на първия етаж, но това се оказваше невъзможно.

Матей чакаше, без да продума, но тя усети въпроса, който излъчваше позата му. Ами сега?

Лада вдигна очи към нощното небе, за да прокълне звездите, но вниманието й привлякоха стрехите на къщите. Сградите бяха строени близо една до друга, бореха се за пространство. Понякога уличките помежду им бяха толкова тесни, че човек трябваше да се обърне ребром, за да мине.

Нямаше нужда да влиза с взлом в дома на коменданта. Достатъчно бе да се промъкне в някоя от съседните къщи.

— Какво мислиш за църквите? — прошепна тя.

Матей се намръщи в мрака.

— Забеляза ли как по селата всички църкви са укрепени? Дават подслон на всеки, ако някой нападне селото. Но тук, в сърцето на града, църквата е красива и студена. Не пускат румънци на службите. Мисля, че трябва да загреем църквата.

Тя протегна ръка, стиснала кутията масло. Лицето на Матей светна, щом я разбра, и той пое кутията от нея.

После изчезна в мрака. Макар Лада да разполагаше с повече войници сега, тя неизменно имаше по-голямо доверие на първите, които се бяха присъединили към нея. Матей щеше да свърши работата. Николае и Богдан може би щяха да се стреснат от мисълта да подпалят свята сграда, но как можеше нещо да е свято, щом румънците нямаха достъп до него?

Тя се плъзна напред от тъмния ъгъл, в който се бе скрила, и се затича по уличката. На четири къщи от тази на коменданта имаше триетажен дом с широки первази, идеални за сандъчета с цвета през пролетта.

Лада стъпи на най-долния перваз, издърпа се до втория етаж и после до третия. Покривът обаче се спускаше над последния етаж под неудобен ъгъл — ръбът му бе прекалено далеч, за да успее Лада да се хване за него. Над главата й, почти на една ръка разстояние, имаше тавански прозорец, от който без особени усилия би могла да прескочи на съседния покрив.

Прозорецът пред нея не беше затворен плътно. В единия ъгъл имаше пролука, през която можеше да се пъхне нож. Лада направи точно това и отвори прозореца. Всяко протестиращо изскърцване на дървесината я караше да мисли, че всеки момент ще я открият. Когато прозорецът се отвори достатъчно, тя скочи в стаята.

Едно момиче седна в леглото си и се втренчи в Лада. Нямаше повече от десет години, косата й бе прибрана под нощна шапчица, нощницата й бе бяла.

— Ако се разпищиш — каза Лада, — ще избия цялото ти семейство, докато спят.

Момичето замръзна от ужас, без да издаде звук.

— Покажи ми как да стигна до тавана.

Момичето стана от леглото треперещо. Крачетата му затупкаха безшумно по дървения под. Тя отвори вратата на спалнята си и се огледа наляво и надясно, преди да подкани Лада да я последва. В края на коридора имаше друга врата.

Лада се напрегна, готова да се изправи срещу враг, но стаята се оказа празна, с изключение на куп стари мебели и стълба.

Момичето посочи нагоре.

Лада сложи ръка на стълбата, после спря. Обърна се към момичето, което я гледаше с разширени очи, все така, без да продумва, от момента, в който Лада бе влязла в стаята му.

Лада бръкна в ботуша си и извади малкия си нож. Обърна го с дръжката напред и се наведе.

— Следващия път, когато някой влезе в стаята ти посред нощ, бъди подготвена. Ето.

Момичето пое ножа и се втренчи в него, сякаш не разбираше какво е. После стисна дръжката и кимна.

— Хубаво. Сега си тръгвам. Връщай се в леглото.

Лада се качи по стълбата и отвори вратата в пода на таванското помещение. Прозорецът на тавана обаче отказа да се отвори. Проклинайки късмета си, Лада хвана един стол със счупен крак и разби стъклото. Надяваше се, че Матей си е свършил работата съвестно, за да отвлече вниманието на всеки, който би могъл да вдигне тревога.

След като разчисти парчетата стъкло от прозореца, Лада се промуши през рамката и приклекна на перваза. Под нея нощта я чакаше, замайваща и тъмна. Тя скочи.

Съседният покрив се надигна да я посрещне по-скоро, отколкото очакваше, и тя почти се изтърколи на земята, преди да успее да се хване. После се затича. Нагоре, през билото, набирайки инерция, преди да се хвърли към следващия покрив, през бездната, която я очакваше с нетърпение. Нов покрив. Този гледаше в обратната посока, а следващият бе метър-два по-висок. Лада се затича по билото му, набра скорост и скочи.

Ръцете й напипаха ръба на следващия покрив. Краката й увиснаха във въздуха, тежестта й заплашваше да я повлече надолу. Тя се залюля настрани, успя да закрепи коляно на покрива и се издърпа върху него.

Още един.

Този път тя запристъпва внимателно по керемидите. Макар въздухът да беше мразовит, тялото й се обливаше в пот. Покривът на дома на коменданта бе по-висок от този, на който се намираше в момента, но не покривът бе целта й. Тя се разходи напред-назад по ръба на покрива, докато не откри онова, което търсеше — прозорец с тесен перваз под него. Беше планирала да влезе с взлом, но късметът й най-сетне проработи.

Този прозорец беше отворен и от него надничаше оплешивяваща глава — човекът гледаше към центъра на града и слушаше виковете, долитащи от всички посоки. Виждаше се мъждиво зарево и се чуваха далечни звуци от чупещо се стъкло.

За един безкраен момент между два удара на сърцето Лада спря. Той изглеждаше стар, немощен и уязвим в торбестата си нощница.

Беше нечий съпруг. Нечий баща. В следващия момент мъжът си прочисти гърлото със същия сипкав, мазен звук, който бе издал, когато й обеща помощ, вече замислящ как ще я предаде.

Лада скочи и се приземи почти върху него. Двамата се търкулнаха на пода. Лада се изправи веднага и опря коляно в гърдите на коменданта, притиснала нож към гърлото му.

— Кой нареди да ме убият?

Той затрепери, очите му се кръстосаха, когато се опита да види ножа.

Тя притисна острието към кожата му и от нея изби кръв. Комендантът изхлипа първите думи от някаква молитва.

— Бог го няма тази нощ — каза Лада. — Тук сме само ти, аз и ножът ми. Кой нареди да ме убият?

— Князът! — каза мъжът. — Князът на Влашко.

— Защо?

— Защото си заплаха.

Лада се усмихна. Знаеше, че това не би трябвало да я радва, но въпреки това се почувства добре. Князът я смяташе за достатъчно сериозна заплаха, че да заслужи наемен убиец. Лада все още имаше шанс. Там, където имаше страх, имаше и власт.

Тя дръпна ножа си и го сложи до главата на коменданта. Той не помръдна.

— Подарък за княза. Кажи му, че пращам поздрави и скоро ще се видим. И кажи на бога си да не прави толкова леснозапалими църкви.

Лада се измъкна през прозореца, следвана от облекченото хълцане на коменданта. Тя понесе това хълцане със себе си като подарък, докато тичаше по покривите, отдалечаваше се от центъра на Брашов и се връщаше при хората си.