Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (38)

38

Средата на април

— Дорин ни е нужен — каза Тома. Седеше с царствена осанка на седлото. — Той също е Басараб.

Лада посочи към пътя, по който бяха дошли.

— Той ни нападна!

Дузина зле въоръжени и изпаднали в ужас селяни ги бяха пресрещнали в края на гора, собственост на Дорин Басараб. Зад гърбовете на селяните стояха десетима обучени, въоръжени войници, които не оставиха на селяните друг избор, освен да се бият. Преди Лада да успее да отвори уста, един от селяните изстреля към нея стрела. Богдан светкавично го посече и продължи със следващия. Отне им няколко пълни с кръв и писъци минути да избият всички. Беше загуба на време за нея и прахосване на живота на селяните.

Тома не възрази. Той изсумтя леко и огледа преценяващо къщата, издигаща се в далечината.

— Дорин ще се съгласи да ни подкрепи. И няма да последва друг инцидент — той изгледа Лада остро. — За да го спечеля на наша страна, ще му предложа земите на Силвиу, след като седнеш на трона.

— Не. Тях вече ги дадох.

Тома се засмя.

— На една селянка? Да, чух. Забавно беше. Моля те, остави разпределението на земите на мен. Всъщност най-добре ще е да ме изчакаш тук с хората си. Аз ще се погрижа за всичко.

Той препусна напред, последван от своите войници. Лада го изпрати с поглед, напрегната като стрела в опънат лък.

Николае сложи ръка на рамото й.

— Какво? — сопна му се тя.

ТОЙ кимна в посоката, от която бяха дошли. Тя се обърна и видя върволица от селяни. Върволица силно разгневени селяни. Не посмяха да се приближат към нея, вероятно заради войниците на коне зад гърба й, но тя не се съмняваше, че биха я убили, ако можеха.

— Кой ви е предводителят? — попита тя. Конят й пристъпваше неспокойно пред тълпата.

— Брат ми — изръмжа един мъж.

— Къде е той?

— Лежи мъртъв на полето ей там.

Лада накара коня да спре и изгледа мъжа кръвнишки над дългия си извит нос.

— И ти мислиш, че съм виновна аз?

— Вашите мечове са окървавени.

Лада издърпа меча си от ножницата. Той блесна. Беше добре излъскан.

— Моят меч е чист. Не моят меч стоеше зад братята и братовчедите ви, за да ги принуди да влязат в битка, за която не са подготвени. Не моят меч висеше над шиите ви и ви принуждаваше да служите на човек, който не се интересува живеете ли, или умирате. Не моят меч държаха стражите на болярина, за да попречат на синовете и приятелите ви да избягат, когато е трябвало да го направят.

Николае се прокашля.

— Това май не е най-добрата тактика да ги убедиш да се присъединят към нас — измърмори той тихо.

Лада обърна коня си, отвратена и разгневена.

— Отиваме в Търговище — каза тя. — Елате с нас.

Мъжът се огледа и потърка обрасналата си с къси косми буза.

— Не е редно една дама да ходи с меч.

Лада знаеше, че ако го убие, няма да направи добро впечатление. Знаеше го, но мечът й се вдигна към човека.

— Защо да идваме? — попита старец с бяла, рядка коса, прилична на облаците в небето. Увисналата кожа под брадичката му се разлюля, когато заговори. — Добре си бяхме, преди да дойдете. Не ни трябват неприятности с Търговище.

Лада се обърна към него, решила да пощади другия мъж.

— Търговище пък не си създава неприятности заради вас. Там не ги интересувате. Не ги интересува дали живеете, или умирате, не ги интересуват семействата ви или дали живеете добре. Какво ви е давал някога князът?

Старецът сви костеливите си рамене.

— Нищо.

— Щом нищото ти е достатъчно, свободен си да избягаш и да намериш друг болярин, на когото да служиш. Дорин Басараб идва с мен. И когато седна на трона, ще си спомням всеки човек, който ми е помогнал да стигна до него, независимо от произхода.

— Искаш да станеш княз? — попита първият мъж. Вече не беше ядосан. Беше объркан. Лада предпочиташе гнева.

— Аз ще стана княз.

— От кой род си? Нямат ли останали живи синове? — попита той.

Лада отвори уста, за да заяви произхода си. После спря. Не заради семейството си заслужаваше трона. Не заради баща си. Не защото брат й не го бе взел. Тя правеше онова, което правеше не за себе си или за името си, а за Влашко. Щеше да заслужи трона.

— Аз съм Лада Дракула и ще стана княз — тя понижи глас и се наведе към мъжа. Следващите й думи прозвучаха като меч, който излиза от ножницата. — Съмняваш ли се?

Мъжът отстъпи крачка назад, най-сетне разбрал от изражението й, че говори сериозно. Тя не беше дама. Тя беше дракон и цялата страна щеше да го разбере преди всичко да свърши.

— А ако не успееш? — попита старецът.

— Тогава ще продължите да си живеете както досега. Боляринът ви ще допълзи обратно. Те винаги успяват да се спасят. Но ако спечеля — а аз ще спечеля, — ще те запомня. Разбираш ли?

Мъжете закимаха, някои по-неохотно от други. Старецът разтегли устни в беззъба усмивка.

— Мисля, че си луда. Но няма да откажа предложението — поклони й се.

Лада вдигна поглед над главите им, към хоризонта. Един от хората на Тома развали ефекта, защото се зададе откъм къщата.

— Господарят ми казва да направите лагер зад къщата. Ако желаеш, можеш да вечеряш с тях.

Лада не желаеше. Въпреки това стисна зъби и кимна.