Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (21)

21

Краят на март

Колко ангели могат да танцуват на върха на игла? — извика мъж, чието нашарено с белези от шарка лице бе разкривено от подигравателна усмивка.

Друг мъж забучи пръст в гърдите му и закрещя нещо за отца и сина. Белязаният го удари с юмрук и двамата се озоваха на калната улица, вкопчени един в друг, хапещи и ритащи.

Киприян дори не спря, а само побутна Раду да ги заобиколи.

— Хората тук май са много… религиозни.

Киприян мрачно се засмя.

— За беда на всички ни. Ето я — той посочи напред. Лишен от занимания, Раду бе помолил да разгледа града. Особено искаше да види прочутата катедрала Света София. Мехмед му беше казал да я посети. Това бе единственото нещо, което му бе казал да направи. И докато Константин не го повикаше отново, Раду нямаше кой знае какво за вършене, освен да се разхожда, отворил очи и наострил уши.

Улицата водеше до площад, над който бе надвиснала монументалната катедрала. Беше по-мрачна от смеха на Киприян. По пътя дотук бяха минали покрай множество църкви, чиито камбани биеха и през които се точеше непрестанен поток от хора. Но Света София, перлата в короната на Константинопол, църквата, която бе толкова великолепна, че според легендите бе накарала цяла Русия да приеме православието, се извисяваше студена и пуста под следобедния дъжд.

— Защо няма никого? — попита Раду.

Двамата приближиха вратата и Киприян пробно я побутна. Беше затворена.

— Преди няколко седмици отслужиха меса.

Раду знаеше, че православните служби се провеждат на гръцки, но не разбра какво иска да каже Киприян.

Покрай тях притича куче, следвано по петите от босоного момченце.

— Спри, Рум папа! Върни се веднага!

— Това момче да не си е кръстило кучето на римския папа?

Киприян потропа по прекрасното полирано дърво на вратата към Света София.

— Да. Половината кучета в града са кръстени на него. Чичо ми праща на папата молби за помощ, а хората го проклинат. Чичо ми се стремеше да обедини двете църкви, дори нареди да се отслужи меса, за да отпразнуваме официалния съюз, края на схизмата между Изтока и Запада. А сега най-красивата църква в християнската история е тиха и изоставена, защото бе покварена от разредено с вода вино, католическа нафора и служба на латински — Киприян въздъхна и положи със страхопочитание длан върху вратата. — И след огромната си жертва, Света София не ни донесе нищо. Папата не праща помощ.

Той поклати глава.

— Ела. Може да разгледаме мощите. Това е забавно.

— Мненията ни за забавленията се различават.

Киприян се засмя. Този път звукът бе жизнерадостен, в контраст с мрачния, дъждовен ден.

— В този град приемаме много сериозно мощите. Те ни пазят — каза той и намигна.

— Наистина ли го вярваш?

— Има ли значение? Ако хората го вярват, тази вяра им дава сила, а тази сила дава сила на града, което значи, че мощите са свършили работа.

— Доста кръгова логика.

— Ние, византийците, обичаме кръговете. Времето, луната, аргументите и, най-вече, парите. Всички хубави неща са кръгли.

Те минаха през поредния опустял квартал. Докато вървяха, Киприян весело разказваше на Раду историята на някоя колона или ронещ се постамент. Целият град бе потънал в история и сега се разпадаше около тях.

Почти бяха стигнали до поредната църква, когато земята под краката им се разтърси. Раду се препъна и Киприян го хвана. Някъде отгоре се чу звук като от свличане.

— Бягай! — извика Киприян и дръпна Раду по-далеч от стената на къщата, до която бяха спрели. В следващия миг една керемида се разби с трясък там, където бяха стояли. Двамата се метнаха към калната улица.

Раду се беше задъхал, ръцете му бяха преплетени с тези на Киприян. Очите на Киприян срещнаха неговите — черните зеници почти бяха погълнали сивото на ирисите. После той тръсна глава и се изправи. Позачистиха калта от дрехите си, макар да не постигнаха кой знае какво.

— Благодаря ти — каза Раду. — Инстинктът ти ни спаси живота.

Киприян се усмихна свенливо и посегна да избърше бучица кал от рамото на Раду.

— Смятай го за частично плащане на дълга ми към теб.

Вината отми цветовете от света. Раду преглътна и се извърна.

— Това често ли се случва? Земята да трепери така?

— Все по-често напоследък. Освен това се вихрят необичайни за сезона бури, зимата беше ужасна, а пролетта — истинско мъчение. Можеш да си представиш как действа всичко това на хора, които търсят знаци и поличби във всичко наоколо си.

Те чуха някой напред по улицата да крещи. Раду се зачуди дали е друг бой, но интонацията го наведе на мисълта за представление. Двамата тръгнаха към този глас и прекосиха две улици, докато не се озоваха зад тълпа, събрана около мъж, който се бе качил на стената пред един храм.

— Клети ромеи, как ви заблуждават! Предпочитате да вярвате в мощта на франките вместо да се уповавате на Бога. Изгубили сте истинската вяра и градът ни ще бъде разрушен заради греховете ви!

Мъжът, облечен в груба кафява роба, вдигна ръце към покритото с облаци небе и отметна глава назад.

— Господи, смили се над мен. Аз съм чист и невинен за грехопадението на този град.

Наведе глава, впери поглед в тълпата и прокара длани над главите им.

— Знайте, клети граждани, какво направихте, когато предадохте Бога, за да повярвате на обещанията на папата. Отрекохте единствената истинска вяра, завещана ви от бащите ви. Приехте робството на ереста. И така признахте всичките си грехове на Господ. Проклети ще бъдете, когато дойде съдният ден!

Жени се разплакаха и започнаха да се удрят по гърдите. Мъже вдигнаха децата си на ръце и започнаха да молят за прошка. Злобни, груби клетви срещу Константин, папата и цяла Италия процепиха въздуха.

Киприян направи вулгарен жест, после хвана Раду за лакътя и го дръпна.

— Този глупак мрази паната повече, отколкото султана. Най-доволен ще бъде, ако види града да гори, и ще приветства ада с разтворени обятия като доказателство, че през цялото време е бил прав.

— Как могат да мразят Константин задето прави всичко по силите си да ги опази?

Киприян потърка лице уморено и сведе поглед към дланите си, все още окаляни.

— Това е Константинопол. Повече ни вълнува чистотата на душата, отколкото оцеляването на тялото. Тук няма друго за гледане.

След като се измиха и се навечеряха в компанията на Назира, Киприян се извини и отиде да се види с чичо си. Основната работа на Константин, изглежда, се състоеше в безкрайно писане на писма. Оръжието му бе перото, а мунициите — празни обещания и отчаяни молби. На Раду му се искаше Киприян да го беше взел със себе си.

— Търпение — напомни му Назира и го стисна за рамото, докато той миеше чиниите. — Ще намериш начин да помогнеш. Засега най-доброто, което можем да направим, е да се превърнем в част от града.

Раду се обърна и видя, че е облечена по местната мода — с корав, тесен корсаж, тесни ръкави и пищни поли. Той вдигна вежди.

Назира се завъртя в кръг и се усмихна самодоволно.

— Харесва ли ти? Чувствам се като цвете с неправилни листенца.

— Винаги изглеждаш прелестно. Отиваш ли някъде?

— О, да. Днес на пазара се запознах с жената на един от съветниците на Константин. Стана й много мъчно за мен, когато признах, че не знам как да готвя тукашните ястия. Канена съм на вечеря у тях.

— Но ние току-що вечеряхме… и беше много вкусно.

Усмивката на Назира се разшири.

— Но тя не знае. А на тази вечеря ще се запозная с жените на всички влиятелни мъже и те ще клюкарстват за любовниците на влиятелните мъже, а аз накрая ще имам по-голяма мрежа с контакти от теб.

— Не знаех, че се състезаваме.

Назира се засмя и се изправи на пръсти, за да целуне Раду по бузите.

— Състезаваме се. Целта на състезанието е да видим кой ще успее да научи най-много най-бързо, за да можем да се приберем у дома.

Тя каза това с безгрижен тон, но Раду усети копнежа в гласа й. Назира не говореше за Фатима, а той се срамуваше прекалено много, че ги беше разделил, за да я спомене. Но щом на него едностранната му връзка с Мехмед му липсваше до болка всеки ден, то колко ли повече тъгуваше тя за жената, която бе отвърнала на любовта й?

— В такъв случай бих заложил всичките си пари на теб и твоите клюки. Ти си ужасяващо създание.

Назира се поклони кокетно и излезе. Раду не го свърташе на едно място. Останал сам за пръв път от идването им в града, той се измъкна от дома на Киприян и тръгна по тъмните улици. Пристегна плаща си, за да се опази от хапещия студ, който излъчваше калдъръмът под краката му.

Тормозеха го страховити мисли. Назира вече бе задействала своите планове. Единственото, което Раду бе постигнал, бе срещата му с Константин, на която бе казал истината. Страхът, който се бе опитвал да потисне, избуя около него и го притисна по-силно от плаща.

Раду нямаше представа какво прави.

Цялата работа беше грешка. Дори ако се добереше до важна информация, ако я получеше от Киприян или Константин, нямаше как да я предаде на Мехмед. Не бяха уговорили нито код, нито начин, по който да си разменят съобщения. Освен ако не намереше начин да саботира византийците в самия град, присъствието на Раду тук като шпионин беше почти безсмислено. Той не искаше да разбива надеждите на Мехмед, но не можеше да се отърве от чувството, че Мехмед е разбил неговите мечти. Защо го беше пратил тук с толкова малко инструкции, с толкова малко подготовка? Раду би могъл да е много по-полезен при него.

Или… нима Мехмед бе заподозрял истинските чувства на Раду и нарочно го беше пратил далеч? Раду знаеше, че не бива да изпитва такива чувства към мъж. Много неща можеха да бъдат оправдани. Но Раду не се сещаше за нищо, което би могло да оправдае онова, което желаеше да получи от Мехмед.

Нима тази любов щеше да го раздели с най-важния човек в живота му и с Аллах, който бе донесъл покой в самотния му живот?

Раду бе излязъл с намерението да се разходи, за да почувства духа на града, но се озова пред тъмната Света София. Дори сега следваше инструкциите на Мехмед без да усети.

По улиците нямаше никого. Раду извади торбичка с инструменти от един таен джоб в жакета си и предпазливо се зае да отключи вратата. След няколко минути търпелив труд, бе възнаграден с щракване. Той се вмъкна вътре. Отне му известно време, докато очите му свикнаха с тъмнината. След миг подскочи, чул шумолене, но се оказа, че е от размаханите криле на гълъби. И те бяха дошли в пустата църква, за да се помолят.

Раду издиша бавно и дълбоко, раздели се със страха и изтощението и започна да се моли. Откакто бе пристигнал в Константинопол, не бе имал възможност да се моли пълноценно. Повтарянето на привичните движения бе по-успокоително от потапянето в топла вана и също толкова пречистващо. Той се освободи от всичко, което бе задържал в себе си. В главата му бе останала само една мисъл — вярата му бе като ярка светлина в тъмната църква.

Когато свърши, той реши да поостане още малко и се качи по стълбите в галерията, където стояха жените по време на служба. Разходи се и откри малка врата, водеща към други стълби, които пък свършваха под дървена стълба, закачена за тавана. Раду бутна таванската врата нагоре и излезе на покрива. Под него се ширна Константинопол. Видя едрата, надвиснала над всичко снага на двореца, в който Константин работеше дори по това време на нощта.

Достатъчно беше да стои тук и да чака. Щеше да се сближи с Константин и да вярва, че рано или късно ще му се предостави случай да помогне на Мехмед. Щеше да вярва, че Мехмед има планове за него. Щеше да вярва, че Аллах ще му помогне в тази мисия.

Раду се опита да скъта тази вяра по-близо до себе си от страха. Загледа се към града, към множеството светлинки в мрака. Кой ли живееше там? За какво ли мислеха? И те ли като него се молеха за мир? За насока? За защита?

И чий бог слушаше?

Раду седна на ръба на покрива, краката му увиснаха над бездната. Тази бездна бе същата, като онази, отворила се в душата му. Той имаше чувството, че всеки миг може да падне… или да полети. Не знаеше кое от двете ще се случи, но не се съмняваше, че рано или късно ще разбере.