Филип Рийв
Хищническо злато (20)

20.
Новият модел

Доктор Попджой беше свършил много добра работа за новите си господари. Разбира се, той и неговите колеги инженери бяха прекарали много години в изучаване на технологията на преследвачите. Бяха научили много от Шрайк — механизирания ловец на глави, който някога беше осиновил Хестър. Дори бяха направили свои собствени преследвачи. В нощта, в която МЕДУЗА избухна, Хестър видя цели отряди от Възкресени мъже да маршируват по улиците на Лондон. Но да сравнява онези клатещи се безмозъчни създания с това, което стоеше пред нея, беше като да сравнява стар очукан товарен балон с чисто нова небесна яхта „Серапис“.

Създанието пред нея беше слабо, почти грациозно и не много по-високо от истинската Ана Фанг. Лицето му беше скрито зад бронзова маска на смъртта, а тръбите и маркучите, които излизаха от черепа му, бяха прибрани зад главата. Слабите и любопитни потрепвания на главата и ръцете, докато оглеждаше Хестър, бяха толкова човешки, че за момент момичето почти повярва, че инженерът е успял да съживи Ана.

Сатя заговори бързо и изпълнена с емоции:

— Все още не си спомня нищо, но скоро и това ще се случи. Тази стая й помага да си върне паметта, да предизвика завръщане на спомените й. Събрахме снимки на всички хора, които някога е познавала, на местата, на които е ходила, на градовете, срещу които се е била, на любовниците и враговете й. Ще си спомни всичко. Възкресена е само от няколко месеца и…

Сатя млъкна, сякаш осъзна, че изпълнените й с надежда бръщолевения само правят ужасните неща, които беше сторила, още по-ужасни. Ехото от думите й зашептя във вътрешността на старата цистерна:

— И, и, и, и, и…

— О, богове и богини — изуми се Хестър. — Защо просто не я остави да почива в мир?

— Защото имаме нужда от нея! — изписка в отговор комендантката. — Лигата изгуби пътя си! Нуждаем се от нови водачи. Ана беше сред най-добрите от нас. Тя ще ни покаже пътя към победата!

Преследвачката изви изкусните си ръце и от всеки от пръстите й се появи тънко острие, клъц, клъц, клъц.

— Това не е Ана — каза Хестър. — Никой не се завръща от Мрачните владения. Опитоменият ти инженер може да е успял да съживи трупа й, но това не е тя. Някога познавах един преследвач — те не помнят кои са били приживе, не са същите личности, защото този човек е мъртъв, и когато натикате една от тези машини от Стара технология в главите им, създавате нова личност, сякаш нов наемател се премества в празна къща…

Попджой се ухили.

— Не знаех, че си експерт, госпожице Шоу. Разбира се, имаш предвид стария модел на Шрайк — много посредствена изработка. Преди да монтирам машинарията на преследвачите в главата на госпожица Фанг, я програмирах да търси центровете със спомените й. Напълно съм уверен че ще успеем да събудим паметта й, която е дълбоко заровена някъде там. Затова е тази стая — да стимулира обекта с постоянни напомняния за нещата от стария му живот. Всичко е въпрос на намиране на правилната мнемонична подбуда — миризма, предмет, лице. И ето в това е твоята роля.

Сатя блъсна Хестър напред, докато не застана само на няколко сантиметра от новата преследвачка.

— Виж, скъпа! — каза весело комендантката. — Виж! Това е Хестър Шоу! Дъщерята на Валънтайн! Помниш ли, че я намери в Безлюдните територии и я доведе в Батмунк Гомпа? Тя присъстваше, когато ти умря!

Преследвачката се наведе напред. Мъртъв черен език облиза изсъхналите й устни в сенките зад бронзовата маска. Гласът й беше сух шепот като нощен вятър, който духа през каменни долини.

— Не познавам това момиче.

— Разбира се, че я познаваш, Ана! — настоя Сатя с огромно търпение. — Трябва да я познаваш! Опитай се да си спомниш!

Преследвачката вдигна поглед и огледа стотиците портрети на стените, пода и тавана на сферичния си затвор. Там бяха родителите на Ана Фанг, Стилтън Каел — господарят й, когато беше робиня в станциите за асимилиране на Аркангел, — Валънтайн, капитан Кора и Пандора Рей, но нямаше снимка на обезобразеното лице на Хестър. Създанието фокусира механичните си очи отново върху нея и дългите му нокти потрепнаха.

— Не познавам това момиче. Не съм Ана Фанг. Губите ми времето, малки живородени. Искам да напусна това място.

— Разбира се, Ана, но трябва да се опиташ да си спомниш. Трябва да бъдеш себе си отново, преди да те отведем у дома. Всички в земите на Лигата те обичат. Когато чуят, че си се завърнала, ще се надигнат и ще те последват.

— Ах, комендант — промърмори Попджой и отстъпи назад по моста. — Мисля, че е време да я оставим…

— Не съм Ана Фанг — заяви преследвачката.

— Комендант, определено смятам, че…

— Ана, моля те!

Хестър инстинктивно сграбчи Сатя и я дръпна назад. Ноктите преминаха на сантиметър от врата на похитителката й. Пазачът вдигна автомата си към създанието и то се поколеба достатъчно дълго, за да се оттеглят по моста. Стигнаха до вратата и мъжът, който стоеше на пост отвън, дръпна тежък червен лост. Насред усилващото се електрическо жужене светнаха червени предупредителни лампички.

— Не съм Ана Фанг! — изрече преследвачката и тръгна след тях. Хестър се обърна, секунда преди пазачите да затворят вратата, и видя, че създанието я гледа, а ноктите му се движат и проблясват.

— Невероятно — каза Попджой и започна да си води някакви бележки на клипборда. — Невероятно. Сега, като се замисля, може би не беше много умно да монтираме остриетата толкова рано…

— Какво й има? — попита Сатя.

— Трудно е да определя — призна си доктор Попджой. — Предполагам, че новите компоненти, предназначени да търсят спомените, които добавих към новия мозък на преследвач, се сблъскват с тактическите й и агресивните й инстинкти.

— Имаш предвид, че е луда? — попита Хестър.

— Госпожице Шоу, „луда“ е ненужен термин. Предпочитам да кажа, че някогашната госпожица Фанг е „разумна по различен начин“.

— Бедната Ана — прошепна Сатя и потърка врат с връхчетата на пръстите си.

— Не се тревожи за нея — каза Хестър. — Ана е мъртва. Бедната ти, би било по-правилно. Имаш си откачена машина за убиване и глупавите ти оръжия няма да я задържат още дълго. Тя може да се покатери по онази платформа! Може да стигне до вратата…

— Мостът е електрифициран, госпожице Шоу — заяви непоколебимо Попджой. — Гредите под платформата и вътрешността на вратата също. Дори преследвачите не обичат масивни токови удари. Що се отнася до оръжията, напълно съм сигурен, че госпожица Фанг все още не разбира новата си сила и се страхува от тях. Това може би е знак, че наистина притежава някаква остатъчна памет от предишното си човешко превъплъщение.

Сатя го изгледа с проблясък на надежда в очите.

— Да. Да, докторе. Не трябва да се отказваме. Отново ще доведем госпожица Шоу тук.

Комендантката се обърна с усмивка на лице, но Хестър беше забелязала изражението на паника зад очилата на Попджой. Той нямаше абсолютно никаква представа как да възстанови спомените на авиаторката. Без съмнение, дори Сатя скоро щеше да разбере, че опитът й да върне приятелката си от Мрачните владения, е обречен на провал. Когато това се случи, нямаше да има повече нужда от нея.

Ще умра тук — помисли си тя, когато пазачите я отведоха обратно в килията й и я заключиха. — Или Сатя, или онова лудо създание ще ме убият и никога вече няма да видя Том, няма да мога да го спася и той също ще умре в робските ями на Аркангел, проклета да съм.

Хестър се опря на стената и бавно се плъзна по нея, докато не остана на колене, свита на малка жалка топка. Чуваше съскането на океана между скалите на Грабителско гнездо. То беше също толкова студено, колкото гласа на новата преследвачка. Чуваше как от тавана се отчупват малки парченца боя и цимент и падат на влажния под. Слабите драскащи звуци в старите топлопроводи й напомниха за Анкъридж. Замисли се за господин Скейбиъс, за Сатя и за безнадеждните неща, които хората вършеха, за да запазят онези, които обичат.

— О, Том! О, о, Том! — захленчи тя и си го представи щастлив и в безопасност в Анкъридж, без да знае, че любимата му е изпратила огромния Аркангел по петите му.