Метаданни
Данни
- Серия
- Смъртоносни машини (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Predator’s Gold, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Коста Сивов, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Филип Рийв
Заглавие: Хищническо злато
Преводач: Коста Сивов
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Редактор: Радомир Мирчев
Коректор: Ина Тодорова
ISBN: 978-954-27-2249-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8664
История
- —Добавяне
21.
Лъжи и интриги
Мина седмица, а после още една и още една. Анкъридж продължаваше на запад, като пъплеше по северния край на Гренландия. Изпратиха разузнавателни шейни, които да проверят леда пред тях. Никой град не беше минавал по този път преди и госпожица Пай нямаше доверие на картите си.
Фрея също имаше чувството, че е попаднала в неизследвана територия. Защо беше толкова нещастна? Как всичко се беше объркало, след като изглеждаше толкова добре? Не разбираше защо Том не я желае. Определено тя не му липсва, нали? — помисли си тя и избърса праха от огледалото в съблекалнята си, за да се огледа. — Няма как да предпочита нея пред мен, нали?
Понякога, изгаряна от самосъжаление, маркграфинята кроеше сложни схеми, за да го спечели отново. Понякога пък се разгневяваше, тръгваше по прашните коридори и започваше да си мърмори под носа всички неща, които трябваше да му каже по време на спора им. Един-два пъти се замисли дали не трябва да заповяда да го обезглавят за измяна, но палачът на Анкъридж (много възрастен джентълмен, чиято професия беше само церемониална) беше мъртъв, а се съмняваше Смю да успее да вдигне брадвата.
* * *
Том напусна покоите си в Зимния дворец и се премести в апартамент в една голяма и празна сграда на „Расмусен Проспект“ недалеч от аеропристанището. Без Вундеркамера или библиотеката на маркграфинята, които да го занимават, той посвети дните си на самосъжаление, на планове как да си върне Хестър или поне да узнае накъде е отлетяла.
Нямаше как да напусне Анкъридж, поне това беше ясно. Постоянно тормозеше господин Аакиук с молби да пригоди „Жълтоклюна гарга“ за дълъг полет, но той беше просто влекач и никога не беше летял на повече от километър от аеропристанището. Освен това уредникът твърдеше, че е невъзможно да му монтира по-големи резервоари, които бяха необходими, ако Том искаше да полети на изток.
— Освен това — добави господин Аакиук, — с какво ще ги напълниш? Проверих нивата на горивото в цистерните на пристанището. Почти нищо не е останало. Не разбирам. Стрелките продължават да твърдят, че са пълни, а те са почти празни.
Горивото не беше единственото липсващо нещо. Тъй като Том не повярва на приказките за призраци на Скейбиъс, реши да поразпита в машинното отделение и да разбере дали някой знае нещо за мистериозния приятел на Хестър. Никой нямаше представа за какво говори, но всеки си имаше свой собствен разказ за зърнати в ъглите фигури, където не трябваше да има никого, и за инструменти, които се оставяха в края на смените и повече не се появяваха. Разни неща изчезваха от шкафчетата на работниците и от заключени стаи. Цистерната с масло на „Улица Отоплителна“ беше пресъхнала, макар стрелките да твърдяха, че е почти пълна.
— Какво става? — попита Том. — Кой би взел всички тези неща? Мислите ли, че на борда има някого, за когото не подозираме? Някой който е останал скрит след чумата, за да си напълни джобовете?
— Благословен да си, млади човече — хилеха се насреща му работниците от машинното отделение. — Кой би останал на борда на град като нашия, освен ако не е искал да помогне на Нейно Великолепие да тръгне за Америка? Няма как да се слезе от Анкъридж, няма как откраднатото да бъде продадено.
— Тогава кой…?
— Призраци — отвръщаха всички те, клатеха глави и стискаха амулетите, които носеха около вратовете си. — Дебелият лед винаги е бил обитаван от духове. Те се качват на борда и правят номера на живите. Всички знаят това.
Том не беше толкова убеден. Имаше нещо призрачно в машинното отделение и понякога, когато беше сам по мръсните улици, усещаше, че го наблюдават, но не можеше да разбере за какво им бяха на някакви призраци масло, инструменти, гориво за дирижабли и дрънкулки от музея на маркграфинята.
* * *
— Погнал ни е — изрече мрачно една вечер Шило, докато наблюдаваше екраните, а Том претърсваше няколко изоставени сгради в покрайнините на машинното отделение. — Той знае.
— Не знае — изморено отвърна Боне. — Просто подозира, това е всичко. Дори няма представа какво подозира, просто е наясно, че нещо се случва.
Шило го изгледа изненадан, след което се засмя.
— Значи знаеш какво мисли, така ли?
— Просто казвам, че не трябва да се тревожиш за него, това е всичко — измърмори Боне.
— А аз пък ти казвам, че трябва да се погрижим за този Сух. Ще го направим да изглежда като нещастен случай. Какво мислиш?
Боне не отговори нищо, отказваше да захапе стръвта. Наистина се налагаше да бъдат много по-внимателни, откакто Том започна разследването си, и това ги забавяше. Шило от своя страна искаше да докаже, че е постъпил правилно, като е поел командването, и беше решен да докара „Ларва“ у дома при Чичо претъпкан с плячка, но макар двамата с Боне да ходеха горе почти всяка вечер, те се страхуваха да откраднат нещо ценно, за да не привлекат още повече вниманието на Том. Наложи се да махнат маркучите миноги от цистерните на аеропристанището, но това скоро щеше да се превърне в проблем, тъй като писмата рибки и повечето от системите на „Ларва“ работеха с крадено гориво.
Изгубеното момче в Боне знаеше, че Шило е прав. Трябваше да издебнат Том в някоя затънтена улица, да забият нож между ребрата му, да изхвърлят тялото му от кърмата и нормалното обирджийство можеше да продължи. Но друга част от него, по-добрата част, не можеше да понесе тази идея. Желаеше Шило просто да се откаже, да се върне в Гримзби и да го остави тук сам, за да наблюдава Том, Фрея и останалите. Понякога дори обмисляше да се предаде и да се остави на милостта на жителите на Анкъридж. Но пък откакто се помнеше, го учеха, че Сухите нямат милост. Учителите му в Обирджийника, другарите му, гласът на Чичо, който се носеше от високоговорителите в столовата в Гримзби, всички бяха на едно мнение, че колкото и цивилизовани да изглеждаха Сухите, колкото и удобни да бяха градовете им и колкото и красиви да бяха момичетата им, те щяха да сторят ужасни неща на едно Изгубено момче, ако го хванат.
Боне вече не беше толкова сигурен, че това е истина, но нямаше куража да отиде горе, за да разбере. Как можеше да го направи? Здравейте, аз съм Боне. Онзи, който ви ограбва…
Телеграфът в задната част на кабината започна да трака развълнувано и наруши спокойствието на момчето. Двамата с Шило се стреснаха от неочаквания шум, а Гаргара, който беше станал по-неспокоен от всякога под жестокото командване на новия си водач, изписка от страх. Малката машина раздвижи месинговите си крайници нагоре-надолу като механичен щурец и от един отвор в стъклопластовия купол се появи дълга лента от перфорирана бяла хартия. Някъде под Анкъридж плуваше писмо рибка от Гримзби и предаваше сигнал през леда.
Трите момчета се спогледаха. Това не се случваше никак често. Нито Боне, нито Шило някога бяха виждали подобно нещо на борда на охлюв — съобщение от Чичо. В изненадата си Шило за момент забрави новата си роля и притеснено изгледа Боне.
— Какво пък е това според теб? Мислиш ли, че нещо у дома се е объркало?
— Сега ти си капитанът, Шилко — отвърна Боне. — По-добре провери.
Шило прекоси кабината, изблъска Гаргара настрани, сграбчи гърчещата се лента хартия и се намръщи, докато четеше перфорираните думи. Усмивката му се изпари.
— Какво има, Шилко? — попита нетърпеливо Гаргара. — От Чичо ли е?
Шило кимна и вдигна глава, след което отново погледна лентата, сякаш не можеше да повярва на написаното на нея.
— Естествено, че е от Чичо, глупако. Пише, че е прочел докладите ни. Трябва веднага да се приберем в Гримзби. И да вземем с нас Том Натсуърти.
* * *
— Професор Пенироял!
През последните няколко седмици великият изследовател се беше превърнал в рядко явление в Анкъридж. Почти не напускаше покоите си и дори не се появяваше за срещите на Комитета по транспорта.
— Настинал съм! — обясни с приглушен глас той, когато Фрея изпрати Смю да почука на вратата му. Но тази нощ, когато Том излезе от машинното отделение и се озова на „Расмусен Проспект“, видя добре познатата, закачулена с тюрбан фигура на Пенироял да се клати в снега.
— Професор Пенироял! — провикна се младежът отново, затича се и го настигна почти до Щурвала.
— Ах, Тим! — каза изследователят с бледа усмивка. Говореше завалено, а ръцете му бяха пълни с бутилки евтино червено вино, което беше взел от един изоставен ресторант на име „Най-доброто хапване на Севера“. — Много се радвам да те видя отново. Предполагам, че не си извадил късмет с онзи дирижабъл?
— Дирижабъл?
— Едно малко птиченце ми каза, че си питал Аакиук за аеровлекача му. „Рошава гарга“ или както там беше. Искал си да напуснеш тези студени владения и да се върнеш обратно в цивилизацията.
— Това беше преди седмици, професоре.
— О?
— Не се получи.
— Ах! Жалко.
Постояха известно време в неловко мълчание. Пенироял се олюляваше едва.
— Търся ви от цяла вечност — каза най-накрая Том. — Искам да ви питам нещо. Като изследовател и историк.
— О! — отвърна мъдро Пенироял. — Ах! По-добре се качи с мен.
Официалната резиденция на почетния главен навигатор се беше превърнала в истинска бърлога, откакто Том я видя за последен път. Купища хартия и мръсни съдове бяха плъпнали като гъби върху всяка гладка повърхност, на пода бяха захвърлени смачкани скъпи дрехи, а целият диван беше в празни бутилки — останки от откраднатото и изпито вино.
— Заповядай, заповядай — каза вяло Пенироял, посочи един стол и затърси тирбушон сред хаоса на бюрото си. — Та, с какво мога да ти помогна?
Том поклати глава. Онова, което щеше да каже, започна да му звучи глупаво.
— Просто… — подхвана той — … ами, натъквали ли сте се на някоя история за нарушители на борда на ледените градове по време на пътуванията си?
Професорът едва не изпусна бутилката, която държеше.
— Нарушители? Не! Защо? Да не би да искаш да кажеш, че има някой на борда…
— Не. Не съм сигурен. Може би. Някой краде разни неща и не мисля, че е от хората на Фрея, защото те могат да си вземат всичко, което си поискат, и нямат причина да крадат.
Пенироял отвори виното и отпи голяма глътка направо от бутилката. Явно така си стабилизираше нервите.
— Може би сме пипнали паразит — заяви накрая той.
— Какво имате предвид?
— Не си ли чел „Градовете зикурати на Бога Змия“, невероятния ми разказ за пътуването ми в Нова Мая? — попита професорът. — Има цяла глава за паразитните градове, наречена „Las Ciudades Vampiras“[1].
— Никога не съм чувал за такива — отвърна подозрително Том. — Да не би да имате предвид някакви градове боклучари?
— О, не! — Пенироял седна до него и по лицето на младежа се разстла топлият му дъх, миришещ на вино. — Съществуват много начини да се плячкоса един град. Тези, вампирските, се крият в боклуците на Безлюдните територии, докато някой друг град не мине над тях. След това се изстрелват и се прикачват за долната му част с гигантски вендузи. Бедният град продължава напред, без да има никаква представа какво виси от корема му, но през цялото време екипажът на паразита се промъква наоколо, източва цистерните с гориво, краде оборудване, убива мъжете един по един, отвлича красивите жени, за да ги продаде на робските пазари на Ицал като жертвоприношения на боговете на вулканите. Накрая градът гостоприемник спира, тъй като от него е останала само една празна черупка, една обвивка. Двигателите му са свалени, жителите му са заловени или убити, а вампирският град се насочва към следващата си жертва.
Том обмисли чутото.
— Това е невъзможно! — каза най-накрая той. — Как може цял един град да не разбере, че за него се е прикачил друг? Как може да не бъдат забелязани всички онези хора, които се разхождат на борда му и крадат разни неща? Няма никакъв смисъл! И… вендузи?
Пенироял доби шокиран вид.
— Какво искаш да ми кажеш, Том?
— Казвам, че вие… вие сте си измислили всичко! Точно както нещата в „Боклук? Боклук!“ и старите сгради, за които казвате, че сте видели в Америка… О, велики Куърк! — Младежът изведнъж изпита невероятен студ, макар апартаментът да беше топъл и задушен. — Ходили ли сте въобще в Америка? Или това също е измислица?
— Разбира се, че съм ходил! — отвърна гневно професорът.
— Не ви вярвам! — Някогашният Том, който беше възпитан да уважава по-възрастните и всички историци, никога нямаше да дръзне да изрече подобни неща, дори да си ги помисли даже. Трите седмици без Хестър го бяха променили повече, отколкото предполагаше. Изправи се, погледна подпухналото и потно лице на Пенироял и разбра, че той лъже. — Всичко е просто фантазия, нали? Пътуването ви до Америка е било история, която се базира на разказите на пилотите и на легендата за изчезналата карта на стария Снори Улвесон, която вероятно никога не е съществувала!
— Как смееш, сър! — Пенироял се изправи с огромно усилие и размаха празната бутилка. — Как смееш ти, някакъв си бивш чирак историк, да ме обиждаш! Книгите ми са продадени в стотици хиляди екземпляри! Преведени са на повече от десет различни езика! Получавал съм чудесни хвалебствия. „Брилянтен, спиращ дъха и правдоподобен“ — Шъдърсфийлд Газет. „Невероятно добра история“ — Панцерщад Кобленц Адвъртайзър. „Творбите на Пенироял са глътка свеж въздух в скучния свят на практичната история“ — Уонтидж Уикли Уафъл…
Глътка свеж въздух беше онова, от което се нуждаеше Том, но не от типа, който професорът можеше да му осигури. Мина покрай самовлюбения изследовател, побягна надолу по стълбите и излезе на улицата. Сега разбираше защо Пенироял беше толкова заинтересован от ремонта на „Джени Ханивър“ и толкова смутен, когато Хестър отлетя. Историите му за зелени земи бяха пълна измислица! Много добре знаеше, че Фрея Расмусен е насочила града си към гибел!
Побягна към Зимния дворец, но не стигна далеч, тъй като си промени решението. Маркграфинята не беше правилният човек, с когото да сподели тази информация. Тя беше вложила всичко в това пътуване на запад. Ако отидеше при нея и й кажеше, че Пенироял е грешал през цялото време, гордостта й щеше да бъде накърнена, а тя имаше в изобилие от нея. Дори можеше да си помисли, че се опитва да я измами, за да я накара да обърне града и да потърси Хестър.
— Господин Скейбиъс! — каза си Том. Главният инженер нямаше никакво доверие на професор Пенироял. Той щеше да го послуша. Обърна се и побягна с всички сили към стълбището. Мина под Щурвала и видя облегнатия на балкона изследовател, който се провикна след него:
— „Изумителен талант“ — Уийл-Тапърс Уикли!
Долу в горещия мрак на машинното отделение всичко туптеше и гърмеше в ритъма на двигателите, които водеха града към неговата гибел. Том спря първия човек, когото видя, и го попита къде може да открие Скейбиъс. Онзи кимна към кърмата и стисна амулета си.
— Отиде да търси сина си както всяка друга вечер.
Том побягна по тихите ръждясали улици, където нищо не помръдваше. Или почти нищо. Когато мина под една от висящите аргонови лампи, с крайчеца на окото си забеляза леко раздвижване в една от вентилационните шахти и отразена в метал светлина. Спря на място. Дишаше тежко, сърцето му биеше като лудо, а косъмчетата на ръцете и врата му бяха настръхнали. В яда си покрай Пенироял беше забравил изцяло за нарушителите. Откъслечните му теории за тях налегнаха ума му отново. Вентилаторът вече изглеждаше празен и безобиден, но беше сигурен, че там има нещо, което се беше оттеглило обратно в сенките, когато го видя. Беше повече от сигурен, че онова още беше там и го наблюдаваше.
— О, Хестър — прошепна той. Изведнъж го налегна внезапен страх. Щеше му се любимата му да е тук, за да му помогне. Хестър щеше да се справи с това. Том обаче не знаеше дали той щеше да успее, не и сам. Опита се да си представи какво би направила тя и се насили да продължи напред, без да поглежда към вентилатора, докато не се увери, че е извън полезрението на онова чудо там.
* * *
— Мисля, че ни видя — каза Боне.
— Няма начин! — ухили се Шило.
Боне сви нещастно рамене. Цяла вечер следяха Том с камерите си и чакаха да отиде на някое място, което беше достатъчно тихо и близо до „Ларва“, за да изпълнят мистериозната заповед на Чичо. Никога досега не бяха наблюдавали Сух толкова дълго време и от толкова близо и имаше нещо в изражението на младежа, когато погледна камерата, което обезпокои Боне.
— Стига, Шилко, всичко се натрупва след време, нали? Шумовете и чувството, че те наблюдават. Той и преди си беше подозрителен, а сега…
— Те никога не ни забелязват! — отвърна непоклатимо Шило. Странното съобщение от Чичо го беше изнервило. Тъй като имаха за задача да следят Том, наложи му се да признае, че Гаргара е най-добрият оператор на борда, и да му повери управлението на камерите. Той се беше вкопчил в идеята, че е нещо повече от Сухите, сякаш това беше последното сигурно нещо на света.
— Те може и да гледат, но никога не виждат. Не са толкова наблюдателни като нас. Виж, какво ти казах? Той замина. Глупав Сух.
* * *
Не беше плъх. Всички плъхове в Анкъридж бяха мъртви, а и това чудо изглеждаше механично. Докато се промъкваше през сенките към вентилатора, Том забеляза отразяващата се в сегментирания метал светлина. Тялото му беше обло, с размерите на юмрук и с много крачета. Имаше само едно око като на камера.
Замисли се за мистериозното момче, което дойде при него в нощта, в която Хестър отлетя, и как знаеше всичко, което се случваше на аеропристанището и в Зимния дворец. Колко от тези неща бяха плъпнали в топлопроводите и шпионираха града? И защо това наблюдаваше него?
* * *
— Къде е той, Гаргара? Намери го…
— Мисля, че го няма — отговори най-малкото момче и завъртя камерата във всички посоки.
— Внимавай! — предупреди го Боне и сложи ръка на рамото му. — Том все още е някъде там, сигурен съм.
— Значи сега си медиум, така ли? — попита Шило.
* * *
Том си пое три пъти дълбоко дъх и се хвърли към вентилатора. Металното чудо задращи в опит да се скрие в мрачната шахта. Доволен, че все още е с дебелите ръкавици, той го стисна за мятащите се крачета и го издърпа.
* * *
— Пипна ни!
— Отбой! Отбой!
* * *
Осем стоманени крачета. Магнити за ходила. Бронирано тяло, осеяно с нитове. Лещата постоянно стържеше в опит да го фокусира. Това чудо толкова много приличаше на гигантски паяк, че Том го изпусна на пода и се отдръпна, докато то лежеше по гръб и гърчеше безпомощно крачета. Тънкият кабел, който се подаваше от задната му част, изведнъж се опъна и го задърпа обратно във вентилационната шахта. Том се спусна към него, но беше прекалено бавен. Многокракото чудо беше издърпано и изчезна с дрънчене в дълбините на града.
Младежът скочи на крака. Сърцето му направо препускаше. Кой притежаваше подобно нещо? Кой шпионираше жителите на Анкъридж? Сети се за разказа на Пенироял за вампирските градове и историята вече не му се струваше толкова невероятна. Облегна се на стената, за да успокои дишането си и отново се затича.
— Господин Скейбиъс! — развика се той, а ехото полетя напред през тръбоподобните улици и се изгуби сред огромните, мрачни, капещи и обитавани от призраци куполи. — Господин Скейбиъс!
* * *
— Пак го изгубихме! Не, ето там… камера дванадесет… — Гаргара превключваше бързо от устройство на устройство. Ламариненият глас на Том се носеше от високоговорителите в кабината: Господин Скейбиъс! Той не е призрак! Знам откъде се е появил!
— Мисля, че се е насочил към балкона на кърмата! — простена Шило и затърси в чекмеджетата пистолет и мрежа. — Ще ни развали прикритието! Чичо ще ни убие! Имам предвид, че наистина ще ни убие! Богове, мразя, като стане така! Ние сме крадци, а не похитители! Какво си мисли Чичо? Никога не са ни карали да отвличаме Сух, не и голям…
— Чичо Знае Най-Добре — напомни му Гаргара.
— О, я млъквай!
— Аз ще отида — каза Боне. Въпреки тази извънредна ситуация той беше спокоен. Знаеше точно какво трябва да се направи и как да го направи.
— Не и без мен — изкрещя в отговор Шило. — Нямам ти доверие и не мога да те пусна сам горе, сухолюбецо!
— Добре. — Боне почти беше стигнал до люка. — Но ме остави аз да действам. Той ме познава, нали помниш?
* * *
— Господин Скейбиъс?
Том отиде на балкона на кърмата. Луната беше увиснала ниско в небето зад града и задвижващото колело хвърляше отражението си върху платформите. Момчето го чакаше там като някакъв сив призрак.
— Как е, Том? — попита то. Изглеждаше изнервено и малко срамежливо, но приятелски настроено, сякаш беше най-естественото нещо на света да се срещнат по този начин.
Том преглътна изненадания си вик.
— Кой си ти? — попита той и отстъпи назад. — Онези многокраки неща, които наблюдават всичко… сигурно имаш стотици от тях в целия град. Защо? Кой си ти?
Момчето протегна ръка в умолителен жест към Том да остане.
— Казвам се Боне.
Устата на младежа пресъхна. Части от глупавата история на Пенироял се появиха в съзнанието му като алармени камбани: те убиват мъжете, превръщат градовете в празни обвивки, след тях остава само смърт…
— Не се тревожи — каза Боне и неочаквано се ухили, сякаш разбираше. — Ние сме просто крадци и смятаме да се прибираме у дома. Но ти трябва да дойдеш с нас. Чичо така каза.
Няколко неща се случиха едновременно. Том се обърна, за да избяга, но една тънка метална мрежа се спусна отгоре му и го събори на земята. В същия миг, в който Боне се провикна: „Шилко! Недей!“, се разнесе още един глас:
— Аксел?
Младежът вдигна поглед и видя, че Скейбиъс е застанал в другия край на балкона, хипнотизиран при вида на слабото русокосо момче, което смяташе за призрака на мъртвия си син. От сенките отгоре изгърмя оръжие и проблесна син пламък — беше някакъв пищов с газова тяга, чийто куршум рикошира със скимтене като ранено куче. Скейбиъс изруга и се прикри, когато второ момче скочи долу на балкона. То беше по-едро от Боне, с дълга черна коса, която падаше върху лицето му. Двамата вдигнаха Том, който все още се опитваше да се освободи от мрежата. Хукнаха да бягат, като блъснаха пленника си в една слабо осветена алея.
Там беше много тъмно. Подовете вибрираха в постоянен ритъм. От платформите се подаваха дебели тръби и продължаваха нагоре в сенките като някакви дървета в метална гора. Някъде зад тях светеше луната и се носеше гневният и наранен глас на господин Скейбиъс:
— Ах ти, малък…! Върни се! Спри!
— Господин Скейбиъс! — провикна се Том и притисна лице в студената метална мрежа. — Те са паразити! Крадци! Те…
Похитителите му го пуснаха безцеремонно на палубата. Той се завъртя и ги видя, че са се скрили в пролуката между две тръби. Дългите ръце на Боне отвориха една част в платформата… отвориха замаскирана дупка.
— Спрете! — изкрещя Скейбиъс някъде от по-близо, самият той приличаше на сянка между тръбите. Приятелят на Боне вдигна пищова и отново произведе изстрел, който проби една тръба. От нея изригна гейзер от бяла пара.
— Том! — провикна се Скейбиъс. — Ще доведа помощ!
— Господин Скейбиъс! — изкрещя в отговор Том, но главният инженер вече беше изчезнал. Чу го да вика за помощ в един от близките коридори. Капакът на дупката беше отворен. През парата се процеждаше синя светлина. Боне и другото момче го вдигнаха и го понесоха към нея. Том зърна малка стълба, която водеше до тъмна, слабо осветена в синьо камера, след което полетя като чувал с въглища и се приземи тежко на пода. Похитителите му заслизаха по стълбата и затвориха люка след себе си.