Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влизам в мрака (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Now I Rise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Издание:

Автор: Кирстен Уайт

Заглавие: На трона се възкачвам

Преводач: Ирина Денева — Слав

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София

Излязла от печат: 16.06.2018

Редактор: Лора Ненковска

Художник: Sam Weber

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-2184-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10249

История

  1. —Добавяне

32

Средата на април

Лада се затича към самотната фигура на Щефан, който, без да бърза, вървеше по дъното на дефилето към тях. Беше се обръснал. В замъка в Хунедоара брадата му беше помогнала да се слее с околните, но тук, където само мъжете със собствена земя имаха право да си пускат бради, избръснатото лице го караше да се откроява.

— Никой не е чул за нас — каза той. — Най-добре да спрем за почивка следобеда и да продължим през нощта.

Лада въздъхна.

— И в лагера на дявола бих се приютила, за да се спася от този студ.

— Струва ми се, че дяволът много обича пламъците.

Лада се стресна и присви очи.

— Щефан, ти да не се пошегува? Не знаех, че можеш.

Лицето му остана безизразно.

— Имам много умения.

Лада се засмя.

— Това го знам.

Пътят, по който бяха тръгнали, следваше течението на Арджеш и повтаряше пътя, по който Лада бе минала с баща си преди толкова много години. Този път Богдан яздеше до нея, вместо накрая, с прислугата. А Раду бе изгубен завинаги, като баща й и последните остатъци от привързаност, които бе изпитвала към него.

Раду щеше да оцелее. Щеше да се оправи. Не можеше да умре край стените на Константинопол, защото й принадлежеше и тя нямаше да го допусне. Точно както Влашката земя й принадлежеше и Лада нямаше да допусне никой друг да я управлява.

— Защо все гледаш към този връх? — попита Николае, проследил погледа й. — Изнервяш ме. Да не очакваш нападение?

Лада го изгледа кръвнишки.

— Не.

Беше си помислила да се измъкне и да се качи при руините от крепостта на върха. Искаше да застане на ръба и да посрещне зората, да почувства ласката на истинската си майка, Влашката земя, която я посреща и благославя.

Само че неотдавнашната й среща с другата й майка я бе задържала, беше започнала да подяжда увереността й. Ами ако спомените й за крепостта бяха грешни? Ами ако се изкачеше и слънцето не изгрееше? Ами ако изгрееше, но тя го усетеше просто като поредния изгрев?

Не можеше да рискува да развали безценния си спомен. Тя стисна медальона, онзи, който Раду й беше подарил, за да замени старата й кожена кесийка. Вътре бяха скътани прашните останки на клонка от вечнозелено дърво и цвете от същата тази планина. Лада ги бе носила със себе си като талисмани, докато минаваше през земите на враговете си. Сега си беше вкъщи и въпреки това тук бе земя на врагове.

Някой ден щеше да се изкачи до върха, и то скоро. Когато всичко наоколо станеше нейно. Скоро щеше да се върне и да построи крепостта отново, за да прослави Влашко.

Те спряха в подножието на върха, за да напълнят манерките си и да напоят конете. Лада слезе от коня. Промъкна се през купчина тъмносиви скали, за да проследи пътя на ручейче, което се вливаше в големия ручей. Скрита зад скалите, зееше пещера. Тя се шмугна вътре, където беше дори още по-мразовито. Лада не виждаше добре в мрака, затова тръгна пипнешком, прокарвайки пръсти по грубите стени на пещерата. И тогава нещо под пръстите й се промени. Стената се изглади, вече не беше груба както е обичайно в пещерите. Което значеше, че това не е пещера.

Това бе таен проход.

Лада се втурна напред слепешком и накрая се удари в края на прохода. Нямаше други тунели, проходът не се разклоняваше. Нима някой бе прокопал тунел в сърцето на планината като Ферхат от старата легенда, само за да открие, че планините нямат сърца?

Върху главата й капна вода и тя вдигна лице. Изкрещя. Звукът отекна нагоре и изчезна сред паническото пляскане на криле, идващо от прилепите, които викът й бе събудил. Лада потръпна, но прилепите не се спуснаха към нея.

Което значеше, че има и друг изход, откъдето могат да избягат. Тя отново тръгна опипом покрай стената, докато не попадна на издълбани в скалата места за хващане. Имаше само едно място, до което можеше да води този тунел — право в нейната срутена крепост. А това значеше, че е таен изход, път към свободата, когато всички други пътища са затворени.

Влашко винаги намираше път.

 

 

Макар да беше пролет — смразяващо студена, но все пак пролет, — Лада видя повече запустели ниви, отколкото изорани и готови за сеитба. Над земите, през които минаваха, бе натежала запуснатост.

Накрая стигнаха до район, в който нивите бяха разорани. По краищата им се мяркаха неугледни колиби, от чиито комини се издигаше дим. На хоризонта се извисяваше домът на Басараб — двуетажен и достатъчно обширен да приюти обитателите на всички колиби, които бяха подминали. Лада и хората й не направиха опит да скрият присъствието си. Матей бе обещал да предупреди стопанина. Ако ги беше предал, щеше да се наложи да се бият.

Край пътя седеше дете. Главата му бе прекалено голяма за тънкото като вейка тяло, което се виждаше през парцаливите му дрехи. Момчето гледаше как приближават, без да продума.

Николае спря пред него.

— Къде е майка ти?

Момчето премигна тъпо срещу него.

— Баща ти?

Когато отговор не последва, Николае му подаде ръка.

— Ела с мен — каза той. Момчето се изправи и Николае с лекота го метна на седлото си.

— Сигурно е пълен с бълхи — каза Петру и се намръщи. — Остави го да си седи.

Николае изгледа Петру заплашително. Доброто му настроение бе изчезнало.

— Ако бълхите бяха пречка за някого да се присъедини към нас, отдавна да сме те изгонили.

Петру изправи гръб и сложи ръка на меча си.

— Започва да ми дотяга да се шегуваш за моя сметка.

— Щом не искаш да е за твоя сметка, не се дръж като магаре.

Лицето на Петру придоби свирепо изражение. Лада бутна коня си напред и застана между тях.

— Ако Николае иска да прибира бездомници, това е негова работа.

Богдан, както винаги до Лада, кимна към пътя.

— Доста често се случва.

Зад конниците се беше проточила дълга около два километра върволица от изморени, но решителни хора.

Освен трийсетимата й останали еничари, Лада бе събрала повече от двайсет млади румънци от Трансилвания и Унгария. Носеха тояги, вили и сопи. Един държеше ръждясала коса. Нито един нямаше кон, но маршируваха толкова подредено, колкото успяваха. Лада познаваше тези мъже. След тях обаче се точеха още — жени, които Оана бе събрала, за да организират нещата в лагера, мъже твърде стари, за да се сближават с младите, дори един баща с дъщерите си, който вървеше след тях от Арджеш, за да не е сам на опасния път.

— Това е абсурдно — каза Лада. — Защо стоят с нас?

Своите хора разбираше. Нямаха друг избор. Нямаше къде другаде да отидат. Вярваха й, на нея и на надеждата, че може би тя ще успее да им намери място в света. Освен това, те бяха войници, свикнали на дълги преходи и трудности. Но тези хора, те…

Те нямаха друг избор, нямаха къде другаде да отидат. Вярваха й, на нея и на надеждата, че може би тя ще успее да им намери място в света.

Час по-късно Лада седеше в елегантно обзаведена стая, пиеше греяно вино и се беше стоплила за пръв път откакто излезе от задушаващата приемна на майка си. От едната й страна седеше Богдан, а от другата — Николае. Петру и Щефан стояха до вратата и изглеждаха заплашително, без да влагат усилие.

— Писмото, което получих от Матей Корвин, беше… интересно.

Косата и брадата на Тома Басараб бяха сребристи. Беше облечен в кадифе и коприна в цвят, тъмен като виното, а кончетата бяха лъснати и сребърни като косата му.

— Искам да стана княз — заяви Лада.

Тома Басараб се изсмя — веселието му бе искрящо като копчетата.

— И защо го искаш?

— Защото князете ни работят срещу Влашко. Прекалено са заети да молят чужди страни за помощ, да обслужват желанията на болярите и да изпразват собствените си хазни. Междувременно страната ни гние около тях. Аз ще променя това.

Тома се облегна назад и потропа с пръсти по чашата си.

— Системата е такава, каквато е. Досега е работила.

— За кого е работила?

— Знам, че имаш смели мечти, малка Дракула. Но Влашко си е все същото и същото ще си остане. Ти какво можеш да му предложиш?

Лада веднага разбра, че истинският въпрос всъщност е „Какво можеш да предложиш на мен?“ Прииска й се Раду да беше тук. Той щеше да влезе под кожата на тази стара лисица. Лада го изгледа с леден гняв.

— Грешката ти е да решиш, че ме интересува предлагането на каквото и да е. Системата е развалена. Аз ще я променя.

— Хората, които говорят за промяна, свършват като трупове.

Лада оголи зъби в усмивка.

— Ще видим кой ще бъде труп в края на всичко това.

Тома се усмихна. Усмивката разтегли устните му и се вдигна до очите.

— Мисля, че виждам какво можеш да предложиш. Матей с право те е пратил тук. Имаш голям потенциал. Ще те съветвам. Има много боляри, които мога да привлека на твоя страна. Някои ще имат нужда от… агресивно убеждаване. Но подозирам, че в това нямаш равна. Под моето ръководство ще получиш трона в Търговище. С гордост ще застана до теб в служба на княз Дракула — той протегна ръце към нея. Зад него се виждаха пламъците на огъня в камината.

Лада си помни собствената си шега за лагера на дявола и изведнъж я обхвана отвращение. Не искаше помощта му, нито неговата, нито нечия друга. Но се нуждаеше от нея.

— Благодаря. — Думите изскърцаха между зъбите й като песъчинки.

— Хората ми ще покажат на твоите къде ще спят. Хайде ние да хапнем и да обсъдим околните области. Много от болярите вършат ужасни неща с поданиците си.

Той изцъка съжалително с език, но погледът му подсказваше, че вече пресмята богатствата, които може да натрупа, докато оглежда Лада.