Филип Рийв
Хищническо злато (16)

16.
Нощен полет

Семейство Аакиук все още спяха. Хестър се промъкна в стаята си и взе от скривалището под матрака парите, които Пенироял й беше дал във Въздушен пристан, след което отиде направо в хангара на „Джени“. Разчисти натрупалия пред вратата сняг и я отвори. Запали работещите лампи. Червеното туловище на дирижабъла се извиси пред нея. До наполовина боядисаните двигатели бяха подпрени стълби, а дупките в гондолата бяха покрити с нови панели, подобно на нова кожа върху скорошна рана. Хестър се качи на борда и включи нагревателите. Остави всичко да загрее и се затътри обратно по снега към цистерните с гориво.

Някъде горе в куполовидния покрив на хангара нещо се размърда и издрънча.

* * *

Не беше трудно да се отгатне какво планира. Боне удари контролното табло пред себе си и изръмжа.

— Хестър, недей! Той беше пиян! Не го искаше! — Седна на края на стола си и се почувства като някакъв безсилен бог, който можеше да наблюдава случващото се, но не и да направи нещо, за да го промени.

Само че всъщност можеше. Ако Том знаеше какво се случва, Боне беше сигурен, че ще отиде направо на пристанището, ще поговори с Хестър, ще й се извини и ще я накара да разбере. И преди беше виждал двойки да се сдобряват, и знаеше, че този глупав разрив няма да е окончателен… само ако Том знаеше.

Единственият, който можеше да му каже, беше Боне.

— Не ставай глупав — каза си гневно той и вдигна ръце от контролите на камерите. — Какво означават двама Сухи за теб? Нищо! Не си струва да рискуваш „Ларва“. Не си струва неподчинение към Чичо.

Отново посегна към контролите. Не можеше да се спре. Имаше отговорност.

Превключи на камерата в стаята на Том в двореца и почука с краката й в тръбата, в която беше скрита. Младежът просто си лежеше, беше заспал сладко с отворена уста и без никаква представа, че животът му се разпада.

Остави го — помисли си Боне. — Опита се, не можеш да го събудиш, край. Няма значение.

Провери Хестър, след което бързо изпрати камера през топлопроводите във вилата в горната част на града, където Шило и Гаргара работеха. Прегледа всички стаи, докато не ги намери в кухнята — крадяха сребърни чинии и ги прибираха в чувалите си. Камерата почука във вътрешността на тръбата — три пъти, пауза и пак три пъти. Веднага се прибирайте. Размазаните фигури на екрана подскочиха, когато разпознаха кода. Приличаха на клоуни в непохватния си стремеж да приберат последната плячка и да се върнат на охлюва.

Боне се поколеба един дълъг миг, прокле се за мекото си сърце и си напомни какво щеше да му стори Чичо, ако се разчуе. Затича се, покатери се по стълбата, мина през люка и излезе навън в тихия град.

* * *

Хестър се опасяваше, че цистерните с гориво ще са замръзнали, без да съобрази, че за осемстотин години уредниците на пристанището на Анкъридж бяха намерили начини да се адаптират към арктическия студ. Горивото беше смесено с антифриз и помпите се помещаваха в отопляема сграда до главната цистерна. Тя взе маркуча, преметна големия му накрайник през рамо и тръгна обратно към хангара. Когато стигна, свърза накрайника с клапана в долната част на дирижабъла, след което се върна до цистерната, за да включи помпата. Маркучът потрепери едва, когато горивото тръгна по него. Докато резервоарите се пълнеха, се качи на борда и започна подготовка по излитане. Светлините в гондолата все още не работеха, но се възползва от светещите навън лампи. Започна да натиска бутони на контролното табло и инструментите оживяха — осветените им циферблати изпълниха пилотската кабина с мека светлина.

* * *

Том се събуди и се изненада, че въобще е заспал. Главата му беше тежка и замаяна. Освен това имаше някого в стаята с него, който се беше навел над леглото и опипваше лицето му със студените си пръсти.

— Фрея? — учуди се той.

Не беше маркграфинята. Някаква факла, която отделяше синкава светлина, осветяваше бледото лице на напълно непознат. Том смяташе, че познава всички на борда на Анкъридж, но не разпозна тази бледа физиономия и тази експлозия от бялоруса коса. Гласът също му беше непознат и имаше акцент, който не беше характерен за ледения град.

— Няма време за обяснения, Том! Трябва да дойдеш с мен. Хестър е на аеропристанището. Тръгва без теб!

— Какво? — Младежът поклати глава, за да се разсъни, като донякъде се надяваше това да е просто сън. Какво беше това момче и какво целеше? — Защо й е да го прави?

— Заради теб, идиот такъв! — изкрещя непознатият, отви Том и му хвърли дрехите. — Как мислиш, че се почувства, като те видя да целуваш Фрея Расмусен?

— Не съм! — отвърна ужасен Том. — Беше просто… И Хестър няма как… Както и да е, откъде знаеш за…? — Нетърпението на момчето започна да го заразява. Свали заетия му халат, обу си ботушите, сложи си маската против студ, облече си авиаторското палто и последва непознатия към един страничен изход, който извеждаше от двореца и който виждаше за първи път. Нощта беше изключително студена, а градът — истинска зимна приказка. В западната страна от леда се издигаха планините на Гренландия, които изглеждаха девствено чисти на лунната светлина и достатъчно близо, за да бъдат докоснати. Северното сияние светеше над покривите. В тишината Том чу пукане и жужене като от електрически кабел в мразовита сутрин.

Странникът го поведе надолу по едно стълбище на „Расмусен Проспект“, по един ремонтен мост в търбуха на етажа и по още едно стълбище нагоре към аеропристанището. Когато отново излязоха на открито, Том осъзна, че е сбъркал за източника на шума. Пукането идваше от пропукващия се по хангара на „Джени“ лед, чийто куполовиден покрив се отваряше, а жуженето — от двигателите, които се готвеха за излитане.

— Хестър! — провикна се младежът и загази в снега. Светлините на дирижабъла се включиха и се отразиха в преспите сняг. Една стълба, която беше подпряна отстрани, падна тежко. Разнесе се тройно издрънчаване, когато скобите бяха освободени. Онази фигура, която се движеше в мрачната пилотска кабина, не можеше да е Хестър, нали? Том газеше и плуваше през океан от сняг.

— Хестър! Хестър! — викаше ли, викаше и продължаваше да не вярва, че наистина ще отлети. Нямаше откъде да знае за глупавата целувка, нали? Тя се разстрои, когато й каза, че иска да останат. Сега просто се опитваше да му даде урок, това беше всичко. Том започна много по-бързо да рита и да драпа през преспите, но бе все още на около двадесет метра от хангара, когато „Джени Ханивър“ се издигна в небето, обърна се на югоизток и бързо прелетя над покривите и безкрайния лед.

— Хестър! — изкрещя Том разгневен. Защо просто не му беше казала как се чувства, както правеха нормалните хора, вместо да се омита така? Западният вятър се усили и понесе дирижабъла все по-далеч от него. Снегът забрули лицето му и той се обърна към мистериозния си спътник. Младежа го нямаше. Беше останал сам. Забеляза господин Аакиук, който вървеше към него.

— Том? Какво се случи?

— Хестър! — отвърна той със слаб глас и седна в снега. Усети напиращите сълзи под вълната на маската против студ, когато светлините на „Джени“ — малки прашинки топлина в този ужасен мраз — премигаха и най-накрая се сляха със Северното сияние.