Ромен Гари
Лиричните клоуни (23)

XXII

Стоеше прав на терасата и Ан го виждаше върху звезден фон. Във въздуха витаеше онази морска свежест, която укротява сълзите. Предния ден, много рано сутринта, мъжът бе почукал на вратата, дребен мъж с тъжни вежди.

— Извинете, имам важна вест за…

Дойдох да те събудя. Стиснахте си ръцете с известна враждебност. Дребният мъж дълго ме гледа и сложи ръка на сърцето си, както президентите на Съединените щати, когато приветстват знамето. Всичко в него беше комично. Чарли Чаплин казваше, че да разсмееш хората със себе си, е начин да ги накараш да те обичат.

Ла Марн извади вестник от джоба си и го разгърна.

— Ето тук, на трета страница… Днес следобед има събрание на приятелите на кавалера Баяр…

— О, стига.

— Сигурно ви търсят къде ли не…

Ти му тресна вратата под носа.

Не бива да плача. Трябва да бъда онова, което мъжете наричат силна жена. Тя стана, навлече белия му пуловер, за миг поседя на леглото, като гледаше разпръснатите по земята вестници.

АМЕРИКАНСКАТА СТРАТЕГИЧЕСКА АВИАЦИЯ НА БОЙНА НОГА.

„НА ВСЯКА ЦЕНА ТРЯБВА ДА ИЗБЕГНЕМ УПОТРЕБАТА НА ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ“, КАЗА АЙЗЕНХАУЕР.

БРАТСКИТЕ НАРОДИ НА СССР И КИТАЙ, ОБЕДИНЕНИ ОКОЛО ДРУГАРИТЕ СТАЛИН И МАО…

Той щеше да замине след два дни.

Ан се замисли за небостъргача на ООН, който бе посетила в деня преди отпътуването, без да подозира, че гледа именно мястото, където се плете нейната съдба. „Войските на Обединените нации пристигат в Корея…“ тези думи на последната страница на вестниците не бяха събудили никакъв отклик у нея. Небостъргач: никога човешки стремеж не е заслужавал толкова силно своето име. Възправена на Ийст Ривър, кулата на Обединените нации изглеждаше като още едно бягство към небето на едно обладано от незнайна мечта за непостижимост човечество. Преследване на синевата: така Рение наричаше на подбив тази раздираща носталгия, а може би говореше за самия себе си.

Тя дойде при него на терасата.

— Докъде, Жак? Докога?

Опитваше се да говори небрежно и да не влага твърде много настойчивост в гласа си, да не крещи своя бунт и женския си гняв.

— А и защо точно Корея?

Той се поколеба за миг и се усмихна, както човек се извинява.

— Това е уникален момент от историята, Ан, и трябва да сторя най-доброто. Комунизмът попадна в ръцете на умопомрачен диктатор. Комунизмът е заложник на Сталин.

— Трябва да освободиш и комунизма, това ли е?

— Трябва да му се даде шанс да се развива свободно, като всички живи неща. Не се боя от успеха на комунизма: боя се от провала му. Защото провалът винаги значи сила, терор, потисничество и страх. Вече четвърт век Сталин пречи на комунизма да живее, да се разгърне, да се превърне в човешко дело. Присвои си следните думи на своя приятел Горки: „Ако врагът не се предава, се унищожава“. И точно това прави непрестанно. Ние не се предаваме. Ето затова Обединените нации се бият в Корея. Още веднъж, сталинизмът не е комунизъм: това е малформация, чудовищно проявление на историята. Истинското лице на комунизма ще може да се види чак след падането на Сталин.

Обладан е, мисли си тя. Безнадеждно е. Седнал там, с празния ръкав, на звезден фон, осакатен, но недосегнат, и виждащ в провалите само потенциални победи. Не искаше наистина да го каже, но не успя да се сдържи:

— И винаги добрите роли… Срещу Франко, срещу Хитлер, а сега срещу Сталин… Също като нас в Холивуд. Звездотариат. Накрая ще докопаш Оскар. Оскар за най-добра роля в най-добрата кауза. Не искам да те наранявам, но…

— Не, не, не ме нараняваш. Има го и това. Един път едно хлапе от селото — единайсет-дванайсет годишно — ми поиска автограф… Е, да! Закова се пред мен и ме погледна строго: „Вярно ли е, че сте герой? — Не. — Татко каза, че сте герой от Освобождението. — Е, да. — Тогава може ли един автограф за мен?“ Подписах се. Той размисли и след това ме запита: „Какво е герой от Освобождението?“. Забавно, нали?

— Не. И не е нужно да идеш да те убият в Корея, за да му опресниш паметта… Какво защитаваш, Жак? Какво точно?

— Нетрайното…

Поколеба се и се опита да се въздържи. И пак тази усмивка, която се опитваше да се извини, сякаш знаеше, че вътрешната песен изчезва, щом излезе от своето мълчание. Може Горки и да е бил прав в крайна сметка и наистина да има жалък буржоазен идеализъм, който се опитва да превърне света в република на овчеблейните души, едно лирично дело. А и самият хумор беше само напразен опит за обезвреждане, начин човек да парира като подчертае. Той попита:

— Можеш ли да свириш на китара?

— Не. Защо? Какво означава това?

— Щеше да ми е по-лесно да пея, ако ти можеше да ми пригласяш на китара… Слушай…

Тя взе ръката му и я притисна до бузата си, за да му помогне. Той сведе глава. Нямаше извинение. Нищо не можеше да оправдае абсурда да я изостави. Можеше да остане до нея като най-светлата съвест на земята.

— Чуй ме. Миналата есен бях в селце, което се нарича Везеле. Няма да ти го описвам. Когато четеш басня от Лафонтен, то е там, когато четеш Ронсар и Дю Беле, също е Везеле, много добре е предадено, много вярно. И, разбира се, когато четеш Монтен, ето това е истински урок за Везеле, почувстван, обмислен и изследван отвътре, за да ви покаже от какво е съставен той. Сигурен съм, че сега виждаш селото и полето край него, а също и онази светлина, която понякога умее да се отдръпва точно толкова, колкото е нужно от заслепяващия блясък, както разумът от гения… В гранита на паметника на загиналите от Везеле са изсечени четири имена. Това са пеперудени имена. Първо е Огюстен Папийон^[1], паднал през 1914–1918 година, след това Жозеф Папийон и Антонен Папийон, а 25 години по-късно има още един Папийон, Леон, паднал през 1940-а… Наоколо има градини, базилика, хълмове и лозя, които сполучливо ни делят от хоризонта, сякаш да ни запазят… Гледах имената, които изглеждаха не толкова изсечени в камъка, колкото застинали във въздуха, и си казвах, че пеперудите са нетрайни, че не летят нито твърде далеч, нито твърде високо и че песента на бъдния ден^[2] ще се случи твърде късно за тях. Ето, това е всичко, което защитавам, Ан — нетрайното…

Тя го слушаше и зъзнеше в нощта, с колене, опрени в брадичката, и профил, скрит под косите. Някога на същото това място, върху същата провансалска земя, е имало други трубадури. По-късно, в момент на отпускане щеше да каже на баща си: „Беше мъж, който умееше да боготвори. Представям си го, какъвто би бил някога, как кръстосва света и боготвори Франция, Дева Мария, Везеле, Свободата, Нетрайността, както в куртоазните дворове. В него имаше някаква вътрешна поема, която не можеше да мине без обект на култа, и в тази му необходимост да обожава, имаше твърде много място, за да може да го запълни една жена“.

— Ще си получиш Оскара — каза тя. — Много хубава роля. Като Ерол Флин, но по-вдъхновен. Филмът може да се нарича: „Любовникът на изгубените каузи“. Режисура на Сталин, външни снимки в Корея, музика Карл Маркс. Съгласен?

— Съгласен. Ще спечелим, но всички каузи се превръщат в изгубени. И всеки път трябва да започваме отначало. Албер Камю е написал цяла книга за това. Казва се „Митът за Сизиф“.

— Добре, приемаме „Митът за Сизиф“ с Жак Рение и неговия камък в главните роли.

— Нищо не мога да сторя, Ан. Трябва да си остана смешник.

Помисли си за Ла Марн, гранд на Испания, дук на Аушвиц, кавалер на Правата на Човека, конетабъл на Мюнхен, княз на Зимния колодрум, владетел на Хирошима, маркиз на Непорочното зачатие, барон на Нетленната вяра. Имаше вече четирийсет и пет години, откак Зиновиев, бъдещ убит чрез разстрел от Сталин, произнесе за първи път думите „социализъм с човешко лице“… Трудно беше човек да помисли да, вярвам, все още вярвам, винаги и въпреки всичко, трудно беше да остане в традицията на великите клоуни, на Бриан — „Назад, дула! Картечници, назад!“ — на Леон Блум, на Чаплин, на Фрателини. Трябваше да стисне зъби и да продължи да разсмива хората със себе си. И беше въпрос само на още няколко торти с крем в лицата на няколко мъртъвци.

— Имаш най-красивия глас от възшествието на говорещия филм — каза тя.

Но той беше мъж, който приема присмех. Присмехът, иронията, пародията, бяха за него онова изпитание с огън, на което този вярващ човек подлагаше своята най-дълбока вяра, за да излезе тя от него по-самоуверена, по-усмихната и по-ведра.

— Нетрайността, Ан… Отхвърлям чудовищното взиране в компаса в името на Истината, когато едната стрелка сочи към страданието, а другата към бъдещето и когато те двете превръщат песента на бъдния ден в унилото мълчание на днешния. Не съществува Истина. Не знам дали познаваш прочутата рецепта на великия нормандски готвач Дюпра^[3]: „Вземете една истина, оставете я да поотлежи, за да видите дали няма да промени цвета си пред очите ви, или да се превърне в обратното на самата себе си, наблюдавайте я от какво се храни — ами ако е от вас? — след това я вдигнете на човешки бой, ни по-високо, ни по-ниско, помиришете я внимателно, уверете се, че не мирише на мърша, отхапете мъничко парченце, опитайте предпазливо, без да гълтате, сдъвчете добре, особено ако някой иска да ви накара да я преглътнете цяла, проверете дали не ви задушава, дали не ви присяда, дали не води до преплитане на червата, дали не ви излиза веднага през носа, дали не предизвиква потене или гадене и ако случаят не е такъв, преглътнете я, но полекичка, залче по залче, като продължавате да сдъвквате добре всяка хапка и най-вече, най-вече, винаги бъдете готови да я изплюете обратно…“. И Дюпра, един от великите готвачи на Франция, прави следния извод: „Демокрацията, това е правото да изплюеш…“

Тя затвори очи.

Добре казано, Жак. Много красиво. А също и много вярно. Това е добра причина да ме напуснеш. Толкова приятно е за всяка жена да бъде зарязана заради правото да изплюеш. По-късно ще кажа на приятелите си: срещнах прекрасен мъж. Още ли се срещате с него? Не, той ме изостави точно защото беше прекрасен. Ако беше останал с мен и ако бяхме заживели щастливо двамата, това щеше да накърни душевната му красота. Беше голям смешник. Щом докоснеше гърдите ми, все едно в ръката му се окръгляше Франция. Бих могла да го обичам цял живот, но изглежда една жена няма право да задържа само за себе си подобно душевно величие. Отдавна беше, през 1952-а. Помните ли? Корейската война. Не, разбира се, кой си спомня още за това! Оттогава минаха толкова други… Казваше се Жак Рение и искаше да освободи комунизма от Сталин, ако съм разбрала правилно. Дори научих наизуст онова, което той казваше: „Все още дори не знаем какво е комунизмът. Дори не можем да го видим. Виждаме само Сталин. Ще успеем да видим истинското лице на комунизма чак след Сталин. Смятам, че след края на Сталин комунизмът ще се разгърне към едно щастливо, човешко бъдеще, че Съединените щати ще се развият в същата посока чрез обратна еволюция и пресечната точка ще бъде една истинска цивилизация, вероятно най-красивата, която човечеството е познало…“. Тази ми я пееше през 1952-а и оттогава насам, както знаете, историята доказа правотата на мнението му. Беше един от онези прозорливци, които никога не грешат и които някак интуитивно разбират бъдещето. Между другото, беше и човек, който много обичаше да разсмива другите. Дори наричаше това „честта да бъдеш човек“. Да, за него честта да бъдеш човек се състоеше в умението да оставаш комичен. Какво да се прави, нямах късмет. Можеше да обичам пияница или негодник, някой наркоман, разбойник… но къде ти! Трябваше да е точно идеалист. Спомням си, че два дни преди отпътуването му, докато гледах този герой с тъй нежната усмивка и тъй подходящата рамка от звезди, си казах, че хората клеветят Холивуд като го наричат „фабрика за мечти“ и че е имало и други фабрики за мечти, много по-ненавистни, по-прогнили и по-виновни. Днес го казва една майка. Тогава, докато стоях до мъжа, който все още беше там, но вече го засмукваше, оплиташе го телом и духом бездната на висините, както и мерзкото братско чувство между врагове, за което човек може да се зачуди дали не е дело на някой присмехулен демон, само си казвах с онова женско огорчение, от което един ден ще се роди само женски свят, че наистина образуваме идеалната двойка, двойка от звезди, и че идеологическата фотографска лента не отстъпва по нищо на другата, що се отнася до илюзии, до трикове, до специални ефекти, но също и по фотогеничност, обаяние и прелъстителност…

— Жак, когато бях малка, седемгодишна ученичка в Париж, учителката ме караше да уча така наречения по онова време „урок за нещата“. Това беше името на една книга и в нея имаше рисунки и легенди. Рисунките представляваха селянин в хамбара, пекар пред фурната, домакиня в кухнята, куче, посрещащо своя стопанин… Прилежно преписвах в тетрадката този урок: „Селянинът събира зърното си в хамбар“. „Хлебарят пече хляба си в пещта.“ „Домакинята приготвя храната на семейството.“ „Кучето радостно посреща своя стопанин.“ И сега ми се струва, че в този скромен учебник имаше цяла реалност, за която забравихме, която изгубихме и че днес има само една стара детска книжка и един глас на отколешен поет, които смеят да кажат: „Боже мой, Боже мой, животът там е простичък и мирен…“

Той мълчеше. Мило, любезно, много сериозно, защото човек никога не бива да бъде ироничен с децата и с поетите. „Беше преди повече от двайсет и пет години, но тъй добре помня бедните мигове, когато една жена опитваше за последен път и безнадеждно да задържи удавника от висините, крушенеца от върховете. Помня и че за миг в своето негодувание, в мъката си, вдигнах ръце сякаш държах камера и потърсих най-добрия ракурс, красивия, мъжествен и вдъхновен профил върху фона на звездите. Исторически портрет на Жак Рение, човека, спасил комунизма от лапите на Сталин, и който по този начин предотврати нахлуването в Унгария и в Чехословакия, който по този начин направи възможно въстанието в Будапеща и Пражката пролет и, разбира се, чак сега разбирам колко забавен е бил той тогава с душевната си красота и непобедимата вяра в помирението между идеологиите и между хората, защото, казваше той, «хората рядко пропускат случай да си заприличат».“ Така и не успях да открия онзи цитат на Горки, чието място и самият той бе забравил — мисля, че е някъде из кореспонденцията на писателя — онова изречение, в което се говори за „лиричните клоуни, които правят своя идеалистичен номер на арената на капиталистическия цирк“, но той му отиваше до съвършенство. Разбира се, днес знаем, че когато едни и същи вдъхновени клоуни правят един и същи номер на арената на марксисткия цирк, в крайна сметка завършват в гулаг или в приют за душевноболни. Те са същите смешници. Солта на земята. Обичах го дълбоко и го обичах заради всичко, което ненавиждах у него, всичко онова, заради което го изгубих. Странен парадокс: Да обичаш един мъж заради всичко, което би искала да промениш у него. Имаше твърде фотогенична душа. Днес това е старомодна фотогеничност. Днешното кино не харесва красивите профили като на Робърт Тейлър, Кларк Гейбъл, Кари Грант. Днешните ни звезди имат муцуните на Ал Пачино, Де Ниро, Дъстин Хофман. Виждате, че огорчението ми не смогна да остарее. Исках от него дете, единственият начин да го задържа за малко, да не го изгубя съвсем. Изчислявах деня, месечния период, и в прегръдките ми сякаш имаше повече съзнателна воля, отколкото страст. Успях и това бе единствената ми победа на жена. Той е красиво момченце, което много се усмихва и в чийто поглед вече има светлик, който ме разтърсва и понякога ме кара да се боя от най-страшното: като две кратки сини намигвания от хоризонта. О, Господи, нека го отмине. Дадох му имената Жак-Рение. Ако трябва да прилича на него, се надявам, че ще търси красивите роли в Холивуд, а не във всички Меки на идеологическата фотографска лента. Разбира се, станах малко кисела. Но мисля, че човекът е допуснал такива ужасии в името на Истината, че накрая е успял да придаде ореол на скромна святост на папиемашето и на кича. При нас поне си признаваме, че лъжем, и не изпращаме фигурантите на истинско клане. Всичко фалшиво в Запада се доближава до Холивуд, а всичко фалшиво в Москва се доближава до Гулаг. Онова, което има значение не е делът на истината и делът на лъжата, а делът на по-малкото зло. Един ден, когато извънземните археолози се сведат над нашите останки, ще решат, че истинските ни „велики мъже“ са онези, които са причинили най-малко беди. И може би тогава ще видим в Пантеона на бъдещето образите на Ерол Флин, Гари Купър и Чарлтън Хестън със следните думи: „Тези поне само се преструваха“. Искаше ми се да му изкрещя: остави ги на техните „скокове напред“, остави ги да скочат с величествената им увереност: така ще скочат право в съмнението. Увереността винаги е била най-сигурният начин човек да се заблуди. Остави ги да цъфтят в своята увереност и съмнението ще дойде при тях като върховно увенчание. Остави ги да се опият от твърдост, от сила, от стомана: в края ги очаква вкусът към всичко крехко. Напразно се борят срещу просмукващата се женственост. Остави ги да мерят на векове: ще им дойде такава носталгия по секундата, по мига, че ще имат нужда от цялото ни приятелство, за да не вдигнат във въздуха всичко, което сами са съградили. От всичките им постройки ще им остане само смирена любов към нещата, които не могат да съградят. Във връхната точка на делото си те внезапно ще признаят своя провал и именно тогава то ще бъде завършено. Хората от Китай, от Русия, изискват от себе си толкова, че снизхождението и търпимостта ще дойдат при тях като обикновено самопознание, като самосъжаление. „Мирното съвместно съществуване“ означава да им оставим и да си оставим време за промяна. Още едно усилие, още един дълъг преход, още едно „ох!“ и едно изпукване на кости, и най-сетне ще чуят женските ни гласове, и най-сетне ще се вслушат в тях. И знам: жена говори тук, жалостта, нежността, издръжливостта на жена. Но времето на жените още не е дошло и нямам на какво да се надявам. Заминавай. Най-старата мъжка песен: прощалната. Мъжка песен, мъжки свят, мъжки беди, а женските гласове все още са само техен отглас. Ето, всичкото това не му казах тогава, защото какъв е смисълът да се боря срещу законите на всички Холивуди: всички филми катастрофи се градят около мъжете звезди и точно те носят печалба от зората на времената…

— На какво се смееш, Ан?

— Всичките хубави роли обрахте все вие, мисля, че вече трябва да дават главните роли на жените.