Ромен Гари
Лиричните клоуни (19)

XVIII

Обличането й придаваше детинско, прилежно излъчване и докато съзерцаваше бримката на чорапа или се бореше с извити зад гърба ръце със закопчалката на сутиена, или пък издърпваше чорапогащника по бедрата си, имаше вид, че го прави усърдно, както я е учила майка й. Опитваше се да види едновременно краката и лицето й, глезените и рамото, гърдите и коленете, и им се усмихваше, усмихваше се на дланите й, на шията и на косите й, докато тя сновеше по червените плочки, където стъпалата й оставяха мъгляви следи. Продължаваше да се облича и той не можа да издържи, изправи се и тя се остави да я съблече, докато отново стана слънчево.

Жак…

Не ме назовавай. Не произнасяй името ми. Ще си помислят, че сме двама.

Жак, нима ще заминеш въпреки нас?

Не, скъпа моя. Вече няма да заминавам, край. Ще се окопая тук и ще живея скрит в своята радост. Ще си сменя името, ще избера друго име, мирно име, име, с което да живея, псевдоним, с който да обичам, и отсега нататък това ще бъде единственото име, на което ще отговарям и което ще знаем само ние двамата. Ако имах, мъничко поне, склонност към прекомерното, вероятно щях да ти разкажа какво е било да не те познавам толкова години, да те чакам напразно, да ти обясня например как твоето отсъствие се пропива в някоя меса на Бах и отнема покоя й. Отсъствието на любовта има гения на фалшификатор: в музеите всеки шедьовър се превръщаше в менте. Когато пътувах сам из Италия, се случваше едно добре познато явление: вече нямаше Италия и под слънцето на Тоскана ми се е случвало да не виждам десетте хиляди маслинови дървета в равнината, само техните десет хиляди самотни сенки…

Тя срещна погледа му, който оставяше върху нея своя мълчалив, жарък знак, приближи и се сведе над него, за да разчете по-ясно какво й говори:

— Вярвам ти — каза тя сериозно.

— Достатъчно е някой да те обича, за да му донесеш всички победи, за които си се борил напразно и за да завършиш напълно едно дело, в което досега си срещал единствено провал…

И дори не разбираше до каква степен е смешен.

Тя въздъхна, но не му се разсърди, обичаше и невъзможната мечта, необятната мечта, която й даряваше с всяка прегръдка — така можеше да държи в шепи онова, което той напразно се бе мъчил да хване. Той гледаше розовите, червени и бели вили по склоновете на планината, пръснати навсякъде, като останки от празник, и затвори очи, за да не остане нищо друго, освен нея. Тя каза нещо, той не чу какво, промълви обичам те и заспа, а след това се събуди и не бяха мръднали, нито единият, нито другият, но вилите по хълмовете се бяха отдалечили, туширани в сиво и виолетово и той се замисли за Бо, когато слънцето се спуска и сенките искат да превземат всичко, и че Франция е като длан, която човек държи в своята и която не иска да пусне.

— Гладна съм! — каза тя.

Стана, нахлузи дънките и един пуловер, който той й даде, а сетне той се разсмя като видя как белият пуловер на пилот от битката за Англия на стари години се разкрасява с две малки, щръкнали гърди. Седнаха на масата, около наденица, козе сирене и салата от домати и дори не знаеха дали е сутрин или вечер, първият или последният ден, а когато открехнеха вратата, откриваха на стълбите торба с продукти, но чистачката никога не се показваше, съседите я бяха предупредили. Имаше и вестници, които тя пъхаше под вратата, а той се мъчеше да хвърля в коша, без да ги гледа, но не успяваше да се въздържи:

ЩЕ СЕ НАМЕСИ ЛИ СЪВЕТСКАТА АВИАЦИЯ?

ЗАПЛАХА ОТ СВЕТОВЕН КОНФЛИКТ

СЛЕД ОБСАДАТА НА БЕРЛИН, НОВ УДАР С ЮМРУК ОТ СТРАНА НА СТАЛИН

КОРЕЯ: КОМУНИСТИЧЕСКОТО НАПАДЕНИЕ С УДВОЕНА СИЛА

СССР ОБВИНЯВАТ САЩ, ЧЕ ВОДЯТ БАКТЕРИОЛОГИЧНА ВОЙНА В КИТАЙ И КОРЕЯ

В АМЕРИКАНСКИЯ КОНГРЕС ИМАЛО МНОЗИНСТВО ЗА УПОТРЕБАТА НА ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ В КОРЕЯ

Но това бе само обсада, той изритваше света навън, тръшваше вратата и се връщаше при Ан, там, където нищо не липсваше. Всичко останало бе мечта за мощ на немощните с техните изкуствени идеологически фалоси. Всичко останало е фрустрация. Ще се присъединим към големите космически катастрофи с надеждата за едно дребничко ликуване на генералния щаб, ще опустошим цял континент, ще сведем една трета от един народ до идеология, една трета до робство, една трета до малоумие, ето до каква степен немощта и състоянията на липса на обич водят до бяс…

— Ще си купя речник на жаргона, за да се прилепя към земята и да спра да отлитам… Знаеш ли, трябва да кажеш три пъти „мамицата му мръсна“, за да останеш на земята, както казваш три пъти „отче наш“, за да идеш на небето…

Тя изучаваше лицето му, по което усмивката си играеше с всичко, което той казваше. Не си приличаше. Нямаше вид на душевен екстремист, на фанатик. Изящните черти носеха изражение на доброта и хумор, а челото, под къдравите руси коси, докоснати от сивото, не носеше никаква следа от вътрешен сблъсък.

— С теб никога не знам кое е вик и кое присмех…

— Ан, присмехът понякога е изпитание, на което вярващият подлага вярата си, за да излезе тя от него по-силна, по-сигурна в себе си и по-изпълнена с покой…

— Сигурно никога няма да те опозная — каза тя. — И толкова по-добре. Така винаги ще те обичам като за първи път. Никога няма да те опозная по-добре, винаги ще си останеш за мен завинаги така, за първи път.

Той затвори очи, за да усети по-ясно устните й върху своите и за да няма повече другаде, а само сладостта от живота с вкус на жена. Мистралът се промъкваше до тях с почитта му към мимозите и вече е забравено всичко властно и тиранично, когато теб те нямаше, мила моя, и че трябваше да те търся напразно и да си давам други основания за живот. Устните ми отлетяха с целувките, изтрити, отнесени от тях, угаснали. Все още се лутат по шията ти, до ухото ти, и някой въздиша, а не знам дали си ти, дали съм аз и някой е другият, не знам кой от двамата. Толкова сме слети, че се чувствам почти сам и дори когато се движиш, усещам не теб, а мястото, където свършваш ти. Ръката ми е още върху гръдта ти, но това е само забрава. Устните ни още са слети, но вече имат нужда повече от въздуха, отколкото от целувките. А той се извисява от нощта с дъх на море и го пия жадно, но той не си ти. Но отказвам да приключа. Отказвам да отстъпя. Не приемам да се преклоня пред тъжните ограничения, пред законите на пола, пред нервите, сърцето, дъха, бъбреците… На хората им липсва гений. Данте, Петрарка, Микеланджело… Отломки от мечта! Какво е геният, щом никой не може да го влага безкрайно във вика на обичаната жена? Ела. Нека ни липсва гений заедно.

 

 

Ла Марн беше с изопнати черти, големи торбички под очите и розови, жълти, сини и бели конфети по раменете и нос, по-дълъг и по-тъжен от обичайното. Беше се стоварил на дивана, фалшив Луи XV, с шапка, прихлупена над очите, за да ги пази от слънцето, държеше в ръка изкуствен нос и имаше леко призрачния вид на празнуващите, които отливът на карнавалната нощ беше оставил след себе си. Гарантие го слушаше, докато закусваше пред отворения прозорец.

— Няма от какво да се боите, драги — говореше Ла Марн почти злобно. — Той ще замине. За първи път го смятам за влюбен в жена и ще превърне това в причина да я напусне. Предполагам, че човек не може да обича тотално, без у него да се пробуди омраза към всеки друг тоталитаризъм. Ако някой му каже, че се е превърнал в затворник на комунизма, той би свил рамене. Днес в света съществува един нематериален Гулаг отвъд СССР и Китай, в който марксизмът държи в плен своите врагове: тези, които са „анти“. Мисля, че антикомунистите са наистина спътници на най-верните следовници на марксизма-ленинизма. Той е от онези хора, които искат да накажат идеите, когато не се държат прилично.

— Какво му е родословието.

— Народен фронт, Леон Блум, интербригадите, антифашизъм навсякъде, Свободна Франция, Съпротива. В безлюбовната пустиня винаги разцъфтяват най-красивите идеологически оазиси. Трийсет милиона загинали.

Ла Марн въздъхна. Взе препечена филийка от таблата, разтроши я и я хвърли на чайките. Сложи последните трохи в устата си.

— Шайка мръсници — каза той мрачно, без човек да може да разбере дали говори за едните, за другите или за никого конкретно, а е въпрос на обобщение.

— Но какво да се прави… Сигурно ще я напусне, аз няма да изживея голямата любов, и това си е. Защото вече несъмнено сте разбрали, че живея основно от щастието на другите?

— Често е по рождение — каза Гарантие. — И е лесно за диагностициране. Това обикновено се нарича нужда от братско чувство.

— Банална форма на любовен паразитизъм, да — рече Ла Марн. — И така е твърде вероятно вместо да изживея голямата любов — тяхната любов — и да имам деца — техните деца — Вечният слуга Сганарел да последва за пореден път Дон Жуан, своя господар, в ново покоряване на невъзможното и в преследване на абсолюта. Често ми е цитирал думите на Камю: „Аз съм против всички, които се смятат за абсолютно прави“. Но тъй като и той е абсолютно против тях, се получава много абсолют и много бойни полета. Защото се сещате, че и да тръшнем Сталин на земята, нищо няма да се промени, и милиони хора ще продължат да плащат с живота си цената на невъзможното.

— Но вие сигурно често сте му говорили за това?

— Често. Напомних му, че няма хора за всеки сезон. Неговият сезон беше антифашизмът, Испанската война, Съпротивата. Много е за сам човек. Нека остави да има и другите от какво да измират. Но не става нищо. Все тези думи на Камю: „Аз съм против всички, които се смятат за абсолютно прави“. Обаче тогава би трябвало да е и малко против себе си…

Ла Марн сви рамене.

— Е — рече той — човек никога не знае. Може пък очарователната ви дъщеря да го накара да се откаже от Сталин.

— Смятате ли, че има такава вероятност?

— Не знам. Аз никога не съм изживявал голямата любов. Но фашизмът и марксизмът-ленинизмът винаги са бъркали, когато са разчитали твърде много на това. На декадентството, искам да кажа.

Ла Марн въздъхна. Чайките над балкона чакаха трохи и пляскаха с крила, самият образ на трескавост и безпокойство.

— Да. Любов и Запад, такива работи — промърмори Гарантие. — Но трябва да бъдем част и от пиянството в СССР. Същата работа. Има и друго и искам да поговоря с вас за това. Май подразбрах, че дъщеря ми има телохранител… Признавам, че се тревожа… Господ знае какви ли указания му е дал Уили…

— Не видях никого — каза Ла Марн. — Стоях с часове под прозореца им с шапка в ръка, с надеждата, че ще ми подхвърлят някоя троха… Не видях никого.

Той стана.

— Добре, отивам при Уили — каза той. — Трябва да се възползваме от карнавала…

Сложи си изкуствения нос.

— Отново ставам Бебдерн. Няма нищо по-ободряващо от една малка интермедия в проплакващата непрекъснатост на аза.

— Горкият Уили.

— Пфу! Той е нежен младок като вас и мен.

— Във всеки случай, не му давайте прекалено много надежда. Има слабо сърце.

— Разчитайте на мен. Нямам никаква причина да искам смъртта му. Всъщност, отново щастлив Уили, това никак няма да е забавно.

Гарантие хвърляше трохи на чайките. По бледото му и спокойно лице дори бръчките изглеждаха изкусни, грижливо поставени на подходящите места, деликатно, като при Клее. Чувствителността му вече не можеше да приеме нищо друго, освен отчуждението. Тогава животът се превръщаше в един вид прелестна учтивост от страна на нещата, обвиваща всичко куртоазия, оттегляне на „салатите“ от всички фронтове: накратко и най-сетне — Запад. Цивилизация, увиснала над собствената си празнота като усмивката на Чеширската котка.

Гарантие мажеше препечената си филийка.

— Колкото до вашия приятел… Марксизмът допусна грешката да придаде на героите на Лабиш трагичен смисъл. По този начин ги спаси от водевила. На тях продължават да им падат гащите пред хората, но това вече не е смешно. Марксизмът-ленинизмът превърна обикновените буржоа рогоносци в осъзнати и бунтуващи се срещу съдбата си герои. Той изплю трагизма в душата на едно общество, което трябваше да завърши като долнопробна пошла комедия. Твърдо вярвам, че с отравянето на всички извори на наслада, марксизмът им е натрапил тяхното собствено спасение. Ако Ленин не успя да спаси по този начин царисткото общество, то е защото нещата станаха твърде бързо и не му стигна време.

Ла Марн добре познаваше това отчуждение — страх, който човек се мъчи да опитоми.

— Как така не сте пропушили опиум, приятелю? — попита той. — Внимавайте. Твърде изтънченото и префинено небце води право към склонността към бифтек тартар^[1]. Точно това обяснява присъединяването на нашите елити към фашизма и сталинизма.

Той се усмихна, прекоси „Разходката на англичаните“ и си купи вестници. Американската авиация беше в състояние на постоянна бойна тревога, а вълни от китайски „доброволци“ помитаха в Корея армиите на Обединените нации, които отстъпваха. Светът беше разяждан от своята действителност. Шереметев беше писал, че „отсъствието на любов може да се превърне в Бог“, а Горки, че „любовта е просто неразбиране на човека, изправен пред природните закони“. Направо да пукнеш.

Седна на една скамейка и загледа засрамено небето и морето. Би трябвало всяка година да има по един ден, отбелязван по цялата земя, в който човекът да иска прошка от природата.