Филип Рийв
Хищническо злато (23)

23.
В дълбините

Дните отминаваха, макар да беше трудно да се прецени колко точно бяха минали. Слабата синя светлина на борда на „Ларва“ създаваше впечатлението, че времето е спряло на четири и петнадесет часа във влажен ноемврийски следобед.

Том спеше в ъгъла на трюма върху купчина от юргани и гоблени, откраднати от вилите в Анкъридж. Понякога сънуваше, че върви хванат за ръка с някого по прашните коридори на Зимния дворец, след което се събуждаше, без да знае дали това е била Хестър, или Фрея. Възможно ли беше повече никога да не види никоя от двете?

Представи си как се измъква, стига до повърхността и тръгва да търси Хестър, но „Ларва“ плуваше през сияйни каньони под леда и нямаше никакъв шанс за бягство. Представи си как си проправя път с борба към контролната зала и изпраща сигнали на Анкъридж, за да предупреди Фрея за лъжите на Пенироял, но дори да успееше да разбере коя от тези ръждясали машини беше радиото, момчетата, които го отвлякоха, никога нямаше да му позволят да припари до нея.

Тримата му похитители бяха много предпазливи с него. Шило беше дръпнат и враждебно настроен и когато Том беше наблизо, само се мръщеше и се перчеше и почти не говореше. Напомняше му за Мелифънт, побойника, който постоянно го тормозеше по време на чиракуването му. Що се отнасяше до Гаргара, който нямаше как да е на повече от десет-единадесет години, той просто го зяпаше ококорен, когато мислеше, че Том не го вижда. Само Боне беше сговорчив — странният, донякъде приятелски настроен Боне. Въпреки това и той беше предпазлив и не желаеше да отговаря на въпросите му.

— Ще разбереш, когато стигнем — казваше му.

— Къде?

— У дома. В базата ни. Където живее Чичо.

— Но кой е твоят чичо?

— Той не ми е чичо, той е просто Чичо. Лидерът на Изгубените момчета. Никой не знае истинското му име или откъде е дошъл. Чувал съм истории, че някога е бил велик човек, живял на борда на Брейдавик, Аркангел или един от онези големи градове, и е бил изхвърлен поради някаква причина. Тогава се е заел с обирджийство. Той е гений. Създал е охлювите и многокраките камери, намерил ни е и е построил Обирджийника, за да ни обучава.

— Намерил ви е? Къде?

— Нямам представа — призна си Боне. — Къде ли не. В различни градове. Охлювите крадат деца, които да обучават за Изгубени момчета, точно както крадат всичко друго, от което Чичо има нужда. Бях толкова малък, когато ме отвлякоха, че не си спомням нищо отпреди това. Никой от нас не помни.

— Но това е ужасно!

— Не, не е! — засмя се Боне. Постоянно го правеше, когато заговореха на тази тема. Беше едновременно забавно и дразнещо да обяснява на външен живота, който винаги беше приемал за даденост. Как можеше да накара Том да разбере, че да бъдеш отведен в Обирджийника, е чест и че много повече предпочиташе да е Изгубено момче, отколкото скучен Сух? — Ще разбереш, когато стигнем — обещаваше той. След това (тъй като започваше да става неспокоен при мисълта, че трябва да дава обяснение на Чичо, когато се приберат у дома) сменяше темата и питаше: „Каква е в действителност Фрея?“ или „Мислиш ли, че Пенироял наистина не знае пътя до Америка?“.

— Знае пътя — отвърна мрачно Том. — Всеки с половин мозък може да намери маршрут до Америка с помощта на старите карти. Проблемът е, че според мен лъже за онова, което ще намерим там. Не вярвам, че зелените полета съществуват освен във въображението на професора. — Увеси глава в отчаяние. Щеше му се да бе имал възможност да предупреди Фрея за опасенията си, преди Изгубените момчета да го отвлекат. Анкъридж вече беше стигнал прекалено далеч и нямаше да има гориво да се върне.

— Никога не се знае — отвърна Боне, протегна се да докосне ръката на Том, но бързо я дръпна назад, сякаш докосването до Сух можеше да го изгори. — Оказа се прав за паразитите, един вид.

* * *

Настъпи ден (или може би беше нощ), в който Том беше събуден от неспокойния си сън от виковете на Боне.

— Том! У дома сме!

Той се измъкна от гнездото си от откраднати текстилни изделия и побърза да види какво става, но когато стигна до контролната зала, установи, че „Ларва“ още е дълбоко под водата. От една от машините се носеше постоянно повтарящо се и ехтящо звънене. Заетият с инструментите Шило вдигна глава само колкото да каже:

— Това е маякът на Чичо!

Охлювът се разтресе и смени курса си. Мракът през прозорците избледняваше и се превръщаше в тъмносиньо. Том осъзна, че вече не се намират под ледените пластове, а в открития океан, и че слънчевите лъчи проникват през вълнуващата се повърхност над главата му. Минаха покрай основите на гигантски айсберги, които приличаха на обърнати с главата надолу планини. В мрачината пред тях започнаха да се различават други форми: покрити с трева мостове и подпори, облепена с морски жълъди огромна перка и наклонена, потънала в тиня равнина, от която се издигаха редици с ръждясали блокове. Също като дирижабъл, който летеше над плата и каньони, така и „Ларва“ преминаваше над улиците на този огромен подводен град сал.

— Добре дошли в Гримзби — каза Шило и се насочи към горния етаж.

Том беше чувал за този град. Всеки беше чувал за него. Той беше най-големият и най-свирепият от северноатлантическите салове хищници, но беше потопен от паковия лед^[1] през Желязната зима преди деветдесет години. Том гледаше изумен през прозореца пасажите с риба, които плуваха и проблясваха в изоставените къщи, и покритите с трева храмове и големи административни сгради, покрай които преминаваха. И тогава, сред сивотата и мрака, нещо засвети в топло златисто. Гаргара се зарадва, а Шило се ухили, избута лостовете напред и насочи „Ларва“ към най-горния етаж.

Том ахна. Прозорците на кметството пред тях бяха осветени. Вътре се разхождаха хора, които караха тази потопена сграда да изглежда приятна и приветлива като добре осветена къща в зимна нощ.

— Какво е това? — попита младежът. — Имам предвид, как…?

— Това е домът ни — отвърна Боне, който не беше продумвал досега, защото се тревожеше как ли щяха да го посрещнат в Гримзби, но се изпълни с гордост, че градът му беше впечатлил Том, който беше виждал много странни неща.

— Чичо го е построил! — каза Гаргара.

„Ларва“ се гмурна в наводнения долен етаж на кметството, след което си проправи път през подобни на тръби тунели, където се наложи да изчака автоматичните врати първо да се отворят пред него и после да се затворят след него. Тази система от водни врати и ключалки служеше за запазването на останалата част от сградата суха, но Том не разбра това и едновременно се изненада и успокои, когато охлювът излезе на повърхността на някакъв басейн под висок куполовиден покрив.

Двигателите бяха изгасени, но отвън се разнесе дрънчене и изщракване, когато прихващащите ръце се задействаха и извадиха „Ларва“ от водата. Един люк в кабината се отвори със съскане. Боне взе стълба и я подпря в отвора.

— Ти си първи — каза на Том, който се покатери по нея и излезе на широкия гръб на охлюва. Там вдиша студения и ухаещ на амоняк въздух и се огледа наоколо.

„Ларва“ беше излязъл през кръгла дупка в пода на огромно помещение, което вероятно някога е било заседателната зала на Гримзби (на тавана беше нарисуван духът на градския дарвинизъм — една доста едра млада жена с криле, която насочваше прадедите на града към светлото бъдеще). Десетки подобни дупки басейни осейваха широкия под, като всяка от тях беше снабдена със сложен кран. От няколко от тях висяха охлюви и Том се изуми като видя колко разнебитени бяха те — сякаш създателите им ги бяха сглобили от всичко, което са имали под ръка. Някои очевидно се ремонтираха в момента, но хората, които работеха по тях (всичките бяха млади мъже или момчета не по-големи от Боне или Шило), бяха напуснали постовете си и се събираха около „Ларва“, за да зяпат Том.

Той също отвърна на погледите им и се зарадва, когато Боне застана до него. Дори в най-жестоките градове, които бяха посещавали с „Джени Ханивър“, рядко се натъкваха на толкова враждебни лица като на тези тук. Някои принадлежаха на младежи на неговата възраст, други на кльощави и груби момчета, а трети на по-малки дори от Гаргара деца. Всички го гледаха със смесица от омраза и страх. Бяха рошави, а малкото, които вече можеха да се бръснат, въобще не си бяха направили тоя труд. Облеклото им се състоеше от някаква комбинация от прекалено малки и прекалено големи дрехи: части от униформи, дамски шалове и бонета, водолазни костюми и пилотски шлемове, гевгири и сита, които използваха за шапки, и какво ли още не. Изглеждаха сякаш останките от експлозия на гаражна разпродажба са нападали върху тях.

Над главите им се разнесе пукане и някакво пронизително свистене. Всички погледнаха нагоре. Монтираните за крановете високоговорители зашумяха и от тях се чу глас, който като че ли идваше от всички посоки.

— Доведете Сухия в покоите ми, момчета — каза той. — Ще разговарям с него веднага.