Филип Рийв
Хищническо злато (6)

6.
Над леда

— Положението е много лошо — заяви Том. — Не мога да поправя двигателите, без да кацнем, а ако го сторим…

Нямаше нужда да довършва. Минаха три дни от бедствието в прохода Драхен и под реещото се туловище на „Джени Ханивър“ пейзажът изглеждаше враждебен като някаква замръзнала луна — безкрайна пустош от дебели ледове. Тук и там през белотата се мярваше по някой планински връх, но те също бяха безлюдни, бели и негостоприемни. Нямаше следа от села, градове или скитащи снегомади, нито пък идваше отговор на постоянните призиви за помощ, които отправяха. Макар да беше едва ранен следобед, слънцето вече залязваше. То представляваше червен диск, който не даваше никаква топлина.

Хестър прегърна Том, който трепереше под дебелото си вълнено авиаторско палто. Тук беше ужасно студено. Студът беше като живо същество, което се притиска в плътта ти и търси начин да пропълзи през порите, за да изгаси ядрото от топлина в тялото ти. Хестър имаше чувството, че вече беше успял да проникне в костите й, усещаше как дълбае в белега, който мечът на Валънтайн беше оставил върху лицето й. Въпреки това все още й беше по-топло, отколкото на горкия Том, който беше навън и се занимаваше с двигателите вече повече от час, като се опитваше да изстърже натрупалия се по тях лед и да ги поправи.

Тя го заведе отзад и го сложи да седне на леглото в каютата им, след което натрупа одеяла и резервни палта върху него и го прегърна, за да сподели малкото си останала топлина с него.

— Как е професор Пенироял? — попита той.

Хестър изсумтя. Трудно й беше да отговори. Изследователят не се беше съвзел и тя започваше да подозира, че никога нямаше да го стори. За момента лежеше в леглото, което беше приготвила за него в камбуза, завит със собствената му преносима завивка и с няколкото одеяла, които двамата с Том можаха да заделят.

— Всеки път, когато си помисля, че вече си е заминал и е време да го хвърля зад борда, той се размърдва и промърморва и не мога да го сторя.

Хестър задряма. Беше лесно и приятно да заспи. В съня й някаква странна светлина изпълни каютата — потрепващо сияние, което пулсираше като МЕДУЗА. При спомена за онази нощ, тя се притисна по-близо до Том и устата й намери неговата. Когато отвори око, светлината от съня й все още не си беше отишла и заливаше красивото лице на любимия й.

— Аврора Бореалис — прошепна той.

Хестър се поизправи.

— Кой? Къде?

— Северното сияние — обясни Том, засмя се и посочи към прозореца. Потреперващ воал от цвят се плъзна в нощта над леда: ту зелен, ту червен, ту златист — или пък всичко заедно. На моменти изгасваше почти изцяло, а друг път се надигаше и проблясваше в зашеметяващи изблици. — Винаги съм искал да го видя — сподели той. — Още откакто четох за него в книгата „Един сезон със снегомадите“ на Чънг-Мей Спофърт. Ето го и него. Сякаш е организирано специално за нас.

— Поздравления — каза Хестър и притисна лице в меката му кожа под челюстта, за да не вижда светлините. Наистина бяха красиви, но някак си нечовешки, а и не можеше да спре да мисли, че съвсем скоро ще се превърнат в погребалните им фенери. Ледът, който се натрупваше върху балона на „Джени“ и въжетата му, щеше да ги принуди да кацнат и там, долу в мрака, и в шептящия студ двамата с Том щяха да се потопят в един сън, от който нямаше повече да се пробудят.

Не се страхуваше. Приятно й беше да дреме в прегръдките на любимия си и да усеща как топлината се отцежда от нея. Всички знаеха, че влюбените, които умрат прегърнати, отиват заедно в Мрачните владения и се превръщат в любимци на богинята на смъртта.

Единственият проблем беше, че й се пишкаше. Колкото повече се опитваше да стиска, да лежи неподвижно и да чака в мрака да я застигне ласката на богинята, натискът в пикочния й мехур се увеличаваше. Не й се искаше това да я занимава, докато умре, но също така не биваше да се изпусне в панталоните си. Нямаше да е толкова романтично да си отиде от този свят подмокрена.

Хестър заръмжа и заруга, докато се измъкваше от завивките, и се запързаля по леда, който се беше образувал на палубата. Химическата тоалетна зад пилотската кабина беше размазана на парчета от една от експлозиите, но дупката в пода продължаваше да си е на мястото. Тя клекна над нея и си свърши работата колкото може по-бързо заради жестокия студ.

Искаше да се върне направо при Том и по-късно щеше да се укорява за това, че не го направи, но нещо я подтикна да влезе в тихата пилотска кабина. Гледката беше красива заради слабото сияние на контролните уреди, които проблясваха под слоевете скреж. Коленичи пред малкия олтар на небесната богиня и бога на авиаторите. Повечето пилоти украсяваха пилотските си кабини със снимки на предците си, но нито Том, нито Хестър имаха фотографии на починалите си родители, затова бяха залепили снимка на Ана Фанг, която намериха в един сандък в кабината, докато „Джени“ беше на поправка. Хестър отправи молитва към нея с надеждата, че ще им бъде приятелка там, долу, в Мрачните владения.

Докато се изправяше на крака, за да се върне при Том, погледна навън към леда и забеляза някакво скупчване на светлини. Първоначално си помисли, че са просто отражение на онзи странен огън в небето, който любимият й хареса толкова много… но тези светлини тук бяха стабилни, не променяха цвета си и само потрепваха едва в заснежения въздух. Хестър се приближи до счупения прозорец. Студът накара окото й да се просълзи, но след малко различи някаква тъмна форма около светлините и слаба мъгла или дим над нея. Осъзна, че гледа малък леден град, който се намираше на около петнадесет километра на север.

Опита се да не обръща внимание на странното и неблагодарно чувство на разочарование, което я обзе, и отиде да събуди Том, като се захвана да потупва лицето му, докато той не изръмжа, размърда се и попита:

— Какво има?

— Явно някой бог ни закриля — отговори тя. — Спасени сме.

Когато Том отиде в пилотската кабина, градът се беше приближил още повече, тъй като вятърът ги носеше по-бързо към него. Той беше малък и двуетажен и се придвижваше на широки метални шейни. Младежът насочи бинокъла към него и видя извитите му и увиснали челюсти, които бяха затворени като снегорин, и огромния рул, който го направляваше през леда. Това беше един елегантен град с полумесеци от високи бели сгради на горния етаж и някакъв дворцов комплекс близо до задната част, но също така създаваше едно печално впечатление заради петната ръжда и безбройните тъмни прозорци.

— Не разбирам защо не уловихме сигнала на насочващия им маяк — каза Хестър и се зае с контролите на радиото.

— Възможно е да нямат такъв — отвърна Том.

Хестър запретърсва честотите в опит да намери нещо. Не успя. Стори й се много странно и зловещо този малък град да пъпли в мълчание на север. Когато обаче го повика на отворения канал, един много приятен пристанищен уредник й отговори на англиш и след половин час племенникът му се появи с малък зелен аеровлекач на име „Жълтоклюна гарга“, който прихвана „Джени Ханивър“.

Кацнаха на почти изоставено аеропристанище близо до предната част на горния етаж на града. Уредникът и съпругата му — мили, закръглени и жълъдовокафяви на цвят хора в парки и вълнени шапки — насочиха дирижабъла им към един куполовиден хангар, който се отвори като цвете, след което отведоха Пенироял на носилка към дома си зад пристанищния офис. Там, в топлата кухня, гостите се насладиха на кафе, бекон и топли лакомства. Том и Хестър започнаха да нагъват като освирепели под одобрителните погледи на домакините си, които ги приветстваха:

— Добре дошли, пътешественици! Добре дошли, добре дошли, добре дошли в Анкъридж!