Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (37)

37

5–16 май

Раду не искаше да продължи да помага в поправките на стената — една обширна част от нея се беше срутила предишния ден и бе довела до загуби и за двете страни, но без особена промяна в ситуацията — затова се отби в кулата на Орхан, където бяха събрани всички турски жители на града. Тук поне имаше османци, които не се налагаше да убива.

Раду поседна при пазачите. Познаваше всички по физиономия, но не и по име. Тук те бяха външни хора, защитаваха града, но не бяха част от него. Всички се отнасяха с тях с известно недоверие.

— Храната е малко — оплака се пазачът Исмаил. — А няма и пари да си купим. Орхан се грижи за нас колкото може, но не е лесно.

Раду кимна.

— Венецианците вчера се опитаха да избягат. Джустиниани едва ги спря. Мъжете пропускат смените си на стената, защото обикалят града в опит да намерят храна за семействата си.

— Такива са обсадите. Отвън смърт, отвътре гнилоч. — Исмаил се усмихна тъжно. — Но може и да оцелеем. Нещата да продължат постарому. Така ми липсва да си вървя по улицата и да ме замерват с кал само защото съм турчин. Сега не можем да излезем от кулата, защото ни е страх как хората ще си помислят, че сме шпиони на султана.

Раду се облегна и дървеният сандък, на който бе седнал, изскърца недоволно. Нещо в кулата привлече погледа му — османското знаме. В сандъка бяха прибрани всички флагове, които не бяха влезли в употреба при маневрата с лодката. Сега, седнал тук изоставен и безполезен, Раду изпита солидарност със знамената.

— Защо остана? — попита Раду. Ако Мехмед спечелеше, всички хора на Орхан щяха да умрат. Дори ако се провалеше, те пак щяха да бъдат парии в града. Орхан никога нямаше да успее да предяви претенции към османския престол, не и сега, след като Мехмед вече имаше наследници. Политически погледнато, бе безполезен.

Исмаил потърка брадичката си замислено.

— Орхан е добър човек. Израснал е като пешка в чужда игра, но това не го е ожесточило или озлобило. За султана чувам други неща — той сви рамене. — Както и да е, съдбата ми винаги е била тук. Да умра между стените или при опит да ги премина. Избрахме да останем с човека, когото уважаваме.

Няколко седмици по-рано на Раду би му се приискало да удари Исмаил задето обвинява Мехмед в жестокост. А сега, всеки път щом затвореше очи, Раду виждаше гората от колове и чудовищните им плодове.

Двамата вдигнаха глави — покрай тях минаваше процесия от коне, чиито копита разплискваха калта. В средата яздеше Константин. Раменете му бяха отпуснати, главата — наведена. Предишния ден само неговото присъствие на стената бе вдъхнало кураж на защитниците да продължат да отблъскват атаките. Но Раду виждаше, че започва да се пропуква под напрежението.

Във въздуха полетя шепа кал и се размаза по хълбока на коня на императора. Войниците от тази му страна веднага се заоглеждаха в търсене на нападателя. Константин въздъхна и поклати глава.

— Еретик! — извика някой от една близка уличка. — Децата ни умират от глад, защото предаде Бог!

Константин хвърли поглед встрани и видя Раду. Усмихна се тъжно.

— Децата ни умират от глад, защото единственото сребро, останало в града, принадлежи на Бог.

Когато процесията на императора отмина, Раду се сбогува с Исмаил. Докато се връщаше към къщата на Киприян, навсякъде виждаше страдание. Едно беше да гледа как умират хора на стената и съвсем различно да вижда как децата им седят на праговете на къщите изпосталели, с изцъклени от глад очи. В Галата имаше храна и тамошните търговци все още търгуваха с Константинопол през деня. Но щом никой нямаше пари, и цялата храна на света да беше в Галата, тя щеше да остане недостижима за жителите на Константинопол.

Думите на Константин следваха Раду по петите и го разсейваха. Единственото сребро, останало в града, принадлежи на Бог. Раду не можеше да направи нищо, за да ускори края на обсадата. Но може би щеше да успее поне малко да облекчи страданието на хората. Страдание, за което той бе отчасти отговорен, след като унищожи хранителните запаси в онзи склад. Може би все още имаше шанс да спаси душата си.

Киприян и Назира седяха в дневната, когато Раду нахлу в къщата, изпълнен с енергия.

— Какво толкова те е зарадвало? — попита Киприян.

— В църквите има сребро, нали?

Киприян кимна.

— Съдовете за събиране на подаяния са сребърни.

— И се ползват, за да събират пари за бедните. Мисля, че трябва да съберем тези съдове, за да набавим пари за бедни те. Бог без съмнение ще погледне благосклонно на подобно начинание.

Раду не допускаше, че някой от двамата богове — християнския или Аллах, истинският Бог — би се отнесъл с неприязън към благотворителността, без значение към кого се проявява. Това бе един от стълбовете на исляма в края на краищата. Раду не бе изпитвал толкова неподправено щастие, откакто бе пристигнал в града.

Киприян поклати глава.

— Чичо ми не може да взима нищо от църквите, не и с репутация като неговата. Те бездруго едва го допускат на служби. Ако поиска църковното сребро, хората ще вдигнат бунт.

Раду се усмихна палаво и подаде ръка на Назира, за да й помогне да се изправи.

— Чичо ти няма да иска нищо, нито ще вземе нещо. Мога да се оправя в ковачница.

Киприян прехапа устни, но в очите му блесна веселие.

— Знам къде секат кралските пари. Напоследък няма много работа там.

— А аз познавам някого, който много го бива да отключва врати.

Назира се засмя, грабна един черен шал и го уви около главата си.

— Аз пък познавам някого, който ще чисти църквите, в случай че някой попадне на веселата ни банда крадци.

Глупаво беше, но беше толкова приятно да прави нещо различно от това да се бие на стената или да се мрази. Раду почти подскачаше по улицата. Назира вървеше от едната му страна. Киприян от другата, а нощта беше мека и уханна. Откриха една тъмна, запусната църква недалеч от дома на Киприян.

Назира застана отпред, хванала съвсем открито кофата си с парцали, потропвайки с крак, сякаш нямаше търпение да започне да си върши работата. Кофата удобно скриваше ключалката, която Раду се опитваше да отвори. Последва изщракване и вратата се открехна. Те влязоха на пръсти. Раду обичаше църквите най-много, когато бяха тъмни. Пищните, крещящи украси не се виждаха добре, а тишината бе по-свята от всяка литургия.

Киприян тръгна уверено към олтара, откъдето извади едно блюдо за подаяния и го вдигна победоносно. Назира го прибра в кофата си и го покри с парцали.

След три часа бяха обиколили няколко църкви. Кофата на Назира бе почти пълна. Раду бе твърде изморен, за да подскача, но двамата с Киприян не спираха да се смеят на непохватността си в мрака. В една от църквите Киприян се спъна и падна по гръб върху една пейка, с вирнати към тавана крака. Раду се преви на две в опит да заглуши смеха си, за да не го чуе някой. Вместо да се изправи, Киприян остана така, размахвайки крака във въздуха, докато от очите на Раду не текнаха сълзи.

Когато обраха десетата църква, те решиха да посетят още една. Поеха по криволичещите улички, обгърнати от приглушения си смях като град, потънал в мъгла. Раду не знаеше какво е да си пиян, но подозираше, че чувството е подобно.

— Трябва ми! — изкрещя женски глас. Тримата се стреснаха и спряха. Две жени дърпаха кошница. В краката и на двете се гушеха деца, дърпаха ги за полите и плачеха.

— Децата ми гладуват! — извика едната.

— Всички гладуваме! — викна един мъж и се мушна между жените. Едната падна в калта, събаряйки едно от децата си. Другата се опита да дръпне кошницата, но мъжът я стисна силно.

— Дай ми я — примоли му се тя, вдигнала момченцето си на ръце като доказателство за отчаянието си.

— И аз имам гладни деца.

Киприян и Раду пристъпиха напред. Не знаеха какво да правят, но виждаха, че нещо трябва да се направи.

— Ти трябва да си на стените — каза Киприян на мъжа.

Изражението на мъжа стана грозно и злобно.

— За да вземеш храната за себе си ли? Ще се върна на стената, когато нахраня семейството си.

Той мина покрай тях, като почти събори Назира на земята. Дори не се обърна да погледне жените, от които бе откраднал храната. Онази, която все още стоеше на краката си, се отдалечи, гушнала едното дете, докато другото подтичваше след нея.

Раду подаде ръка на падналата жена, за да й помогне. Тя пое ръката му и се изправи. Изтръска полата си и с едно чисто крайче избърса лицето на детето.

— Идете в Галата — каза Раду колкото можа по-меко. — Там има храна и децата ти ще са в безопасност.

— Бог ще ни опази — каза жената. Раду не разбра дали го каза с надежда, или с обреченост.

— Но Бог не може да те нахрани.

Тя го изгледа с погнуса, хвана детето си за ръка и забърза надолу по улицата, сякаш богохулството на Раду бе заразно.

Жената отнесе със себе си цялото им щастие. Поне знаеха, че не са си загубили времето. Бяха свършили нещо необходимо.

— Още една — каза Киприян. Звучеше изморен. Посочи пътя.

— Манастирът, в който се пази Богородица Пътеводителка.

— Какво е това? — попита Назира и пъхна едната си ръка под лакътя на Раду, а другата — под този на Киприян. Това се стори някак неправилно на Раду, с Назира по средата. Не бяха в равновесие. Повече му харесваше, когато той бе между Назира и Киприян. Но сега носеше натежалата кофа.

— Това е най-святата икона в целия град — обясни Киприян. — Изображение на Дева Мария с младенеца. Казват, че е донесена от Светите земи от апостол Лука. Понякога я разнасят около стените, за да ни защити, но сега свещениците я държат прибрана, за да накажат чичо ми за връзките му с католиците.

— Наистина ли мислят, че една икона ще ги спаси? — попита Назира, без да влага във въпроса жлъч, само от любопитство. Раду се присви от страх — тя бе казала ги, вместо ни, — но Киприян не забеляза. Изглежда, Раду не беше единственият, който се чувстваше твърде комфортно в присъствието му.

— Казват, че и преди е спасявала града — каза той.

— Вярваш ли го? — попита Назира.

Киприян вдигна поглед към звездите, надзъртащи през ниските облаци и дима, който така и не успяваше да се разсее.

— Вярвам, че Богородица би предпочела да се погрижим за себе си, вместо за нейната икона. И точно затова ще отвлека вниманието на пазача, за да можете да се вмъкнете вътре и да съберете среброто.

Той се поклони игриво в опит да върне веселото настроение и сви зад ъгъла на манастирската стена.

Раду се облегна на една малка външна врата в стената и се захвана с ключалката. Работеше колкото можеше по-бързо. Когато отключи, двамата с Назира влязоха в напълно тъмен коридор. Тръгнаха опипом напред и стигнаха друга врата. И тя беше заключена.

— Много обещаващо — прошепна Назира.

Раду отключи. Въздухът в църквата го удари в носа — миришеше на тамян. Раду се престраши да запали свещ в лишената от прозорци църква. Когато фитилът пламна, пред очите им се появи изображението на Богородица. Иконата бе висока почти колкото Раду, поставена върху носилка, с пръти отпред и отзад за носене.

— Жалко, че не можем да я разтопим — замислено каза Назира, загледана в тежката златна рамка. Раду затърси среброто. Бяха останали няколко дребни съдини и той ги прибра. Назира не помръдна, взряна в иконата.

— Мисля, че това е проблемът на Константинопол — каза тя. — Чакат да ги спаси една икона, вместо да си помагат.

Спорят и се карат къде ще идат душите им след смъртта, а оставят нуждаещите се в този живот да гладуват. Нищо чудно, че градът загива.

Раду сложи ръка на рамото й.

— Взех онова, за което дойдохме.

Назира не помръдна. На светлината от свещта в очите й проблеснаха сълзи.

— Мразя ги. Мразя всички в този град. Вървя между тях, говоря с тях и все едно говоря с призраци. Иде ми да сложа траур — тя плачеше. Бръкна в един от бурканите в кофата и извади шепа мазнина за лъскане.

Раду я хвана за ръката, преди да метне мазнината по иконата.

— Не — меко каза той.

— Трябва да я изгорим. Да ги накажем.

— Те вече са достатъчно наказани.

— Сестра ти би я изгорила, за да ги деморализира.

— Сестра ми би направила много повече от това — той се усмихна и си представи какво би направила Лада, ако беше на негово място. Нищо в града нямаше да е в безопасност. — Само че Киприян е отвън. Той ще разбере.

Назира подсмръкна и кимна. Избърса си ръцете в дръжките на носилката в опит да махне мазнината.

— Съжалявам. Фатима ми липсва толкова много, че сякаш лед е стегнал душата ми. Все забравям, че не трябва да мисля за тукашните жители. Толкова бях сигурна, когато дойдохме, че това няма да ме затрудни. Исках… Исках да страдат. Исках да гледам как се предават.

Раду никога не я беше чувал да говори така.

— За да опазиш исляма?

— За да отмъстя — прошепна тя. — Заради Фатима. Семейството й е било избито от кръстоносци, когато тя е била малка. Причинили са й ужасяващи неща. Неща, за които и до днес не може да говори. Исках Константинопол да стане наш, за да няма повече кръстоносни походи, да. Но и исках да ги накажа — тя пони очи с крайчеца на шала си. — Знам, че не е разумно. Никой от хората тук не е отговорен за случилото се с Фатима. Но нелогичната им омраза към нас, демонизирането им на исляма е позволило на онези кръстоносци да постъпват така. Не биваше да идвам тук с толкова омраза в сърцето, това е зло. Омразата превръща всички ни в чудовища.

Раду я привлече към себе си и я прегърна силно.

— Ти не можеш да станеш чудовище — каза той пред погледа на Богородица, сочеща сина си. Лицето й не изразяваше никаква емоция, нямаше намек нито за осъждане, нито за милост.

— Все още мисля, че постъпваме правилно — Назира си оправи шала. — А аз се опитвам да накарам сърцето си да чувства онова, което е в съзвучие с Аллах.

Раду кимна и я хвана за ръка. Излязоха от манастира.

Киприян ги посрещна отвън.

— Монетният двор не е далеч. Няма да има никого.

Когато стигнаха, огънят в пещта бе угаснал. Щеше да им отнеме известно време да го напалят отново и да сгорещят пещта достатъчно, за да разтопят метала. Назира се сбогува и се прибра у дома да спи.

Раду чак сега видя как тя носи скръбта си като плащ. Усмихваше се толкова весело, че бе трудно да забележиш обгърналата я тъга. На Раду му се искаше да може да поеме този товар от нея. Но знаеше, че единственият лек за тази тъга е Назира да се махне от Константинопол и да се прибере при Фатима.

Те запалиха пещта, а Киприян намери калъпите за монети.

— Баща ми казваше, че никога няма да изкарам пари за семейството. Де да можеше да ме види сега.

— А моят баща дори не се сещаше достатъчно често за мен, та да се запита дали струвам нещо.

— Звучи като по-голямо копеле от мен.

Раду се засмя и бе възнаграден с една от искрено развеселените усмивки на Киприян. Двамата започнаха да се редуват в раздухването на огъня. Киприян се наведе над рамото на Раду, за да гледа пламъците. Беше се измил и не миришеше на стената. Миришеше на пране, съхнало на слънце, с намек за бриза, долитащ от морето. Раду се хвана да вдишва толкова дълбоко, че му се зави свят.

— Много те бива — каза Киприян. Дъхът му погъделичка ухото на Раду.

Раду щеше да се изчерви — след нещастното си детство, той поглъщаше похвалите като изгладнял скитник, — но тук бе толкова горещо, че вече се беше зачервил. Не след дълго в леярната стана задушно. Киприян съблече няколко горни дрехи и накрая свали и долната си риза.

Наистина е прекалено горещо, помисли си Раду, който гледаше във всички посоки, освен към Киприян.

Когато огънят се разпали достатъчно, те пуснаха в него сребърните съдове един по един и започнаха да събират разтопения метал. Монетите, които насякоха, бяха груби, видимо по-несъвършени от истинските пари. Само че в момента едва ли някой би ги разглеждал особено внимателно.

Киприян се просна на земята и скръсти ръце зад тила си. Раду гледаше в друга посока.

Докато не се обърна към него.

Киприян бе висок и слаб, с широки рамене. Погледът на Раду се застоя на мястото, където коремът му хлътваше към ръба на панталоните.

Не. Той беше уморен и имаше… нещо. Всичко това беше нещо. Той не знаеше какво, не можеше да го оформи в разбираема мисъл. Докато гледаше Киприян, се сети как бе гледал така Мехмед онази нощ в спалнята му, преди Мехмед да го забележи. Раду усети странен прилив на вина, сякаш по някакъв начин бе предал Мехмед. Щом си помисли колко нещастен се бе чувствал в Одрин, го напуши смях. Сега би дал всичко, за да върне онази дистанция между него и Мехмед, да замени с нея обърканото кълбо от емоции и въпроси, създадено от стените, които ги деляха.

Само че не бе сигурен, че иска да замени с нещо тази нощ, въпреки всичко, което му бе струвала.

И все пак след онзи първи поглед той се постара да гледа само към масата. Ако Киприян го хванеше да го гледа, как ли щеше да реагира? Как би искал Раду да реагира той? Раду се съсредоточи върху монетите.

— Как ще обясниш на чичо си откъде си ги намерил?

— Зестра от съсухрена старица, която иска да се омъжи за мен.

— По-скоро би повярвал, ако му кажеш, че си намерил заровено съкровище.

— По случайност жените в напреднала възраст ме намират за много привлекателен. Заради очите ми е, нали разбираш. Не могат да се наситят на очите ми.

Раду най-сетне съблече долната си риза, защото в стаята ставаше все по-горещо. Положи всички усилия да не поглежда към Киприян. От време на време успяваше. През цялото време не помръдна от мястото си до масата, доволен, че тя стои между него и Киприян. Доволен беше и че панталоните му са достатъчно плътни, за да скрият усещанията, които тялото не приемаше.

Телата бяха измамни неща.