Метаданни
Данни
- Серия
- Смъртоносни машини (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Predator’s Gold, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Коста Сивов, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Филип Рийв
Заглавие: Хищническо злато
Преводач: Коста Сивов
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Редактор: Радомир Мирчев
Коректор: Ина Тодорова
ISBN: 978-954-27-2249-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8664
История
- —Добавяне
11.
Неспокойни призраци
Том спа добре през тази нощ и сънува музеи. Хестър почти не мигна. Леглото беше толкова голямо, че все едно си беше останала в своята стая. Най-много обичаше да спи сгушена в любимия си на тесния креват на „Джени Ханивър“, с лице в косата му и колене в свивките на краката му, сякаш телата им бяха две части от пъзел. На този голям и мек матрак Том се претърколи далеч от нея в съня си и я остави съвсем сама в запотеното парче чаршаф. Стаята беше прекалено топла. Сухият въздух нараняваше синусите й, а металното дрънчене в тръбите на тавана я побъркваше — приличаше на бягащи в стените плъхове.
Най-накрая си облече палтото и ботушите и излезе от двореца в режещия студ на среднощните улици. Едно извито стълбище водеше надолу към машинното отделение на Анкъридж — то беше като цял един квартал, изпълнен с тежкия шум от бойлерите и котлите, които се мъдреха между подпорите в мрака като гъби. Хестър тръгна замислена към кърмата. Сега ще видим как малката Ледена кралица третира работниците си. Нямаше търпение да шокира Том и да го разочарова от това място, което толкова много му харесваше. Щеше да му провали закуската, като му съобщи какво е положението на долния етаж.
Прекоси един метален мост, от двете страни на който скърцаха и дрънчаха големи зъбни колела, подобно на механизма на колосален часовник. После тръгна под огромна сегментирана тръба, която водеше до някакво долно подниво, в което се издигаха и снижаваха бутала, задвижвани от заварени един за друг двигатели от Стара технология, каквито не беше виждала досега. Те представляваха бръмчащи и бълбукащи бронирани сфери, от които излизаха лъчи виолетова светлина. Навсякъде се щураха мъже и жени, които вървяха целенасочено с куфари с инструменти или управляваха големи, снабдени с много циферблати работни машини, но нямаше нито оковани роби, нито наперени надзиратели, каквито Хестър очакваше. Блудкавата мутра на Фрея Расмусен надничаше от постерите на подпорите и всеки път, в който някой работник минеше покрай тях, се покланяше уважително.
Може би Том е прав, помисли си тя и се затътри около двигателите, като се опитваше да остане невидима. Може би Анкъридж наистина беше цивилизован и мирен град. Може би любимият й щеше да намери щастието си тук. Възможно беше дори градът да преживее пътуването до Америка. Том щеше да остане на борда му като уредник на музея на Фрея Расмусен и да учи дивашките племена за порядките в света, който предшествениците им бяха създали. Той можеше да задържи „Джени“ като своя лична небесна яхта, с която в почивните си дни да търси Стара технология в обитаваните от призраци пустини…
Тогава той няма да има нужда от теб, нали? — попита един заядлив глас в главата й. — Какво ще правиш без него?
Хестър се опита да си представи живота си без Том, но не можа. Знаеше, че тази приказка няма да продължи вечно, но сега, когато й се виждаше краят, й идеше да изкрещи: Не, не! Искам още! Искам да бъда щастлива поне още една година. Или пък може би две…
Избърса сълзите, които пълнеха окото й, и забърза към кърмата. Отнякъде подухваше студен въздух. Ритъмът на странните двигатели заглъхна зад нея, заменен от постоянно съскане, което ставаше все по-силно, докато наближаваше задната част на града. След още няколко минути излезе на закрит метален мост, който прекосяваше цялата ширина на града. В края му беше монтирана метална решетка като предпазен екран, през която Северното сияние се отразяваше в постоянно въртящото се задно колело на Анкъридж.
Хестър прекоси моста и притисна лице в студената решетка. Колелото беше полирано до блясък и в каскадата от отражения успя да види металните шипове, които падаха ли, падаха безкрайно покрай нея, за да се забиват в леда и да движат Анкъридж напред. От него хвърчеше студен дъжд от счупен лед, който потракваше върху решетката. Някои от парчетата бяха доста големи. На около метър-два от мястото й част от решетката беше откъртена и се извиваше навътре всеки път, в който нещо я удареше, като по този начин отваряше пролука, през която влизаха киша и малки ледени късове.
Колко лесно щеше да е да мине през тази пролука и да падне върху колелото, което щеше да я премаже и да остави само червено петно върху леда, което бързо щеше да бъде забравено! Нямаше ли да е по-добре така, отколкото да гледа как Том се отдалечава от нея? Нямаше ли да е по-добре да е мъртва, отколкото отново сама?
Протегна се към откъртената част на решетката, но изведнъж една ръка я хвана и някой изкрещя в ухото й:
— Аксел?
Хестър се извъртя и посегна за ножа си. Зад нея стоеше Сьорен Скейбиъс. Очите му като че ли проблясваха с надежда и непролети сълзи. Той я разпозна и на лицето му отново се изписа обичайното дълбоко нещастие.
— Госпожице Шоу — изръмжа мъжът. — В мрака си помислих, че сте…
Хестър се отдръпна от него и закри лицето си. Зачуди се от колко ли време я е наблюдавал.
— Какво правите тук? — попита го тя. — Какво искате?
Засраменият Скейбиъс потърси убежище в гнева си.
— Мога да те попитам същото нещо, авиаторке! Дойде да шпионираш машинното ми отделение, нали? Вярвам, че добре си разгледала.
— Не се интересувам от двигателите ти — отвърна Хестър.
— Не? — Скейбиъс я стисна за китката. — Трудно ми е да ти повярвам. Сферите на Скейбиъс са подобрени до съвършенство от семейството ми в продължение на двадесет поколения. Те са едни от най-добрите двигателни системи в света. Сигурен съм, че ти се иска да отидеш в Аркангел или Рагнарол и да им разкажеш за всички богатства, които ще намерят тук, ако ни погълнат.
— Не ставайте глупав — излая в отговор Хестър. — Не бих взела златото на хищник! — Изведнъж я споходи една мисъл — неприятна и студена като парчетата лед, които се удряха в решетката зад нея. — Както и да е, кой е Аксел? Не се ли е казвал така синът ви? Онзи, за когото спомена Смю? Мъртвият? Да не си помислихте, че аз съм неговият призрак?
Скейбиъс пусна ръката й. Гневът му бързо загасна като потушен пожар. Погледът му се залута към задното колело, светлините в небето и навсякъде другаде, само не и в Хестър.
— Призракът му броди — промърмори накрая той.
Момичето нададе къс, неприятен кикот, но бързо се спря. Старецът беше напълно сериозен. Той я изгледа за миг и пак отмести поглед. Осветеното му от потрепващата светлина лице омекна.
— Снегомадите вярват, че душите на мъртвите обитават Северното сияние, госпожице Шоу. Казват, че в най-ясните части на нощта слизат долу, за да се разхождат по Дебелия лед.
Хестър не отвърна нищо, а само увеси рамене. Не се чувстваше комфортно в компанията на лудостта и мъката му.
— Никой не се завръща от Мрачните владения, господин Скейбиъс — отвърна неловко тя.
— Не е така, госпожице Шоу — заклати енергично глава главният инженер. — Откакто започна пътуването ни към Америка, видяхме някои странни неща. Започнаха да изчезват предмети от заключени помещения. Хората чуват стъпки и гласове в части от града, които са затворени и изоставени след чумата. Затова слизам тук, долу, когато работата ми го позволява и Северното сияние свети. Видях го вече два пъти — момък със светла коса, който ме наблюдава от прикритието на сенките и изчезва веднага щом го забележа. В този град не останаха живи младежи със светли коси. Сигурен съм, че е Аксел.
Скейбиъс остана още малко, зареял поглед в сияйното небе, след което се обърна и си тръгна. Хестър го гледа, докато високият му силует не се изгуби зад ъгъла в другия край на балкона. Гледаше го и се чудеше. Този човек наистина ли вярваше, че градът може да стигне до Америка? Пукаше ли му въобще? Или просто се съгласяваше с налудничавите планове на маркграфинята, защото се надяваше да намери призрака на сина си на Дебелия лед?
Хестър потрепери. Досега не беше забелязала колко е студено на кърмата на града. Макар Скейбиъс да си беше тръгнал, все още имаше чувството, че я наблюдават. Косъмчетата по врата й настръхнаха. Погледна назад и в началото на коридора видя — или си помисли, че видя — бледо лице, което бързо потъна в мрака и остави в очните й дъна отпечатъка на една бялоруса глава.
Никой не се завръщаше от Мрачните владения, Хестър беше наясно с този факт, но това не й попречи да се сети за всяка история за призраци, която беше чувала. Обърна се и побягна, като бягаше с всички сили през заплашителните сенки към по-оживените улици.
Зад нея сред плетеницата от тръби и тръбопроводи, увиснали над балкона на кърмата, нещо пропълзя, издрънча и утихна.