Метаданни
Данни
- Серия
- Смъртоносни машини (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Predator’s Gold, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Коста Сивов, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Филип Рийв
Заглавие: Хищническо злато
Преводач: Коста Сивов
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Редактор: Радомир Мирчев
Коректор: Ина Тодорова
ISBN: 978-954-27-2249-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8664
История
- —Добавяне
12.
Неканени гости
Господин Скейбиъс едновременно беше прав и грешеше за призраците. Градът му наистина беше обитаван, но не от духовете на мъртвите.
Това чуждо присъствие се появи преди около месец, но то не дойде от Анкъридж, а от Гримзби, един много странен и потаен град. Всичко започна с един тих звук — кухо изскърцване, подобно на прокаран върху детски балон нокът. Последва статичен шум, изпукване от включен микрофон и ухото на тавана в стаята на Боне заговори.
— Ставай, момче. Събуди се. Говори Чичо. Имам задача за теб, Боне, момчето ми. Да.
Боне, който започна да изплува от дълбоките води на съня си, осъзна, че случващото се е реално. Той се претърколи в леглото си и замаяно се изправи. Стаята му беше малко по-голяма от кашон и освен приличащото на полица легло и някои влажни петна, единственото друго нещо в нея беше връзка кабели в средата на тавана, от която висяха камера и микрофон. Очите и Ушите на Чичо, така ги наричаха момчетата. Макар да нямаше Уста на Чичо, тези чудесии можеха да говорят.
— Буден ли си, момко?
— Да, Чичо! — отвърна Боне и се опита да не заваля думите. Вчера се потруди здраво в Обирджийника, като се опита да хване групичка от по-малки момчета, които се промъкваха в лабиринта от коридори и стълбища, които Чичо беше проектирал, за да ги обучава в изкуството на изтънчената и незабележима кражба. Легна си изморен до смърт и вероятно е спал часове наред, макар да имаше чувството, че е заспал едва преди минути. Замята глава в опит да изгони съня от мислите си. — Буден съм!
— Добре.
Камерата се изпъна надолу към Боне — дълга, проблясваща змия, направена от метални сегменти, която го хипнотизираше с единственото си ококорено око. Знаеше, че в покоите на Чичо, високо в старата сграда на кметството, лицето му се беше появило на наблюдателния екран. Импулсивно сграбчи завивката от леглото и покри голото си тяло с нея.
— Какво искаш от мен, Чичо? — попита той.
— Имам град за теб — отвърна гласът. — Анкъридж. Сладък малък леден град, поизгубил късмета си. Поел е на север. Ще вземеш охлюва „Ларва“ и ще го обереш.
Боне се опита да измисли нещо смислено, докато се пулеше, облечен с юргана си пред камерата.
— Е, момче — сопна се Чичо. — Не искаш ли задачата? Не се ли чувстваш готов да поемеш командването на охлюв?
— О, разбира се! Да! Да! — отговори нетърпеливо Боне. — Просто… смятах, че „Ларва“ е на Зеленушко. Не трябва ли той или някое от по-големите момчета да отиде?
— Не оспорвай заповедите ми, момче. Чичо Знае Най-Добре. Случи се така, че изпращам Зеленушко на юг с друга задача и хората ни са малко кът. Обикновено не бих поставил младок начело на подобна обирджийска мисия, но мисля, че си готов, а пък Анкъридж е плячка, която не бива да се изпуска.
— Да, Чичо. — Боне беше чувал слухове за тази мистериозна работа на юг, която изискваше изпращането на все повече от по-големите момчета и по-добрите охлюви. Според тях Чичо планираше най-дръзкия обир в дългата си кариера, но никой не знаеше каква е целта. Не че имаше някакво значение за Боне. Не и ако отсъствието на Зеленушко му осигуряваше командването на собствен охлюв!
За своите четиринадесет години живот Боне беше участвал в повече от десет мисии, но смяташе, че ще се наложи да почака поне още два сезона, преди да му предложат командването на собствен кораб. Командирите на охлюви бяха по-големи момчета, обаятелни фигури, които имаха собствени домове на по-горните етажи, а не малки бараки, в каквито винаги беше живял тук, на влажните етажи над Обирджийника, където от ръждясалите нитове капеше вода, а изтерзаният метал изпълваше нощите с тъжната си песен. Цели стаи се бяха смачквали без предупреждение и причинявали смъртта на момчетата в тях. Ако Боне успееше да изпълни успешно тази мисия и донесеше у дома предмети, които Чичо да хареса, щеше да се сбогува завинаги с това мизерно жилище!
— С теб ще вземеш Шило — каза гласът. — И един новобранец — Гаргара.
— Гаргара! — възкликна Боне, като прекалено късно се опита да прикрие скептицизма в гласа си. Гаргара беше издънката на своята група — нервен и непохватен, с характер, който постоянно му просеше тормоз от по-големите момчета. Никога не беше преминавал ниво две в Обирджийника, без да бъде заловен. Обикновено именно Боне го хващаше и го измъкваше, за да не стане жертва на някой от останалите обучаващи като Шило, който с удоволствие ступваше провалилите се ученици. Боне вече изгуби бройката колко пъти бе отвеждал хлапето — пребледняло и хленчещо — до спалното помещение на малките. А сега Чичо очакваше от него да го вземе на истинска мисия!
— Гаргара е непохватен, но е много умен — изрече гласът. (Чичо винаги знаеше какво си мислиш, дори и нищо да не кажеш.) — Бива го с машините. Справя се с управлението на камерите. Досега работеше в архивите, но смятам да го взема тук на пълен работен ден. Първо обаче искам да го заведеш на мисия и да му покажеш какъв е животът на едно Изгубено момче. Искам го от теб, защото си много по-търпелив от Зеленушко, Костенурка и останалите.
— Да, Чичо — отвърна Боне. — Ти Знаеш Най-Добре.
— Напълно си прав. Ще отидеш на борда на „Ларва“ веднага след като започне дневната смяна. Донеси ми хубава плячка, Боне. И истории. Много, много истории.
— Да, Чичо.
— И, Боне…
— Да, Чичо?
— Гледай да не те хванат.
* * *
Месец по-късно Боне се намираше на стотици километри от Гримзби, скатаваше се в сенките останал без дъх, и чакаше стъпките на бягащата Хестър да отшумят. Какво му ставаше, откакто дойде тук, че поемаше такива рискове? Един добър крадец никога не се оставяше да бъде видян, а той беше почти сигурен, че младата авиаторка го беше забелязала. Що се отнасяше до Скейбиъс… Потрепери, като си помисли какво щеше да се случи, ако Чичо научеше за това.
Когато се увери, че е останал сам, се измъкна от скривалището си и бързо и почти безшумно тръгна по тайния път към „Ларва“, който висеше скрит в маслените сенки на търбуха на Анкъридж, недалеч от задното колело. Той беше ръждясал и раздрънкан стар охлюв, но Боне се гордееше с него и с факта, че трюмът му вече се пълнеше с предмети, които заедно с екипажа му задигаха от изоставените работилници и вили от града над тях. Остави поредната чанта с плячка при останалите и се промъкна между натрупаните пакети и вързопи в пилотската кабина. Там, насред тихото жужене на машините и синьото сияние на екраните, чакаше останалата част от екипажа на „Ларва“. Те бяха видели всичко, разбира се. Докато Боне следеше Хестър в машинното, съучастниците му я наблюдаваха чрез тайните си камери и все още се смееха заради разговора й с главния инженер.
— Ууууу! Призрачно! — ухили се Шило.
— Боне, Боне — изчурулика Гаргара, — дъртият Скейбиъс те мисли за призрак! Смята, че си мъртвият му син, завърнал се да му каже „Здрасти“!
— Знам — отвърна той. — Чух. — Мина покрай Шило и се отпусна в един от скърцащите кожени столове. Изведнъж се подразни колко тясно и задушно е в „Ларва“, след като допреди малко се е наслаждавал на чистия въздух горе. Погледна другарите си, които все още го зяпаха с глупави усмивки и се надяваха да се присъедини към подигравките им за сметка на стария Скейбиъс. Те също така изглеждаха по-малки и не толкова жизнени в сравнение с хората, които току-що беше шпионирал.
Шило беше на същата възраст като Боне, но много по-едър, по-силен и по-самоуверен. Струваше му се странно, че Чичо не е поставил именно него начело на мисията. От неуместните му шеги и подигравки ставаше ясно, че той е на същото мнение. Гаргара, който беше само на десет години и постоянно се кокореше от вълнение от тази своя първа обирджийска мисия, изглежда, не забелязваше напрежението между тях. Той се оказа тъкмо толкова непохватен и безполезен, колкото се очакваше. Не го биваше в промъкването и застиваше от страх, когато някой Сух се доближеше до него. Завръщаше се с треперещи ръце и подгизнали панталони от повечето от експедициите в града. Шило, който никога не пропускаше възможност да се възползва от слабостите на другите, го тормозеше и подиграваше безмилостно, но Боне го възпираше. Все още помнеше своята първа задача с две от по-големите и враждебно настроени момчета в охлюва под Зеещад Гданск. Всички крадци трябва да започнат отнякъде.
Шило продължаваше да се хили.
— Дъниш се, Боне! Оставяш се хората да те видят. За твой късмет старецът е луд. Призрак, хах! Почакай само да се приберем и да разкажем на другите! Боне призрачния! Ууууу!
— Не е смешно, Шило — скастри го момчето. Думите на господин Скейбиъс го поизнервиха и го накараха да се почувства странно. Не знаеше защо. Погледна отражението си в прозореца на кабината. Нямаше голяма прилика с портрета на Аксел, който видя, докато претърсваше кабинета на главния инженер. Онова момче беше много по-голямо, по-високо и по-красиво от него, а и имаше сини очи. Боне притежаваше структурата на крадец — беше мършав като шперц, — и очите му бяха черни. Двамата обаче си приличаха по разчорлената бялоруса коса. Един възрастен мъж, чието сърце беше разбито, лесно можеше да стигне до определени заключения, когато наоколо е тъмно и мъгливо, нали?
Боне осъзна, че Шило му говори нещо, и то от известно време…
— … знаеш какво казва Чичо. Първо Правило На Обирджийството — Не Се Оставяй Да Те Хванат.
— Няма да се оставя, Шило. Внимавам.
— Е, как те видяха тогава?
— Всеки има лош късмет понякога. На Големия Врабец от „Обирджията Бил“ се наложи да наръга Сух, който го забелязал под палубата на Аркангел миналия сезон.
— Това е различно. Ти прекарваш прекалено много време в наблюдение на Сухите. Няма проблем, ако е само на екран, но ти ги шпионираш наистина.
— Така е — съгласи се Гаргара, нетърпелив да угоди на съучастника си. — Виждал съм те.
— Млъквай — скастри го Шило разсеяно.
— Те са много интересни — заяви Боне.
— Те са Сухи! — отвърна нетърпеливо опонентът му. — Знаеш какво казва Чичо за тях. Че са като добитък. Мозъците им не работят толкова бързо, колкото нашите. Затова имаме право да им вземаме нещата.
— Знам! — съгласи се Боне. Както в главата на Шило, така и в неговата бяха наливани подобни приказки, когато беше новобранец в Обирджийника. — Ние сме Изгубените момчета. Ние сме най-добрите крадци в света. Всичко, което не е заковано, е наше. — Знаеше, че Шило е прав. Понякога му се искаше да не е Изгубено момче. Повече му харесваше да наблюдава хората, отколкото да ги обира.
Боне стана от стола и отиде да вземе последния си доклад от една полица над контролното табло на камерите. Тринадесет листа от най-добрата хартия за писма на Фрея Расмусен, покрити с едрия му и груб почерк. Размаха ги в лицето на Шило.
— Изпращам го в базата. Чичо се ядосва, ако не получава новини веднъж седмично.
— Това ще е нищо пред гнева му, ако те заловят — промърмори Шило.
Рибното отделение на „Ларва“ беше под спалната кабина на момчетата и в него се беше напоила същата миризма на пот и мръсни чорапи. Имаше стелажи за десет писма рибки, но три вече бяха празни. Боне изпита съжаление, докато подготвяше номер 4 за изстрелване. След шест седмици щеше да бъде изпратена последната рибка. Тогава „Ларва“ трябваше да се разкачи от Анкъридж и да поеме към дома. Фрея и хората й щяха да му липсват. Но това беше глупаво, нали? Та те бяха тъпи Сухи. Само образи на глупавия екран.
Писмата рибки приличаха на лъскави сребърни торпеда. Поставени изправени, бяха по-високи от Боне. Както винаги изпита нещо близко до благоговение, докато преглеждаше резервоара за гориво на рибката и слагаше навития на ролка доклад в непромокаемото отделение до носа. В целия Север капитаните на охлюви като него изпращаха рибки до Чичо, за да бъде осведомен за всичко, което се случваше навсякъде, и да може да планира още повече дръзки обири. Това накара Боне да се чувства още по-виновен, че харесва Сухите. Беше такъв късметлия, че е Изгубено момче и че работи за Чичо. Чичо Знае Най-Добре.
* * *
Няколко минути по-късно писмото рибка се плъзна по търбуха на „Ларва“ и падна незабелязано на леда в огромната сянка, която хвърляше Анкъридж. Градът продължи да се движи на север, а рибката си запробива път надолу през снега и леда. Търпеливо дълбаеше, докато не стигна до черните води под ледената покривка. Компютърният й мозък от Стара технология тиктакаше и бръмчеше. Не беше особено умен, но знаеше пътя до дома. Рибката разпери късите си плавници и малката перка и пое на юг.