Ромен Гари
Лиричните клоуни (5)

IV

Ла Марн — кой да му знае истинското име? — беше дребен, със зеленикав тен, много черна и грижливо боядисана коса, която падаше върху бузите му като полуотворени гарванови криле; в лицето му имаше някаква южноамериканска хубост, едно време биха казали наркобаронска. Всъщност беше от полски произход, син на шивач от Лодз. Имаше също много дълги, пърхащи ресници и очи на кошута, кафяви и топли, с онази загатната мекота на пипане, която е по-приятно човек да срещне при висококачествена ръкавица, отколкото в мъжки поглед.

Беше прекарал пет години в Чуждестранния легион — опит да надвие своята чувствителност — и вероятно беше единственият човек в историята на Легиона, станал старши сержант с подобен поглед. След това се бе натурализирал и установил във Франция, но въпреки това си остана франкофил. Когато беше дете и полските му другарчета го наричаха чифутин и го налагаха, не им се сърдеше, защото не бяха французи. Бяха просто бедни малки варвари. Случваше се също да го дразнят като му казват, че през 1870-а французите били набити от германците. Ла Марн се нахвърляше върху проклетите лъжльовци със сопа в ръка, а след това се криеше да плаче, тъй че старият му учител, който прекрасно разбираше за какво става дума, така и не посмя да предаде урока за войната от 1870-а пред него. По това време, за да научат децата да дишат, в гетата преподаваха за Франция, за революцията, за правата на човека, за свободата, равенството и братството, и се оказа, че Ла Марн е особено податлив към тези дихателни упражнения.

И ако не беше войната, животът му във Франция вероятно щеше да премине кротко между парадите за 14 юли и събранията за Правата на Човека в зала „Мютюалите“. Юни 1940 година го превърна в дрипа, но още се вкопчваше и вярваше, че такива са само танковете. Онова, което го довърши, беше жълтата звезда, комисариатът по еврейските въпроси и масовите арести на Зимния колодрум от френската полиция във френска униформа. Нормално, беше започнал да учи Франция по книга и дълго време я беше чувал само отдалеч, като зов на рог вдън горите. Дори и натурализиран, дори и жител на Париж, той продължаваше да го чува. Но внезапно звукът беше секнал. И той беше спрял да разбира. Вглеждаше се в лицата на французите с гарантиран произход, ала и те изглежда нищо не чуваха, но човек не може да бъде сигурен, може пък да продължаваха да чуват звука дълбоко в себе си, нямаше как да знае. Беше напълно объркан. Прекара първите месеци след разгрома в обожание към генерал Петен и проклетисване на англичаните заради Мерс-ел-Кабир^[1]. Истински осъзна нещата, едва когато се озова в Дранси в очакване на депортацията. Тогава вече разбра. Избяга, намери си фалшиви документи и започна да се занимава с контрабанда в Марсилия. Но не успяваше да се дезинтоксикира. Отново чуваше зова на рога вдън горите: той идваше по радиото от Лондон и се наричаше Де Гол. Направи нова криза на франкофилия и изтърча да се запише при партизаните в Савоя. Поиска да го наричат Ла Марн.

— Педро, още един зов на рог вдън горите. С лед.

— Ще пристигнете в Корея пияни — рече Педро.

— Че как другояче да пристигнем?

Поведението на Ла Марн по отношение на живота се бе превърнало в една непрестанна пародия: опитваше се да обезвреди онова, преди онова да му се случи. Той не знаеше какво точно означава онова. За да съществуват, хуморът и шутовщините никога не са имали друго основание, освен желанието да бъдат смекчени ударите, но тласнати отвъд жизнения минимум те в крайна сметка се превръщат в истински свещен танц на жив — одран и постепенно Ла Марн се превърна в същински въртящ се дервиш.

Първата среща на Рение с неговия бъдещ приятел се случи в деня след Освобождението. По това време Рение изпълняваше мимолетна длъжност във вътрешно министерство: това беше болезненият момент, в който изкованото по време на Съпротивата единство се разхвърча на парчета и той се опитваше да обуздава сблъсъците и разделенията, които видимо набираха скорост. Първата му грижа беше да проучи досиетата на своите подчинени. Накара да извикат Ла Марн.

— Хвърлих едно око на вашето досие.

Ла Марн чакаше в много военна и твърде пресилена стойка мирно.

— Открих присъдата ви за публично оскърбление на добрите нрави.

По лицето на Ла Марн се изписа израз на удовлетворение.

— Точно така.

— Ще бъда принуден да поискам вашето отстраняване от служба.

— Винаги съм изпълнявал само дълга си.

— И в този случай ли?

— Напълно, господин директор. Беше отвратително време, Франция беше попаднала в ръцете на чудовищата и получих криза на… на солидарност. Исках да поема топката, да пропадна и аз. Исках по някакъв осезаем начин да приема апокалипсиса, разгрома…

— Малката е била на четиринайсет.

— Моралните ми ценности се бяха сринали, заедно с всичко друго.

— А оттогава насам дали са се понадигнали?

Ла Марн затрепка с дългите си мигли и погледна с укор към Рение. Но Рение все още не познаваше този лиричен клоун и не разбра нищо от безмълвния призив, който го подканяше да слезе на арената и да си поиграе с него.

— Първоначално жестът ми беше във висша степен символичен и безкористен — рече Ла Марн. — Но се оказа твърде полезен по-късно. Точно по този начин успях да вляза в нравствения отдел.

Той хвърли на Рение нов поглед, но нищо не произлезе. Въздъхна, прекара ръка през косата с жест на виртуоз — Паганини на косата.

— Вижте, господин директор, с малко провинение в досието ставам уязвим. Така давам гаранции на властта, която ми е работодател — известно е в какво прегрешавам. И с това ме държат. Знаят, че няма как да откажа каквото и да било, на мен може да се разчита напълно.

Рение започна да разбира, имаше сериозен опит с всичко, което може да послужи като щит за една смъртоносна чувствителност.

Ла Марн стоеше мирно, с кутре по канта на панталона и се опитваше да предизвика разбиране у мъжа, който го гледаше внимателно и който бе изгубил една ръка за прав… за бра… за Фра… за непроизносимото. Той му подаваше ла и Рение трябваше само да си настрои цигулката. Излъчваше примесени с хумор послания с надеждата, че ще бъде разбран от човек с чувствителност на същата дължина на вълните.

Но Рение разбра наистина докъде може да стигне човек в самоосмиването, когато след проучване се оказа, че присъдата, която фигурира в досието на Ла Марн, е фалшификат, изработен от самия него.

Ла Марн беше отстранен от службите на вътрешното министерство заради нервно разстройство, а Рение подаде оставка малко след това. Тогава станаха неразделни.

— Педро, помолих за още един зов на рога вдън горите. По-силничък.

— Това, което правите, е отвратително.

— Кое?

— Корея.

— Да живее Сталин!

— Хората преминават, идеите остават. Знаете ли какво ви липсва? Свободна Франция. Затова се хвърляте на какво да е. Корея, кръстоносни походи. Знаеш ли какво трябва да направиш, Рение? Трябва да идеш в Мексико и да основеш Свободна Франция. Не бива да излезе, че от Де Гол не е имало полза. Следващият път победител ще е онзи, който се метне най-бързо върху микрофона.

— Мисля по въпроса.

— Вървете и основете истинската Франция някъде вдън тропическата гора. Тогава ще можете да си я имате само за вас, чиста и девствена. Съкровището от Сиера Мадре.

— Социализъм с човешко лице — рече Ла Марн. — Любовни въжделения.

— Фашистът също може да мечтае за любов.

— Говоря ти за любов, не за задници — рече Рение.

— Моля, моля! — възропта проститутката.

— Не говорим за вас — успокои я Ла Марн. — При вас не е на идеологическа почва.

Една група видимо английски туристи влезе и се настани около една маса. Бяха десетина и биха могли съвършено основателно да заемат две или три маси: вероятно навици за въздържание, помисли си Ла Марн. В Мерс-ел-Кабир ни забиха ножа в гърба. А Рение не успяваше да сдържи порива си на симпатия всеки път, щом видеше англичанин, заради Кралските военновъздушни сили и битката за Англия. Веднага се сещаше за Ричард Хилъри, за Гай Гибсън, за другарите си от ескадрилата, които бе гледал как тръгват призори с белите си пуловери и шалчетата на врата, а понякога бе виждал и как се пръскат до него като мигновени слънца. И за да си припомни за тях, му стигаше коя да е манчестърска кървавица, изправена на задни лапи.

— Рьоне Мушот, Мартел, Гуедж, събратя от Освобождението — промълви Рение.

— Белмонте, Манолете, Доминген — контраатакува Ла Марн.

— Тъкмо ще правят корида на арената в Симиез — рече девойката.

— Жалко, че е проститутка — измърмори Ла Марн.

— Ей, вие! — провикна се момичето. — Внимавайте с кого говорите.

— Извинете ни, госпожице — примоли се Ла Марн. — Изобщо не мислех за вас, уверявам ви. Мислех си за човечеството като цяло.

— А, добре тогава — каза момичето.

— Ще вземем ли пак по нещо? — предложи Ла Марн.

— Същото — отвърна Рение. — Винаги. До последен дъх.

— Педро — каза Ла Марн. — Още един Бурбон-Парма и един Орлеан-Браганса^[2]. Тъй и тъй сме затънали в благородство.

Педро напълни чашите.

— Шествието! — извика някой.

Всички станаха.