Ромен Гари
Лиричните клоуни (20)

XIX

Заключи къщата и слязоха двайсетте стъпала на улица „Пи“, минаха пред фонтана, който се мъчеше да скрие своята фриволност под римското си хилядолетие, качиха се по стъпалообразната уличка, която на всеки завой им правеше каменен поклон, със стъпала, които се повдигаха като гънките на тежка драперия. Над портите стояха мадони в своите ниши и щом се обърнеше, Ан виждаше синия поглед на морето, който ги следеше, а над водопадите от тераси, над лозите и портокаловите дръвчета, все така си стоеше замъкът, замък, категорично лишен от царственост, който навяваше мисли не за десет века история, а за десет века слънце и лазур.

— Този е Грималди — каза Рение. — В този регион всички замъци са Грималди, а всички жители са Ембер. Така е по-удобно за чужденците.

Минаваха пред хлебарницата. Над магазинчето имаше дървена скулптура на ангел, носещ се във въздуха като начинаеща балеринка. Хлебарят пушеше цигара по бял потник с голи ръце.

— Здрасти, Ембер.

— Здрасти.

Хлебарят смучеше фаса, с ръце под престилката, и оглеждаше Ан като познавач на добрия хляб.

— Е, май скоро ще ни напуснете отново.

— А, не, оставам тук.

— Свърши ли войната?

— Не, но ще пропусна една. За следващите, ще видим. Съществува нещо наречено пенсия за стари труженици, нали знаете.

— Племенникът ми заминава за Индокитай. Пиеро Ембер.

— Такъв е животът.

— Не е животът — каза хлебарят.

Не каза какво е, но погледна Рение с присвити очи и ироничен фас, и все едно го беше казал. Изглеждаше засегнат като добър средиземноморец, който се чувства засегнат всеки път, когато някой злослови по адрес на живота, за да оправдае собствената си глупост. Хвърли цигарата си и влезе в хлебарницата малко наперено и Рение усети, че това е не само начин, по който се връща към пещта си, а също и най-вече категоричен начин да не отиде в Корея, в Индокитай или където и другаде да очакваха, докато Франция беше тук и никъде другаде.

— Не изглежда съгласен — каза Ан.

— Тукашните се ужасяват от „каузите“. Вече има достатъчно Емберовци върху нашия паметник на незнайния воин. Пък и държат в ръце твърде много конкретни хубави неща, за да ги зарежат тук и да хукнат да защитават „идеи“ на другия край на земята, където нищо не вирее.

Стигнаха до двора на черквата, тъй тясна с четирите си близко поставени фасади, че изглеждаше по домашному уютна, вляво от преддверието имаше лампа и повехнала китка цветя пред мозаечна плоча, на която имената на загиналите войници се бяха сбили нагъсто, сякаш да направят място за бъдещето. Църквичката беше розова, театрална, пораснала заедно с портокаловите дървета и мимозите и изглеждаше много по-близка до Средиземно море, отколкото до небето. Толкова дълго бе живяла между лозите, че сама беше станала весел земен плод и Ан се замисли за онези мисионери, които прекарват целия си живот между китайци и чиито очи накрая също се дръпват. Рение хвана Ан през кръста и влязоха така, без да се притесняват, тази църква разбираше всичко и нищо в любовта не можеше да й бъде чуждо. И завървяха така по плочника между ангелите и позлатените светци и свещите и тънките колони от фалшив мрамор и само изпълненият с щастие въздух спасяваше всичко това от усещането за фалш, приближиха се до олтара и останаха за миг неподвижни и Рение усещаше косата на Ан по устните си, по врата, по клепачите си и това съвсем не беше лош начин да стоиш пред олтар. Откъм сакристията мълчаливо се появи възрастна дама с бели коси и черна рокля, но между бръчките по лицето й имаше от онова веселие, което не познава терзанието и съмненията на твърде набожните. Носеше под ръка кошница с пране и мимози. Погледна лукаво двойката и тъй като познаваше Рение и знаеше, че е поганец, се заусмихва и си достави нескрито удоволствие да прекъсне вглъбеността, на която той нямаше право.

— Е, господин Рение — извика тя доста високо, за да покаже, че вече не се смята в църква. — На разходка, а?

А след това го направи пак, за да ги предразположи, да ги извади от притеснението и да покаже на тези двамината, че не е достатъчно да влезеш в една църква, за да си в нея, и докато сновеше пред олтара като пред кътче в собствената си къща, докато подреждаше клонки мимоза в нозете на Спасителя с фамилиарността на стара прислужница, която е почти член на семейството и се шегуваше с влюбените, взе няколко цвята от кошницата и ги подаде на Рение.

— За вашата дама.

— Благодаря, госпожо Ембер.

— Красиви са — каза Ан. — Но сигурна ли сте…

Старицата я погледна косо, във възторг от нейното притеснение и смут и щастлива да приеме тази дан на смирение:

— Хайде, вземете ги, и при вас ще са си добре.

— Как е господин свещеникът?

— Не смея да кажа. Обикаля по селата с мотоциклет и с всички тия коли по пътищата предпочитам да не казвам дали е добре или зле. На всичкото отгоре не може да кара бавно.

И още веднъж се обърна засмяна към тях.

— Но вие по-добре идете навън, в градината — извика тя. — По-добре ще ви бъде. Има красив изглед, пък и портокалови дървета.

Беше казано без ирония, просто всяко нещо трябваше да бъде на мястото си.

— Може ли?

— Разбира се. Пък и градината е към кметството.

Пресякоха сакристията. Градинката беше мъничка, сгушена на една тераса, беше поникнала на хълбока на църквата като цъфнала вейка, шепа земя, която се мери с хоризонта и го взема на подбив. Чуваха се копитата на мулетата и се виждаше морето и хоризонтът, сякаш разперил ръце да ви сграбчи, и планината, която бе оставила съвсем малко крайче небе, едно щръкнало крайче синьо ухо. Въздухът вземаше от морето и мимозите прохладата и уханието си, ала откак се бе оттеглил да живее в селцето, Рение така бе привикнал, че вече не усещаше вкуса му. Но сега го преоткриваше по друг начин пълноценно: присъствието на Ан и ръката й в неговата, спасяваха света от овехтяване. Всичко отново беше за първи път, всичко, което погледът му вече бе изчерпал, всичко, което отдавна вече бе спряло да отговаря. Обичта към една жена преобразяваше старото семейство, което очите му и земята образуваха в нова, млада връзка. Внезапно преоткриваше смисъла на уморени и наполовина изтрити от навика знаци: знака на птиците, този на цветята, знака на дървото и този на плода: баналността е може би просто липса на любов. Лопатата, кирката и ръчната количка, изоставени под палмата, сякаш бяха докоснати от присъствието на Ан и им правеха знаци на приятелство, и ако усещаше как дори в този миг у него се надига желанието да се бори срещу всяко поемане на нещата от страна на тоталитаризма, в който човекът можеше да съществува само като грешка на системата, то беше само като шепот на любовни слова. Справедливи небеса, южно небе, мило ми небе над Франция, време е да приключим с всички тези веднъж завинаги заковани неща, с окончателните победи, време е да приемем нещата, които продължават само миг и да не заминаваме вечно в името на нещо съмнително, в преследване на абсолюта. Време е да се отървем от другите, да не превръщаме радостта си в угризения, а щастието във вина. Една достойна за човека цивилизация винаги ще се чувства виновна пред него и точно по това може да бъде разпозната. Справедливи небеса, нежни небеса, малки небеса над Франция, небеса на Монтен и на белия хляб, не е ли възможно човек да бъде щастлив в своето ъгълче, без вятърът на необятността да примесва своето измамно ухание в радостта, която той диша? Но и как да не браним правото да не живеем под диктовка и свободно да бъдем себе си, както онези френски селца, които кацват едно по едно там, където погледът ги потърси?

Влезе един градинар под висока, сламена провансалска шапка, взе количката и я откара, без нито един поглед към целуващата се двойка, сякаш бяха част от пейзажа, който познаваше открай време.

— Да се прибираме. Тук е пренаселено…

Прекосиха църквата, която изглеждаше по̀ сама сега, когато слънцето си беше тръгнало.

Две монахини бяха коленичили пред олтара под широките бели касинки, сякаш закачени за своите броеници и все едно се държаха само на този конец, и този път беше наистина сякаш те не съществуваха и сякаш на земята имаше само една любов, но не тяхната.

Тишината ги последва извън църквата и остана по тях.

Рение забърза крачка, за да се озове по-скоро в кътче, което може да бъде запълнено от двама, някое човешко пространство, без отвъдно, далеч от разперените ръце на хоризонта и което да ви е напълно достатъчно. Изкатериха стъпалата и грижливо заключиха вратата след себе си, макар да не съществува пример за отвъдно, което обикновена врата и прост ключ да могат да затворят навън. Рение отиде до отворения прозорец и хоризонтът беше там, разбира се, с разперени ръце, готови да ви сграбчат. Той затвори прозорците и капаците, дръпна завесите. Ан отиде да вземе кошницата с продуктите от кухнята и погледна за миг планината с нейния биволски гръб, свела муцуна над морето, сякаш да пие вода и последните лястовички, които се стрелкаха над очертанията на боровете, като настръхнали косми по гръбнака на диво животно. Тя ще има син от него и когато той стане на двайсет години, може би възможното и невъзможното ще са прекратили смъртоносните си схватки, и тогава ще успее да го запази, както не успя да запази бащата. Този мъж превръщаше всичко, което обичаше, в причина да го напусне. Беше мъж, който не можеше да живее за онова, което обича, а само против онова, което ненавижда. Тя се изсмя. Все пак странно е твоя съперница да е човечеството. Върна се и го загледа как крачи по сандали по червените плочки, с тесния ханш, със зле прикритото от усмивката лице, гледаше го как реди масата и как взема още топлия хляб, за да забие в него пръсти и да чуе как пропява кората.

— Ето. Готово.

Сипа виното и седнаха на масата, а вратата беше добре залостена, стените бяха здрави, няма да заминавам, оставам тук, ще имам син от нея и ще го науча на това кътче, за да не излиза оттук, и ще му купя лоза, за да знае кое си е негово.