Филип Рийв
Хищническо злато (32)

32.
Дъщерята на Валънтайн

— Яж, малка маркграфиньо! — провикна се от другия край на масата Пьотр Масгард и размаха към Фрея наполовина изядено пилешко бутче.

Момичето заби поглед в чинията си, където храната й беше започнала да се втвърдява. Искаше й се да беше в балната зала с останалите и да яде каквито остатъци са им хвърлили Ловците, но Масгард настоя да вечеря с него. Каза й, че й показва уважението, което заслужава, и че не подхожда на една благородничка да се храни с хората си, нали? Като лидер на Ловците на Аркангел, негово задължение и удоволствие било да я забавлява на собствената му маса.

Само дето масата беше на Фрея и се намираше в собствената й трапезария, а храната беше от собствените й килери и беше сготвена в собствената й кухня от горкия Смю. Всеки път, когато вдигнеше поглед, срещаше сините очи на Масгард, който беше доволен и изпълнен с гордост от плячката си.

В първия ужасен, объркващ момент от нападението над Щурвала маркграфинята си мислеше: Скейбиъс няма да търпи това, той и хората му ще се борят и ще ни спасят. Когато заедно с други заловени беше отведена в балната зала, видя колко много от поданиците й вече бяха там и разбра, че всичко се е случило много бързо. Хората на главния инженер бяха изненадани или бяха заети да гасят пожарите, които ракетите бяха възпламенили. Злото беше надделяло над доброто.

— Великият Аркангел ще ни настигне след няколко часа — беше съобщил Масгард, докато обикаляше пленниците си, а хората му стояха на пост с вдигнати пистолети и арбалети. Думите му гърмяха от грамофонните рога в шлема на лейтенанта му: — Дръжте се прилично и може да получите шанс за здравословен и продуктивен живот в търбуха. Възпротивете се и ще умрете. Този град е достатъчна награда сам по себе си, така че мога да си позволя да пожертвам няколко роби, ако настоявате да докажа колко съм сериозен.

Никой не настоя. Жителите на Анкъридж не бяха свикнали с насилието, затова бруталните лица и парните пушкала на Ловците бяха достатъчно убедителни за тях. Всички се бяха събрали в средата на балната зала — съпругите се бяха притиснали до съпрузите си, а майките се опитваха да накарат децата си да не плачат, да не говорят или да не сторят нещо, което може да привлече вниманието на пазачите. Когато Масгард повика маркграфинята да вечеря с него, Фрея сметна, че ще е най-добре да приеме. Не трябваше да му развалят настроението.

Ако вечерята с Масгард е най-лошото, което предстои да ми се случи — помисли си тя и побутна бързо изстиващата си храна, — човек би казал, че ми се е разминало леко. Само че на нея не й се струваше така, не и когато го погледна и усети заредения със заплаха въздух между тях. Стомахът й се обърна и за момент си помисли, че ще повърне. Като извинение да не яде, реши да започне разговор.

— Е, как ни намерихте, господин Масгард?

Мъжът се ухили. Сините му очи бяха почти скрити под тежките клепачи. Той малко се разочарова, когато дойде тук — жителите на града се бяха предали много лесно, а телохранителят на Фрея се оказа един дребен тип, истински клоун, който не заслужаваше да опита меча му, — но беше решен да се държи галантно с маркграфинята. Чувстваше се голям и красив, истински победител, докато седеше на трона на челото на масата, и вярваше, че я е впечатлил.

— Може би вродената ми дарба в ловуването ме доведе тук?

Фрея съумя да се усмихне едва.

— Вие не работите така, нали? Чувала съм за вас. Аркангел толкова отчаяно търси плячка, че плащате на хората да изчуруликват други градове.

— Изпяват.

— Моля?

— Искате да кажете „да изпяват други градове“. Ако желаете да използвате уличен език, Ваше Великолепие, трябва да го правите правилно.

Фрея се изчерви.

— Причината е професор Пенироял, нали? И онези глупави съобщения, които прати по радиото? Каза ми, че просто се е опитвал да се свърже с някой преминаващ изследовател или търговец, но предполагам, че през цялото време е изпращал сигнали на вас.

— Професор кой? — засмя се отново Масгард. — Не, скъпа моя, един летящ плъх ми изпя местоположението ви.

Фрея отново насочи поглед към неговия.

— Хестър!

— Знаете ли коя беше най-хубавата част? Дори не поиска злато в замяна на града ви. Само някакво момче, някакъв безполезен въздушен боклук. Казва се Натсуърти…

— О, Хестър! — прошепна маркграфинята. Винаги беше смятала, че това момиче ще й създаде грижи, но не мислеше, че е способно на подобно ужасно нещо. Да предаде цял град само за да запази момче, което не заслужава и което щеше да е много по-добре с някоя друга! Опита се да прикрие яростта си от Масгард, защото той само се смееше. — Том го няма. Според мен е мъртъв…

— Значи е извадил късмет, че се е измъкнал — ухили се мъжът с пълна уста. — Не че има някакво значение. Пъдпъдъчката му изчезна. Отлетя още преди мастилото на договора й да изсъхне…

Вратата на трапезарията се отвори. Фрея забрави за Хестър и се обърна да види какво става. Един от хората на Масгард — човекът с грамофонните рога — стоеше на прага й.

— Огън, милорд! — изрече задъхан той. — На пристанището!

— Какво? — Масгард отиде до прозореца и дръпна тежките завеси. Снегът валеше върху градините навън и зад него проблясваше и се разпростираше червен блясък, който превръщаше фронтоните и тръбите по покривите на „Расмусен Проспект“ в остри силуети. Масгард се обърна към лейтенанта си: — Чу ли се с Гарстанг и момчетата му на пристанището?

Ловецът поклати глава.

— Зъби на Вълка! — изкрещя Масгард. — Някой е подклал пожар! Нападат дирижабъла ни! — Той извади меча си и се спря до стола на Фрея на път към вратата. — Ако някой от твоите паразити е сторил нещо на „Турбулентност в ясно небе“, ще го одера жив и ще продам кожата му за килимче пред камина.

Маркграфинята се сви на стола си в опит да изглежда мъничка.

— Не може да е някой от хората ми, вие заловихте всички… — Но дори докато изричаше думите, се сети за професор Пенироял. Не го беше видяла в балната зала. Може би той беше на свобода? Може би правеше нещо, за да им помогне? Струваше й се доста невероятно, но беше единствената й надежда и тя се беше хванала за нея. Масгард я вдигна от стола й и я блъсна към лейтенанта си.

— Отведи я обратно в балната зала! — изкрещя той. — Къде са Равн, Тор и Скейт?

— Все още пазят главния вход, милорд.

Масгард побягна и остави лейтенанта да се оправя с Фрея. Те излязоха от трапезарията и тръгнаха по грациозната извивка на коридора. Навярно трябваше да се опита да избяга, но пазачът й беше толкова грамаден, силен и добре въоръжен, че не посмя. Портретите на роднините й я изгледаха, когато мина покрай тях. Имаше чувството, че са разочаровани от нея, задето не се бори.

— Надявам се някой да е подпалил безценния ви дирижабъл!

— За нас няма значение — изръмжа лейтенантът. — Вие ще го отнесете. Аркангел скоро ще дойде. Няма да се нуждаем от дирижабъл, за да си тръгнем от мръсния ви град, когато се озове в търбуха на Бича!

С наближаването на балната зала Фрея чу оживената глъчка. Явно пленниците бяха видели огъня и говореха развълнувано, а пазачите им ги караха да млъкнат. Тогава нещо изсвистя покрай главата й и лейтенантът на Масгард падна, без да издаде никакъв звук. Помисли си, че се е подхлъзнал, но когато се обърна, видя, че от шлема му се подава стрела от арбалет и от един от роговете е потекла кръв.

— Иу! — погнуси се маркграфинята.

От сенките на една ниша до балната зала се появи длъгнеста фигура.

— Професор Пенироял? — прошепна Фрея, но не беше той, а Хестър Шоу, която вече слагаше нова стрела в големия си арбалет.

— Ти се върна! — изуми се маркграфинята.

— О, какво забележително умозаключение, Ваше Великолепие.

Фрея почервеня от гняв. Тази как смееше да се подиграва с нея? Та тя беше виновна за случващото се!

— Продала си маршрута ни! Как можа? Как можа?

— Е, промених си решението — отвърна Хестър. — Тук съм, за да помогна.

— Да помогнеш? — маркграфинята говореше бързо и шепнешком, защото се притесняваше да не я чуят пазачите в балната зала. — Как можеш да помогнеш? Най-добрата помощ, която можеше да ни осигуриш, беше да не се доближаваш до града ми! Нямаме нужда от теб! Том няма нужда от теб! Ти си егоистична, зла и студенокръвна и не те е грижа за друг освен за отвратителната ти личност…

Фрея млъкна, защото двете в един и същи момент осъзнаха, че Хестър държи зареден арбалет и че с едно малко движение на пръста си можеше да закове маркграфинята за стената. Хестър за миг обмисли тази възможност и допря върха на стрелата в гърдите на Фрея.

— Права си — прошепна тя. — Зла съм. Метнала съм се на баща си в това отношение. Но ме е грижа за Том и това означава, че трябва да ме е грижа също за теб и за глупавия ти град. А и си мисля, че точно сега имаш нужда от мен.

Хестър свали арбалета и погледна мъжа, когото беше убила току-що. В колана му беше затъкнат пищов с газова тяга.

— Знаеш ли как да използваш това чудо? — попита тя.

Фрея кимна. Учителите й наблягаха повече на етикета и обноските, отколкото на обучението да използва огнестрелни оръжия, но беше схванала основната идея.

— Тогава ела с мен — нареди Хестър, и то по начин, който не остави никакво място за неподчинение от страна на маркграфинята.

* * *

Най-трудното до момента беше да се отърве от Том. Не искаше да го излага на опасност и не можеше да се държи като дъщеря на Валънтайн, ако той беше с нея. В мрака на дневната на семейство Аакиук го придърпа към себе си и му каза:

— Знаеш ли някакви задни входове към Зимния дворец? Ако мястото гъмжи от Ловци, не можем просто да влезем през парадния вход и да обявим, че сме дошли да се видим с Масгард.

Том помисли за момент, след което бръкна в джобовете на палтото си и извади някакъв малък, лъскав предмет, който не беше виждала досега.

— Това е шперц от Гримзби. Хората на Боне ми го дадоха. Обзалагам се, че мога да отворя топлинната камера зад Вундеркамера!

Том изглеждаше толкова развълнуван и доволен от себе си, че Хестър не можа да се сдържи и го целуна.

— Върви тогава — каза му, когато приключи. — Чакай ме във Вундеркамера.

— Какво? Ти няма ли да дойдеш? — Вече не изглеждаше толкова развълнуван, само изплашен.

Хестър докосна устата му с върховете на пръстите си, за да го накара да замълчи.

— Ще отида да разузная около дирижабъла.

— Но пазачите…

Момичето се опита да му покаже, че не се страхува.

— Бях чирак на Шрайк, помниш ли? От него усвоих доста умения, които още не съм използвала. Ще се оправя. А сега върви.

Том имаше намерение да й отговори, но се отказа, прегърна я и тръгна към Вундеркамера. За секунда-две Хестър изпита облекчение, че е успяла да отпрати любимия си, но изведнъж много й се прииска да го върне, да го прегърне и да му каже всичко, което вече трябваше да му е споделила. Притича до задната врата, но Том вече не се виждаше, беше поел по някакъв таен път до двореца.

Прошепна името му на снега. Не очакваше да го види отново. Имаше чувството, че се пързаля прекалено бързо към бездна.

Пенироял все още се беше свил в началото на стълбището. Хестър мина покрай него на път за кухнята и взе една маслена лампа от шкафа над мивката.

— Какво правиш? — изсъска изследователят, когато я запали. Жълтият пламък се разгоря бавно зад опушеното стъкло, след това освети стените, прозорците и пребледнялото като сапун лице на Пенироял. — Хората на Масгард ще я видят!

— Това е идеята — отвърна Хестър.

— Няма да ти помогна! — изхленчи изследователят. — Не можеш да ме накараш! Това е лудост!

Този път не си направи труда да го плаши с ножа, само доближи горгонското си лице до неговото.

— Бях аз, Пенироял. — Искаше да му покаже колко безмилостна може да бъде. — Не ти. Аз съм тази, която изпрати Ловците тук.

— Ти? Велики всемогъщи Поскит, защо?

— Заради Том — отговори простичко Хестър. — Защото исках Том да бъде отново само мой. Той щеше да е моето хищническо злато, моята награда. Само дето нещата не се развиха според плана ми и сега трябва да се опитам да оправя всичко.

Отвън, пред прозореца на кухнята, се разнесоха хрущящи стъпки. Външната топлоизолираща врата се отвори с въздишка. Хестър се плъзна обратно в сенките зад вратата, когато пазачът от пристанището се намъкна в стаята. Беше толкова близо, че можеше да усети студа, който се носеше от вълнените му дрехи.

— Ставай! — излая онзи на Пенироял и се обърна да провери дали има и други бегълци. В секундата, преди да види Хестър, тя го наръга с ножа си в пролуката между горната част на бронята му и долната част на маската против студ. Мъжът изгъргори и гърчовете на едрото му тяло измъкнаха дръжката на ножа от хватката на момичето. Хестър се дръпна настрани, защото арбалетът му стреля и стрелата се заби във вратичката на шкафчето зад нея. Ловецът посегна към колана за собствения си нож. Тя го хвана за ръката и се опита да го спре. Не се чуваха никакви други звуци освен тежкото им дишане и хрущенето на разни предмети, които стъпкваха, докато се бореха. Пенироял се опитваше да не им се пречка. Големите зелени очи на Ловеца се взираха в Хестър през стъклата в маската му, бяха гневни и възмутени, докато накрая не се съсредоточиха върху нещо много далечно от нея. Гъргоренето секна и мъжът падна на една страна, като едва не я завлече със себе си. Краката му потрепваха в конвулсии известно време, после престанаха.

Хестър никога не беше убивала човек досега. Очакваше да изпита вина, но такава нямаше. Не чувстваше нищо. Така е било и за баща ми — помисли си тя, навлече плаща и вълнената шапка и си сложи маската против студ на Ловеца. — Просто работа, която е трябвало да свърши, за да опази града и любимите си хора. Така се е почувствал, след като е убил мама и татко. Чист, твърд и прозрачен като стъкло. Хестър взе арбалета и колчана със стрели на мъжа и се обърна към Пенироял:

— Донеси лампата.

— Но, но, но…

Навън снегът приличаше на бели молци под светлината на пристанищните лампи. Хестър тръгна по кейовете, като буташе ужасения професор пред себе си. Погледна през празното пространство между два хангара и видя голямо и далечно петно светлина на източния небосклон.

Люкът на „Турбулентност в ясно небе“ беше отворен. Друг Ловец стоеше на пост там.

— Какво има, Гарстанг? — провикна се той. — Кого си намерил?

— Някакъв дядка — провикна се в отговор Хестър, като се надяваше маската против студ да промени гласа й, а вълненият плащ да направи фигурата й по-едра.

— Просто някакъв старец — констатира Ловеца и се обърна да говори с някого в гондолата, след което извика по-силно: — Заведи го в двореца, Гарстанг! При другите! На нас не ни трябва.

— Моля ви, господин Ловец! — изкрещя неочаквано Пенироял. — Това е капан! Тя е…

Хестър вдигна арбалета, натисна спусъка и Ловецът падна назад с писък на уста. Докато другарите му се опитваха да си проправят път през мъртвото му тяло, тя взе маслената лампа от професора и я хвърли през люка. Плащът на Ловеца пламна и огънят се разпростря в гондолата. Пенироял изпищя ужасѐн и побягна. Хестър се обърна да го последва, но само след две крачки осъзна, че лети, вдигната на крилете на горещ вятър, който я запрати в сняг, който вече не беше бял, а носеше цвета на хелоуинска смесица от шафран и червено. Нямаше взрив, само едно звучно и меко „пуф“ от газовите камери. Хестър се претърколи в снега и погледна назад. От горящата гондола излизаха мъже и се опитваха да потушат искрите, които излизаха от вълната на палтата и плащовете им. Бяха само двама. Единият се затича към Хестър и тя побърза да вдигне падналия арбалет, но той не гледаше към нея, само прибяга наблизо, като крещеше нещо за саботьори. Момичето имаше достатъчно време да зареди нова стрела и да го застреля в гърба. Нямаше следа от Пенироял. Заобиколи горящия дирижабъл и видя последния от Ловците да лежи в пушек и мрак. Взе меча от ръката му, докато онзи умираше. Запаса го в колана си. Побягна към „Расмусен Проспект“ и светлините на Зимния дворец.

* * *

Устройството на Чичо издаде тих, изщракващ звук във вратата на топлинната камера и тя се отвори. Том се промъкна вътре сред добре познатите миризми на двореца. Коридорът беше пуст, нямаше дори следи в прахта по пода. Забърза под прикритието на сенките към Вундеркамера, където скелетите на преследвачи за пореден път му изкараха акъла, но шперцът свърши работа и при тази врата и той тръгна на пръсти между витрините, като леко трепереше, но въпреки това се гордееше със себе си.

Фолиото отразяваше меката светлина и му напомни за Фрея и за многокраката камера, която ги беше наблюдавала от една от решетките на топлопроводите над главите им, докато се целуваха.

— Боне? — попита с надежда и огледа мрака. Сега обаче нямаше никакви обирджии на борда на Анкъридж. Само Ловци. Изведнъж се притесни за Хестър и онова, което тя вършеше в момента. Не му харесваше, че тя беше там, навън, в опасност, а той си стоеше тук. В небето се появи някакво сияние, което идваше от пристанището. Какво ставаше? Дали трябваше да се върне и да провери?

Не. Хестър му каза, че ще се срещнат тук. Никога досега не го беше предавала. Опита се да се разсее, като си избра оръжие от витрината на стената — тежък, тъп меч с красиви дръжка и кания. В мига, в който се озова в ръката му, се почувства по-смел. Закрачи напред-назад между витрините с проядени от молци животни и стари машини, размахваше меча и чакаше Хестър да дойде, за да могат двамата да спасят Анкъридж.

Едва когато в балната зала настана престрелка и по коридорите на двореца се разнесоха викове, крясъци и писъци, Том осъзна, че любимата му все пак е минала през главния вход и е започнала без него.

* * *

Пищовът беше по-тежък, отколкото очакваше Фрея. Опита се да си представи как застрелва някого с него, но не можа. Зачуди се дали трябва да признае на Хестър колко е изплашена, но изглежда, нямаше време за това. Спътницата й вече беше до вратата на балната зала и й направи знак с глава да се приближи до нея. Косата и дрехите й воняха на пушек.

Заедно отвориха големите врати. Никой не се обърна, за да види кой влиза. Ловците и пленниците гледаха през прозорците към огромните змиевидни криле от огън, които се люлееха над пристанището. Фрея стисна пистолета с потни ръце и зачака Хестър да изкрещи „Ръцете горе!“, „Никой да не мърда!“ или каквото там трябваше да се каже в такава ситуация. Вместо това спътницата й просто вдигна арбалета и застреля в гърба най-близкия Ловец.

— Хей, това не е… — започна да казва маркграфинята, но бързо се хвърли на пода, защото, докато мъртвият падаше, мъжът до него се обърна и изстреля поредица от куршуми по тях. Все забравяше, че това се случва наистина. Сви се на пода, докато около нея хвърчаха парчета от вратите и мрамора. Хестър взе пистолета от ръката й и от лицето на Ловеца плисна червено. Смю сграбчи пищова на умиращия още докато падаше на пода и го насочи към третия пазач, който се беше замотал в завихрената тълпа от пленници.

— Расмусен! — изкрещя някой и изведнъж името беше подхванато от всички в залата. Това беше древният боен вик на Анкъридж, останал от времената, когато предшествениците на Фрея бяха водили битки с аеропиратите и преследвачите на Номадската империя. — Расмусен! — Разнесоха се изстрели, писък и дълго, трополящо, ксилофонно издрънчаване, когато един от умиращите Ловци се срина върху складирания до него полилей. Всичко свърши много бързо. Уиндолин Пай веднага нареди на част от хората си да се погрижат за ранените, а мъжете се въоръжаваха с мечовете и пистолетите на мъртвите си нападатели.

— Къде е Скейбиъс? — провикна се Хестър и някой го избута към нея. Главният инженер изглеждаше нетърпелив да се впусне в битка и веднага се въоръжи. — Аркангел пристига — съобщи му момичето. — Виждам светлините му от аеропристанището. Ще се наложи да накараш това старо чудовище да се движи малко по-бързичко.

Скейбиъс кимна.

— Трябва да доложа, че в машинното отделение има Ловци, а задвижващото колело е счупено. Не можем да постигнем повече от четвърт скорост с гъсеничните вериги, а самите те са неизползваеми, докато не се отървем от колелото.

— Заемете се с него тогава — нареди Хестър, захвърли арбалета и извади меча.

Скейбиъс се сети за хиляда други въпроса, но в крайна сметка се отказа от тях и просто кимна. Тръгна към стълбището с половината жители на Анкъридж по петите му. Онези, които нямаха оръжия, грабваха столове и бутилки по пътя си. Фрея, колкото и да беше изплашена, знаеше, че трябва да тръгне с тях и да води нападението като някогашните маркграфини. Тя се насочи към бягащите към вратата хора, но Хестър я сграбчи и я спря.

— Ти оставаш тук. Хората ти ще се нуждаят от теб жива. Къде е Масгард?

— Не знам — отвърна Фрея. — Мисля, че се беше насочил към главния вход.

Хестър кимна — жест, който приличаше на някакъв лек тик и който можеше да означава абсолютно всичко.

— Том е в музея — каза тя.

— Той е тук? — Маркграфиня изпитваше трудности да следва мисълта й.

— Моля те, Ваше Великолепие, пази го, когато всичко това приключи.

— Но… — започна да казва Фрея, но Хестър вече я нямаше, а пробитите от куршумите врати се затвориха след нея. Маркграфинята се зачуди дали трябва да я последва, но не се сещаше какво би могла да стори срещу Масгард. Обърна се отново към балната зала и видя няколко души, които все още стояха свити там — най-старите и най-малките, ранените и онези, които бяха прекалено изплашени, за да се присъединят към борбата. Фрея знаеше как се чувстват. Тя стисна силно ръце в юмруци, за да ги спре да треперят, и си наложи най-добрата си благородническа усмивка. — Не се страхувайте. Ледените богове са с нас.

* * *

Том се беше насочил към балната зала, когато се натъкна на Скейбиъс и хората му. Те представляваха тъмна плетеница от движещи се крайници, метални оръжия, в които се отразяваше светлината, и бледи лица. Изпълниха коридора като нахлуваща в потъващ кораб вода. Том се изплаши, че може да го объркат с Ловец, но Скейбиъс го видя и изкрещя името му. Вълната го помете със себе си и го изправи срещу ухилените и добре познати лица на Аакиук, Пробстейн и Смю. Хората се протягаха, за да го потупат по раменете и да го ударят по гърдите.

— Том! — провикна се Смю, който го буташе за кръста. — Радвам се да те видя отново!

— Хестър! — провикна се в отговор младежът и се опита да се освободи от вълната, която го водеше извън двореца. — Къде е Хестър?

— Тя ни спаси, Том! — изкрещя Смю и побягна напред. — Какво хладнокръвие! Дойде в балната зала и изби Ловците! Беше безмилостна като преследвач! Какво момиче само!

— Но къде… господин Скейбиъс, тя с вас ли е?

Въпросът му се изгуби в шумотевицата от стъпки и викове „Расмусен, Расмусен!“ от тълпата, която мина покрай него и заслиза по стълбището към машинното отделение. Разнесоха се крясъци и изстрели. Том се зачуди дали да отиде с тях и да се опита да помогне, но мисълта за Хестър не му позволи. Извика името й и побягна по „Бореал Аркейд“, която го отведе до брулената от снега „Расмусен Проспект“. Забеляза следи от двама души, които продължаваха към аеропристанището. Спря се за момент и се запита дали едните не бяха на любимата му. Тогава видя лице, което го наблюдаваше от входа на един магазин на другия край на улицата.

— Професор Пенироял?

Изследователят се стрелна встрани, спъна се в снега и се изгуби в една тясна алея между два бутика. Докато бягаше, от ръцете му падаха монети. Беше напълнил джобовете си с пари от касата на магазина.

— Професоре! — провикна се Том, прибра меча и побягна след него. — Аз съм! Къде е Хестър?

Тромавите следи на изследователя водеха до края на етажа и до стълбище към долния. Том тръгна бързо по него, като стъпваше в големите, подобни на мечешки стъпки, оставени от луксозните ботуши на Пенироял. Спря рязко близо до края на стълбището. Стресна се от чифт черни криле и сърцето му заби лудешки — но те не принадлежаха на птица преследвач, а на табелата на кръчма, наречена „Летящият орел“. Побягна отново и се зачуди дали цял живот няма да се страхува от птици.

— Професор Пенироял?

* * *

Масгард го нямаше на входа на двореца при труповете на мъжете, които тя беше убила по пътя си. Може би хората на Скейбиъс са го пипнали — помисли си Хестър. Или може би беше чул шума на битката и беше осъзнал накъде духа вятърът. Вероятно се беше върнал на пристанището с надеждата да открие там някой дирижабъл, който да го отведе обратно на Аркангел.

Излезе през топлинната камера. Маската против студ пречеше на периферното й зрение, затова я захвърли и тръгна надолу по склона към „Расмусен Проспект“, а снежинките докосваха лицето й като студени пръсти. Забеляза следи пред себе си, които продължаваха напред и вече се пълнеха със сняг. Последва ги и премери дългите крачки. Отпред на умиращата светлина от аеропристанището видя силуета на мъж. Без съмнение това беше Масгард. Забърза крачка и с приближаването си го чу да призовава имената на мъртвите си другари:

— Гарстанг? Густавсон? Спрю?

Хестър усети нарастващата паника в гласа му. Той беше просто едно богато градско момченце, което обичаше да си играе на пират и не мислеше, че някой някога може да му се противопостави. Беше дошъл да си търси белята, но след като белята го беше намерила, нямаше представа какво да прави с нея.

— Масгард! — провикна се тя.

Мъжът се обърна. Дишаше много тежко. Зад него „Турбулентност в ясно небе“ беше изгорял до основи и се беше превърнал в овъглен метален скелет. В последните отблясъци от умиращия огън площадките за приземяване изглеждаха, сякаш са се сблъскали една в друга.

Хестър вдигна меча си.

— На какво си играеш, авиаторке? — провикна се Масгард. — Продаде ми този град, след което помогна на жителите му да си го върнат обратно. Не разбирам! Какъв ти е планът?

— Няма такъв — отговори тя. — Мисля всичко в движение.

Масгард извади меча си и го размаха насам-натам в някакво подобие на отбранителни пози, след което тръгна към Хестър. Докато беше още на няколко крачки от нея, тя се стрелна към него и промуши рамото му с върха на меча. Не мислеше, че е нанесла голяма щета на опонента си, но той изтърва оръжието, сложи ръка на раната и се строполи в снега.

— Моля те! — пропищя мъжът. — Имай милост! — Той бръкна под кожите си, извади натъпкана кесия и в снега между тях се изтърколиха едри, бляскави монети. — Младежа го няма, но вземи това и ме остави жив!

Хестър се приближи до Масгард и стисна меча с две ръце. Започна да сече, отново и отново, докато писъците не секнаха. Хвърли го настрани и стоя над жертвата си, докато кръвта обагряше снега в розово и снежинките затрупваха златото, което беше хвърлил към нея. Лактите я боляха. Изпълваше се с някакво странно чувство на разочарование. Очакваше нещо повече от тази вечер. Искаше й се да изпитва нещо различно. Смяташе, че ще умре. Не й се струваше правилно все още да е жива. Та тя дори не беше ранена. Замисли се за всички онези мъртви Ловци. Други също бяха загинали в битката, няма спор, и всичко това — заради стореното от нея. Нямаше ли да бъде наказана за делата си?

Някъде между складовете на долния етаж се разнесе изстрел.

* * *

Следите отведоха Том по познати улици, осветени от пожарите на пристанището горе. Той започна да се чувства много неспокоен, когато заобиколи последния ъгъл и видя „Джени Ханивър“, където го остави в сенките на складовете. Пенироял се опитваше да отвори люка.

— Професоре! — провикна се Том и се насочи към него. — Какво правите?

Пенироял вдигна поглед.

— Проклятие! — промърмори той, когато осъзна, че са го открили, и след това отвърна с някогашния си арогантен тон: — Какво смяташ, че правя, Том? Махам се от този град, докато все още има време! Ако ти се намира малко разум в главата, ще дойдеш с мен. Велики Поскит, скрил си добре това чудо! Отне ми цяла вечност да го намеря…

— Няма нужда да си тръгваш! — отвърна Том. — Можем да запалим двигателите на града и да избягаме от Аркангел. Но дори да не беше така, нямаше да изоставя Хестър!

— Щеше да го сториш, ако знаеше какво е направила — заяви мрачно Пенироял. — Това момиче не е наред, Том. Напълно луда е. Също толкова ненормална, колкото и грозна…

— Не смей да говориш така за нея! — изрева възмутено младежът и посегна към изследователя с намерението да го дръпне от люка.

Пенироял извади пищов от вътрешността на робата си и го застреля в гърдите.

Силата на куршума запрати Том назад в снежната пряспа. Той се опита да стане, но не успя. В палтото му имаше гореща и мокра дупка.

— Не е честно! — прошепна на глас и гърлото и устата му се напълниха с кръв, с топла и солена кръв. Болката прииждаше като големите сиви вълни в Грабителско гнездо — ритмично и бавно, и всяка вълна преливаше в следващата.

Разнесоха се стъпки в снега. Пенироял се наведе над него. Все още държеше пищова. Изглеждаше също толкова изненадан, колкото Том.

— Упс! — каза той. — Съжалявам. Исках само да те изплаша. Пистолетът сам стреля. Никога не съм държал такова чудо. Взех го от момците, които лудата ти приятелка претрепа.

— Помощ! — съумя да прошепне Том.

Професорът разтвори палтото му и погледна раната.

— Аагх! — изрече той и поклати глава. Пребърка вътрешните джобове и взе ключовете за „Джени“.

Платформите под Том потрепериха, когато двигателите на града оживяха. Горе на кърмата зареваха резачки и хората на Скейбиъс се заеха да режат останките от задвижващото колело.

— Чуй ме! — прошепна младежът и осъзна, че гласът му звучи като нечий друг — слаб и далечен. — Не вземай „Джени“! Нямаш нужда от него! Господин Скейбиъс ще ни спаси. Ще избягаме от Аркангел…

Пенироял се изправи.

— Ама че си неизлечим романтик, Том. Къде смяташ, че ще избягате? Няма никакви зелени поля в Америка, помниш ли? Градът се е насочил към бавна и студена смърт на леда или към бърза и гореща кончина в търбуха на Аркангел. И в двата случая нямам намерение да съм наблизо, когато се случи! — Професорът си подхвърли ключовете във въздуха и ги хвана отново, преди да се обърне. — Трябва да отлитам. Съжалявам отново. Довиждане!

Том запълзя в снега, решен да намери Хестър, но след няколко метра забрави какво щеше да й казва. Полегна в поредната пряспа и след малко до него достигна бръмченето от аеродвигателите. Първоначално беше силно, но после взе да отслабва, когато Пенироял вдигна „Джени Ханивър“ над лабиринта от складове и потъна в мрака. В този момент бягството на изследователя не беше от голямо значение. Дори умирането не беше кой знае колко страшно, макар че му се струваше странно да надвие Лисичите демони, да избяга на преследвачите и да преживее какви ли не опасни приключения под океана, за да умре по този начин.

Снегът продължи да вали, но вече не беше студен, само мек и приятен, трупаше тишината си над града и обвиваше целия свят в сън за мир и спокойствие.