Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (29)

29

9 април

Раду се промъкна в кухнята с нож в ръка. Източникът на шума, който го беше събудил посред нощ, сега се разкри от светлината на свещ, която бе превърнала стаята в театър на сенки. Няколко златисти проблясъка и множество тъмни силуети.

Един от проблясъците бе лицето на Киприян. Обичайната му ведрост обаче липсваше.

— Какво е станало? — Раду се приближи до него и сложи ръка на челото му, притеснен да не се е разболял.

После надуши алкохола и разбра какво не е наред с Киприян.

— Хайде — Раду го хвана за лакътя, за да го задържи прав. — Трябва да си легнеш.

— Не. Не! Не мога да спя. Не сега. Страх ме е какви сънища ще затанцуват пред очите ми след срещата ми с чичо.

Онази повехнала част от Раду, която все още се надяваше, че присъствието му тук може да донесе някаква полза на империята, се съживи.

— Тогава да идем да се разходим. Нощният въздух ще те отрезви.

Киприян измърмори в съгласие. Раду откри плаща му, хвърлен на пода, и му помогна да си го сложи. Киприян стоеше близо до Раду, опрял ръка на рамото му. Тежестта му подсказваше, че Киприян няма да успее да се задържи на крака без помощта му.

— Ами Назира?

— Няма да й липсвам.

Раду отвори вратата и помогна на Киприян да измине краткото разстояние до улицата. Известно време вървяха в мълчание, Киприян, облегнат на Раду. Нощта бе мразовита и тиха като гроб.

— Ти обичаш Назира — каза Киприян.

— Да.

— Като сестра.

Раду спря и Киприян се препъна. Раду се засмя насила.

— Явно не си срещал сестра ми, щом смяташ, че мога да я обожавам така, както обожавам Назира.

Киприян направи нетърпелив жест.

— Но страстта липсва.

Раду отново тръгна напред. Главата му се изпълни с препускащи мисли. Киприян виждаше твърде много. Не трябваше да се съгласяват да живеят с него. Щом някой подозираше, че Назира е нещо различно от обична съпруга, значи бяха в по-голяма опасност от всякога. Тя бе дошла, за да накара всички да повярват, че наистина е избягал. Но ако хората се съмняваха, че му е съпруга…

— Тя е моя съпруга и моя грижа. А сега ти си моя грижа. Какво е станало? Никога не съм те виждал такъв.

Откакто го познаваха, те никога не бяха виждали Киприян пиян. Дори когато бе научил за смъртта на другите посланици, той бе проявил самообладание въпреки скръбта. Нещо се беше случило тази вечер, за да предизвика такава промяна.

— Осем хиляди — прошепна Киприян.

— Осем хиляди какво?

— Осем хиляди души. Това е всичко, което имаме.

Раду спря и Киприян отново се препъна. Раду го хвана за раменете.

— Осем хиляди?

Бяха по-малко, отколкото бе подозирал. Беше видял колко е запустял градът, но дори това не можеше да му подскаже точно колко са хората, на които могат да разчитат като защитници.

— Осем хиляди души за двайсет километра стена. Осем хиляди души срещу шейсет хиляди.

— Но нали ще дойде още помощ?

Киприян поклати глава и залитна.

— Чичо ми все още се надява, но аз спрях. Турците са вече тук. Ти ни каза, че и флотът им е на път. Кой ще прати помощ? Как ще стигнат дотук? Кой ще реши да се бие редом с нас, след като зърне ордите пред стената?

— Но ти чу какво каза Джустиниани на стената. Все още се биете от позиция на силата — Раду не знаеше дали се опитва да притисне Киприян за повече подробности около отбраната на града, или да го успокои. — Вчера успяхте да отблъснете атаката!

Мехмед бе пратил малък контингент срещу едно от слабите места в стената. Атаката бе внезапна и свирепа. Но след два часа на земята лежаха двеста мъртви османци, а защитниците бяха изгубили само шепа мъже. Това бе огромна победа за Джустиниани, доказателство за твърденията му, че може да отбранява града и с малко хора.

Поне така се говореше. Раду подозираше, че Мехмед си играе като котка с плячката си. Защото онова, което никой не знаеше, онова, което не включваха в сметките си, бе, че Мехмед не възнамеряваше да покори града, като хвърля войници срещу стената. Оръдията още не бяха пристигнали. Дотогава той се задоволяваше да замахва с лапа към стената и да гледа как се разбягват мишките.

Раду зърна позната сграда отпред. Насочи Киприян към Света София и го подпря на стената, докато отключи с шперца. Вратата щракна и се отвори. Раду хвана Киприян и го бутна вътре. Киприян се препъна, защото гледаше към тавана, вместо в краката си.

— Защо сме тук?

— Защото е тихо.

— Идвал ли си преди? Много лесно отключи.

Раду се усмихна, защото Киприян нямаше как да го види в мрака.

— Цяла вечност се опитвах да отключа. Пиян си и не помниш. По средата заспа.

— Не е вярно!

Раду се засмя и поведе Киприян към един ъгъл, където пияният се плъзна надолу по стената и облегна глава на нея. Раду седна до него и също се облегна на стената.

— Толкова съжалявам — каза Киприян.

— За какво?

— За това, че ви доведох тук. Осъдих ви на смърт. Трябваше да… Помислих си да ви заведа другаде. В Кипър. Трябваше да ви убедя да се махнем от тази лудост. Сега и вие сте в капана и за всичко съм виновен аз.

Раду сложи ръка на рамото на Киприян. Ненавиждаше терзанието, прозвучало в гласа на приятеля му… не, не му беше приятел. Той не можеше да го смята за приятел, нямаше да го направи. Раду бързо отдръпна ръка.

— Ти ни спаси от Мехмед. Не се извинявай за това. Дойдохме, защото искахме да помогнем на града. Нямаше да приемем да бягаме и да се крием, както и ти не се реши да го предложиш.

— Наричаш го Мехмед.

Раду се обърна към Киприян, но той се взираше право напред в мрака. Раду не можеше да види изражението му.

— Какво имаш предвид? — попита. Говореше внимателно.

— Султана. Опитваше да не го правиш, но когато не внимаваш, го наричаш Мехмед. Били сте близки.

Раду се загледа в сенките наоколо в търсене на правилния отговор. Киприян обаче заговори преди Раду да го намери.

— Не е било чак толкова зле, нали? Да бъдеш с него?

Сега Раду беше нащрек. Възможно ли беше пиянството на Киприян да е преструвка, опит да накара Раду да се почувства в пълна безопасност и да разкрие нещо, което иначе не би разкрил? Не беше ли това продължение на личните въпроси за връзката му с Назира? Раду подбра думите си така внимателно, както никога досега.

— Султанът бе мил с мен, когато бяхме деца. Взимах пример от него. Мислех, че ме е избавил от болката, която ми причиняваха учителите, назначени от баща му. Той бе всичко, което имах.

— Но сестра ти е била с теб.

Раду сухо се засмя.

— Пак ще го кажа, ти не познаваш сестра ми. Тя отвръщаше на мъченията ни, като ставаше все по-корава, по-жестока, по-далечна. Мъченията я направиха по-силна, но мен пречупиха. Затова, когато Мехмед — султанът — ми предложи добрината си, се почувствах сякаш някой ми е предложил слънцето насред най-дългата, най-студена зима в живота ми. — Раду се прокашля. Беше се доближил до истината колкото бе посмял, за да маскира лъжите си под искреността. — Но докато растяхме, Мехмед започна да се променя. Стана по-съсредоточен. По-решителен. Приятелят и защитникът, който си мислех, че имам, всъщност не беше мой приятел и защитник, и никога не беше ставал такъв. За мен бе най-скъпият човек в света, а той… Е… Всичко в империята му принадлежи и той използва хората както прецени.

Раду знаеше как ще приеме Киприян думите му — щеше да реши, че се отнасят за предполагаемия му престой в мъжкия харем. Но тъгата в гласа му не беше насилена. Мехмед наистина го беше използвал — бе го пратил на безнадеждна мисия. Раду предпочиташе да е срамна тайна, вместо тайна, която е изпратена в изгнание.

— А ти обичаше ли го?

Раду се взря в Киприян. Киприян пък се беше втренчил в ледените мраморни плочи под тях и прокарваше пръст по цепката между две от тях. Въпросът звучеше необичайно сериозно, а не като опит за шега или провокация.

Раду се изправи.

— Това няма значение, защото аз го предадох. Той никога не забравя предателството.

Раду протегна ръка и Киприян я пое. Раду го издърпа на крака с усилие и двамата изгубиха равновесие и се олюляха. Киприян се хвана за яката на Раду и подпря лице в рамото му.

— Аз бих ти простил — прошепна той.

Между две вдишвания Раду си помисли, че може би, само може би…

После Киприян се преви одве, хвана се за корема и хукна към вратата. Раду го последва и после съжали, докато слушаше Киприян да повръща на улицата пред Света София.

Объркан, измръзнал, Раду затвори и заключи вратата след тях. Аз бих ти простил кънтеше в главата му, загнездваше се там, където не биваше.

Наистина ли щеше да му прости? Ако знаеше?

Раду се обърна да помогне на Киприян. Звуците от безпомощното му давене бяха единственият шум в мрака. Някакво движение привлече погледа му. Отсреща, в сянката на една колона, стоеше момче. Раду напрегна очи и вдиша рязко, изумен.

Беше Амал. Слугата, който бе шпионирал за него, докато Мурад умираше. Слугата, който бе препускал от единия до другия край на страната, за да съобщи на Мехмед, че престолът е свободен, преди някой да му го е отнел. Слугата, който без всякакво съмнение бе в двореца в Одрин, когато Раду избяга.

Момчето се усмихна на Раду. След като провери, че Киприян си има други занимания, Раду прекоси бързо улицата. Зашепна за разположението на войските, за числеността им и за всички други подробности, за които се сещаше и които Амал можеше да запомни. За да ги предаде на Мехмед.

Неговият Мехмед.

После Раду се върна при Киприян и му помогна да се прибере у дома. Товарът се бе смъкнал от плещите му, заменен от вълнение и надежда.

Раду крачеше напред-назад със свещ в ръка. Сянката му танцуваше на стената зад него. Назира седеше на леглото.

— Имал е план! Затова ми каза да посетя Света София. От самото начало е планирал да прати съгледвач, който да ни намери там. Амал е идеалният избор! Пътят между Константинопол и Галата е отворен през деня. Той спокойно може да се промъква тук и после да се връща при хората на Мехмед до Галата и да им носи информация. О, Назира, той е планирал всичко!

Раду най-сетне седна, изтощен от емоции и облекчение. Назира стана от леглото и коленичи пред него. Сложи свещта на една маса и взе ръцете на Раду в своите.

— Разбира се, че е планирал всичко. Наистина ли си помисли, че ще ни прати тук без цел?

— Боях се. Помислих, че иска да се отърве от мен. Толкова се уплаших. Помислих, че съм рискувал живота ти напразно.

Назира изцъка с език.

— Никога не бих постъпила толкова глупаво. А и никога не бих обвинила Мехмед в прахосване на ресурси. Разбира се, че няма да пропусне да се възползва от теб. Ще трябва да внимаваме с Амал и да не го поставяме в опасност. Но подходът е добър.

Преди Раду да успее да се удържи, по лицето му рукна ха сълзи. От двама им с Назира щеше да има полза. Щяха да помогнат на Мехмед. И Мехмед щеше да разбере и да се зарадва.

— Не ме е изоставил — каза Раду и склони глава на рамото на Назира. — Все още мога да му помогна.

Назира го потупа по гърба, после го хвана за брадичката и я повдигна, за да я погледне Раду в очите.

— Можем да помогнем на империята. Затова сме тук. За да изпълним думите на Пророка, мир нему, и да осигурим безопасността на народа си. Борим се за братята и сестрите си, за тяхната сигурност. Не го забравяй. Не сме тук, за да направим услуга на Мехмед — тя замълча за миг и когато продължи, гласът й бе по-мек, но режеше дълбоко. — Той няма да се влюби в теб заради това, което вършиш тук.

Раду се дръпна.

— Не ми говори за това.

— Ти си изпълнен с надежда и тя ще продължи да тлее в душата ти като болест. Служи на Мехмед, защото чрез него служиш на империята. Но не го прави заради отчаяната надежда, че службата ти ще го накара да те заобича така, както го обичаш ти. Той не може да го направи.

— Ти не го познаваш!

Назира повдигна вежда. Раду понижи глас и засъска вместо да вика.

— Ти не го познаваш. Освен това, не искам от него нищо повече от приятелство.

— Нямам нищо против да ме лъжеш, но моля те, спри да лъжеш себе си. Каквито и да са надеждите ти за него, аз ти обещавам, че няма да се сбъднат.

— Ти успя да намериш любов.

— Да. С някого, който отвръща на любовта ми. Но ти не желаеш да се откажеш от тази натрапчива любов към мъж, който е неспособен да й отвърне.

Раду преглътна сълзите си.

— Не заслужавам ли любов?

Тя сложи ръка на бузата му.

— Миличък Раду, ти заслужаваш най-прекрасната любов, която светът е виждал. Просто не мисля, че Мехмед е способен да обича когото и да е така, както го обичаш ти.

— Обича Лада.

— Срещала съм се със сестра ти и с Мехмед. Те обичат себе си и амбициите си повече от всичко останало. Обичат онова, което подхранва тези амбиции и когато то спре да ги подхранва, любовта ще се превърне в омраза — много по-страстна омраза, отколкото е била любовта. Ти обичаш с цялото си сърце, Раду, и заслужаваш някой, който може да ти отвърне по същия начин.

Искрящото щастие на Раду се бе превърнало в оловна тежест, натиснала душата му до невиждани низини.

— Но Мехмед е единственият, когото някога съм искал. Той е най-великият човек на света.

— Съгласна съм. Той ще бъде най-великият владетел, който народът ни е имал някога. И ще постигне велики неща. Той е нещо повече от обикновен човек и затова е и нещо по-малко. Той не може да ти даде нищо.

Раду се изправи и пристъпи покрай Назира. Чувстваше се притиснат от всички страни, затворен, отчаяно копнеещ за глътка въздух.

— Нищо няма значение и без това! Не мога да получа любовта, която искам, в никоя религия. Тя е грешна.

Назира го стисна за ръката и го завъртя, за да я погледне. Беше побесняла.

— Мислиш ли, че любовта ми към Фатима е грешна?

Той вдигна ръце.

— Не! Не.

— Бог е нещо повече, отколкото можем да осъзнаем. Покоят, който чувствам, докато се моля, е същият, който чувствам насаме с Фатима. Яснотата, която усещам по време на пост, е същата, като тази, която изпитвам, когато двете работим рамо до рамо. Когато съм с Фатима, всичко, което чувствам, е чисто и добро. Не мога да си представя бог, който мрази каквато и да е любов, какъвто и да е начин двама души да се грижат един за друг. Искам да откриеш същата любов и не искам никога да се мразиш за любовта, която е в теб.

Тя го дръпна към себе си и той не се възпротиви, макар да се чудеше дали някога ще успее да постигне яснотата и чистотата на любовта, която имаше тя.

И то щом знаеше, че това би било невъзможно с Мехмед.

Но как да се откаже от мъжа, чиято същност бе вдълбана в душата му?