Филип Рийв
Хищническо злато (5)

5.
Лисичите демони

Гласът на Пенироял продължаваше да ехти от пилотската кабина, когато Хестър се събуди на следващата сутрин. Цяла нощ ли беше стоял там? Вероятно не, помисли си тя, докато си миеше лицето в камбуза на „Джени Ханивър“. Сигурно се е наспал, за разлика от горкия Том, и сега се е върнал, примамен от аромата на сутрешното кафе.

Погледна през прозореца, докато си миеше зъбите — беше готова да приеме всякаква гледка, само не и собственото си отражение в огледалото над мивката. Небето беше с цвят на крем карамел и по него се носеше облак, подобен на листо ревен. В средата на прозореца имаше три малки черни точки. Петна мръсотия, помисли си Хестър, но когато се опита да ги изчисти с ръкава си, разбра, че греши. Намръщи се, взе телескопа и погледна през него. Намръщи се още повече.

Отиде в пилотската кабина и завари Том да се приготвя за лягане. Бурята не беше отминала, но вече бяха прелетели над планините и макар вятърът да ги забавяше, нямаше опасност да бъдат отнесени от някоя вулканична струя или да се разбият в някой зъбер. Любимият й изглеждаше изморен, но доволен. Той направо засия, когато Хестър влезе в пилотската кабина. Пенироял седеше в мястото на помощник-пилота, а в ръката си държеше чаша от най-доброто кафе на „Джени“.

— Професорът ми разказваше за някои от експедициите си — сподели развълнуван Том и стана, за да позволи на любимата си да поеме управлението. — Няма да повярваш какви приключения е имал!

— Сигурно няма — съгласи се момичето. — Но единственото нещо, което ме интересува в момента, е защо няколко бойни дирижабъла ни преследват.

Пенироял изграчи изплашено, но побърза да закрие устата си с ръка. Том отиде до прозореца на бакборда, за да се увери в думите на Хестър. Точките ги приближаваха и нямаше никакво съмнение, че са дирижабли — три на брой, летящи в редица.

— Вероятно са търговци, насочили се към Въздушен пристан — изрече обнадежден той.

— Това не е конвой — отвърна Хестър. — Заели са атакуваща формация.

Том взе увеличителните очила от кукичката им под главното табло. Дирижаблите бяха на около петнадесет километра зад тях, но бяха бързи и добре въоръжени. На иначе изцяло белите им балони беше нарисуван някакъв зелен символ. Това ги караше да изглеждат абсурдно застрашителни — като призраци на дирижабли, излезли посред бял ден.

— Това са бойни летателни апарати на Лигата — промълви Хестър безизразно. — Познавам този модел. „Лисичи демони Мурасаки“.

Звучеше изплашена, и то основателно. Двамата с Том внимаваха да не застават на пътя на Лигата на антимобилистите през изминалите две години, тъй като „Джени Ханивър“ някога принадлежеше на техен агент — горката мъртва Ана Фанг — и макар да не го бяха точно откраднали, знаеха, че Лигата вероятно има друго становище по въпроса. Очакваха да намерят безопасност и спокойствие на север, доколкото там нямаше много от агентите на антимобилистите след миналогодишното падане на Шпицберген Статик.

— По-добре да побързаме — каза Хестър. — Да си плюем на петите и да се опитаме да им се измъкнем или пък да пробваме да ги объркаме в планините.

Том се поколеба. „Джени Ханивър“ беше много по-бърз, отколкото дървената му гондола и боклучавите му двигатели предполагаха, но се съмняваше да успее да избяга на Лисичи демони.

— Ако се опитаме да се измъкнем, само ще изглеждаме виновни — каза той. — Не сме направили нищо нередно. Ще говоря с тях и ще видя какво искат…

Посегна към радиото, но Пенироял сграбчи ръката му.

— Том, недей! Чувал съм много неща за тези бели дирижабли. Те въобще не са на Лигата на антимобилистите! Принадлежат на Зелена буря, нова фанатична групировка, която оперира от тайните си бази тук, на север. Те са екстремисти, заклели са се да унищожат всички градове… и всички хора! Велики богове, ако им позволиш да ни настигнат, ще ни убият!

Лицето на изследователя беше прежълтяло като кашкавал, а по челото и носа му лъщяха капчици пот. Ръката, която беше стиснала тази на Том, трепереше. Младежът първоначално не разбра какво не е наред. Надали човек като професор Пенироял, който е преживял толкова много приключения, може да се страхува. Хестър се обърна към прозореца точно навреме, за да види, че един от приближаващите ги дирижабли е изстрелял ракета, която да даде сигнал на „Джени Ханивър“ да позволи скачване. Тя не вярваше на Пенироял, но имаше нещо заплашително в тези летателни апарати. Не мислеше, че са ги открили случайно. Струваше й се, че са изпратени да ги намерят.

Хестър докосна Том по ръката.

— Давай.

Той налегна руля, докато ориентира дирижабъла така, че северният вятър да го подхване. След това бутна напред поредица от месингови лостове и воят на двигателите доби по-висок тон. Още един лост и няколко малки аероплатна, които приличаха на полукръгове от силикон и коприна, се разгънаха между двигателите и фланговете на балона, за да осигурят допълнителна тяга за „Джени“.

— Набираме скорост! — провикна се Том и погледна през перископа към зърнестата и обърната надолу с главата картина на небето зад тях. Лисичите демони обаче бяха настоятелни. Те също промениха курса, за да последват „Джени Ханивър“, и също увеличиха мощността на двигателите си, за да постигнат по-висока скорост. След около час вече бяха толкова близо, че Том и Хестър можеха да видят изрисуваните по фланговете им символи — не беше счупеното колело на Лигата на антимобилистите, а назъбена зелена светкавица.

Младежът огледа сивата земя под тях с надеждата да намери село или град, в които да потърси убежище. Не забеляза нищо друго освен две бавно движещи се фермерски градчета, които водеха стадата си от северни елени през тундрата в посока изток, а и нямаше как да стигне до тях, без Лисичите демони да му пресекат пътя. Планинската верига Танхойзер запълваше хоризонта отпред, а каньоните й и вулканичните облаци предлагаха единствената надежда за укритие.

— Какво да направя? — попита Том.

— Продължавай напред — отвърна Хестър. — Може би ще успеем да им се измъкнем в планините.

— Ами ако ни обстрелят с ракети? — изхленчи въпроса си Пенироял. — Приближават се ужасно бързо! Ами ако започнат да стрелят по нас?

— Те искат „Джени“ цял — отвърна Хестър. — Няма да рискуват да ни бомбардират.

— Искат „Джени“ ли? За какво му е притрябвала на някого тази стара бракма? — Напрежението правеше Пенироял раздразнителен. Когато момичето му обясни всичко, той извика изумен:

— Това е бил дирижабълът на Ана Фанг? Велика Клио! Всемогъщи Поскит! Зелена буря боготворят Ана Фанг! Движението им беше сформирано от пепелта на Северната аерофлота! То се закле да отмъсти за хората, убити от агентите на Лондон в Батмунк Гомпа! Естествено, че ще искат да си върнат дирижабъла й! Милостиви богове, защо не ми казахте, че този летателен апарат е краден? Настоявам всичките ми пари да бъдат възстановени на мига!

Хестър го избута встрани и отиде до навигационната маса.

— Том? — провикна се тя, докато разглеждаше онези карти, с които разполагаха за Танхойзер. — Има пролука във веригата от вулкани на запад от тук — прохода Драхен. Може би там ще намерим някой град, на който да кацнем.

Продължиха да летят, като се носеха в редкия въздух над заснежени върхове и дори веднъж минаха опасно близо до димна струя, избълвана от гърлото на млад вулкан. Не видяха никакъв проход, нито град. След още час, в който трите Лисичи демона значително скъсиха преднината им, няколко ракети прелетяха покрай прозорците им и експлодираха дясно на борд.

— О, Куърк! — изрева Том… но Куърк беше бог на Лондон и щом не си беше мръднал пръста да спаси собствения си град, защо му беше да идва на помощ на някакъв очукан дирижабъл, изгубен в серните въздушни пространства над Танхойзер?

Пенироял се опита да се скрие под навигационната маса.

— Те изстрелват ракети!

— О, благодарим ти за просветлението, тъкмо се чудехме какви са тези големи неща, които експлодират — отвърна Хестър, раздразнена от факта, че предположението й се оказа погрешно.

— Но ти каза, че няма да го направят!

— Целят се в двигателите — каза Том. — Ако успеят да ги извадят от строя, ще останем на едно място в небето, а те ще могат да ни настигнат и да ни вземат на абордаж…

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита настоятелно Пенироял. — Не можеш ли да отвърнеш?

— Не разполагаме с никакви ракети — отвърна неловко младежът. След последната ужасна битка над Лондон, когато свали „Асансьора до 13-ия етаж“ и видя с очите си как екипажът му изгоря в гондолата, беше се зарекъл, че „Джени Ханивър“ ще бъде мирен дирижабъл. Оттогава ракетните му установки бяха празни. В момента съжали за скрупулите си. Благодарение на него съвсем скоро Хестър и професор Пенироял щяха да попаднат в ръцете на Зелена буря.

Още една ракета прелетя покрай тях. Време беше за отчаяни действия. Отново призова Куърк, след което плъзна „Джени“ рязко вляво и се устреми към лабиринта от планини, като се промъкваше в сенките на брулените от вятъра базалтови зъбери и отново излизаше на светло.

Под него — много под и пред тях — протичаше друго преследване. Едно малко боклучарско градче препускаше на юг през пролуките в планините, а зад него с отворени метални челюсти го следваше голям, ръждясал, триетажен самоходен град.

Том насочи „Джени“ натам, като от време на време поглеждаше през перископа, където трите Лисичи демона все още му дишаха във врата. Пенироял си гризеше ноктите и ломотеше имената на някакви неизвестни богове: „О, велики Поскит! О, Дийбъл, спаси ни!“. Хестър отново включи радиото и замоли града, който приближаваха, за разрешение за кацане.

Кратко затишие. Една ракета се заби в планината на тридесет метра зад тях. Радиото изпука и от него се разнесе женски глас, който говореше на аеросперанто с тежък славянски акцент.

— Тук е пристанището на Новая-Нижни. Молбата ви е отхвърлена.

— Какво? — изпищя Пенироял.

— Но това не е… — изуми се Том.

— Случаят е спешен! — отвърна Хестър по радиото. — Преследват ни!

— Наясно сме — заяви гласът, изпълнен със съжаление, но категоричен. — Не желаем неприятности. Новая-Нижни е миролюбив град. Стойте настрана, моля, или ще стреляме по вас.

Една ракета полетя от водача на Лисичите демони и едва не отнесе кърмата. Грубите гласове на пилотите на Зелена буря заглушиха за момент заплахите от Новая-Нижни, след което жената отново се завърна и съобщи още по-настоятелно:

— Стойте настрана, „Джени Ханивър“, или ще стреляме!

На Том му хрумна една идея.

Нямаше време да обяснява на Хестър какво смята да направи. Така или иначе не мислеше, че ще получи одобрението й, тъй като беше заимствал идеята за тази маневра от Валънтайн и от разказите му от „Приключенията на един практичен историк“ — една от онези книги, които искаше да изживее, докато все още беше чирак и нямаше представа какво представляват истинските приключения. „Джени“ започна да бълва газ от горните клапи, да се снижава над прииждащия град и да лети към него и към катастрофален сблъсък. Гласът по радиото се превърна в писък, към който се присъединиха Хестър и Пенироял, когато Том прелетя ниско над ръждясалите фабрики по края на средния етаж и я закара между две огромни подпори, където горният етаж хвърляше сянката си. Двата Лисичи демона зад него се отказаха от преследването, но водачът им беше по-дързък от тях и го последва в сърцето на града.

Това беше първото посещение на Том в Новая-Нижни и щеше да се окаже доста кратко. Доколкото видя, градът много приличаше на бедния стар Лондон с широките си улици, които се виеха от центъра на всеки етаж. „Джени Ханивър“ летеше над една от тях, на височината на улична лампа. Шокираните жители го зяпаха от високите прозорци, а пешеходците бързаха да намерят някакво укритие. Близо до центъра на етажа се издигаха масивни подпори и асансьорни шахти — слалом, в който на малкия дирижабъл му се наложи да прелети на сантиметри от опасностите, като се отърва само с одраскване на балона и одиране на боята от насочващите перки. Преследващият ги Лисичи демон обаче не извади такъв късмет. Нито Том, нито Хестър успяха да видят точно какво се случи, но чуха раздиращия звук от катастрофата дори през грохота на двигателите на „Джени“. С помощта на перископа видяха търкалящата се по палубата развалина от кораба, чиято гондола беше увиснала като пияница върху оказалия се на пътя й железопътен мост.

Изведнъж ги заля ослепителната слънчева светлина от другия край на града. Като че ли успяха да се измъкнат и дори вкамененият Пенироял се зарадва на успеха. Но Зелена буря не се отказваше толкова лесно. „Джени“ се гмурна през мъглата от изгорели газове, която се носеше зад града. Двата Лисичи демона ги чакаха отвъд нея.

Една ракета се вряза в двигателите дясно на борд. Експлозията пръсна прозорците на пилотската кабина и запрати Хестър на пода. Тя се изправи на крака с големи усилия и видя, че Том продължава да работи с управлението. Косата и дрехите му бяха посипани със стъклени късчета. Пенироял се беше свлякъл на навигационната маса, а от рана на плешивата му глава течеше кръв, където здравата го беше халосал един от месинговите пожарогасители на „Джени“, който се беше откачил при експлозията. Хестър го издърпа до едно от местата до прозореца. Професорът все още дишаше, но очите му се бяха обърнали наполовина зад клепачите и от тях бяха останали само два бели полумесеца. Изглеждаше като човек, който разглежда нещо много интересно във вътрешността на главата си.

Дирижабълът беше ударен от още ракети. Една откачена перка изсвистя наблизо и полетя към снежните полета като дефектен бумеранг. Том продължаваше да се занимава с управлението, но „Джени Ханивър“ отказваше да му се подчинява — или рулят не беше изправен, или въжетата, чрез които работеше, се бяха скъсали. От една пролука в планините ги заля свиреп порив на вятъра, който запрати дирижабъла право към Лисичите демони. По-близкият от двата направи рязка маневра, за да избегне сблъсъка, но вместо това се вряза в спътника си.

Експлозията, която беше на по-малко от двадесет метра дясно на борд, изпълни пилотската кабина на „Джени“ с потресаващо ярък блясък. Когато зрението на Хестър отново се проясни, тя видя летящите в небето останки. Чу свистенето и разбиването на по-големите парчета на Лисичите демони, които падаха в планинския проход долу. Чу също грохота на двигателите на Новая-Нижни на няколко километра зад тях, както и скърцането и бученето на колелата му, докато се оттегляше на юг. Чу ударите на собственото си сърце — то биеше много шумно и бързо — и осъзна, че двигателите на дирижабъла им са спрели. От все по-френетичните опити на Том да се справи с управлението, ставаше ясно, че няма голяма надежда да заработят отново. През счупените прозорци нахлуваше безмилостен вятър, който носеше след себе си снежинки, студ и свежия мирис на лед.

Хестър изрече бърза молитва за душите на пилотите на Зелена буря с надеждата, че призраците им ще побързат да се оттеглят в Мрачните владения и няма да останат тук, за да създават повече проблеми. След това отиде до Том. Той се отказа от безсмислената си борба с управлението и я прегърна. Двамата постояха така известно време, с вперени в пейзажа пред тях погледи. „Джени“ прелетя покрай един голям вулкан. От другата му страна нямаше повече планини, само безкрайна синьо-бяла равнина, която се простираше до хоризонта. Оставиха се на милостта на вятъра, който ги запрати в Ледената пустош.