Ромен Гари
Лиричните клоуни (10)

IX

Излязоха от „Негреско“ в мътния въздух на януарския следобед, когато всичко постепенно се разтваря в братската полусянка на здрача; най-сетне часът на дискретността, помисли си Гарантие, часът, когато отсенките и деликатността най-сетне надвиват голотата на нещата и в крайна сметка, часът на цивилизацията. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-приятен ставаше за общуване светът. Очите виждаха със закъснение нещата, които биеха отстъпление и това дори пораждаше приятно чувство на носталгия; най-сетне беше станало възможно да поговори приятелски с пейзажа, да погали с поглед онези разчупени хълмове на хоризонта, който не бе лишен от талант, и дори да вкуси известно сладострастие от страха за продължителността на насладата. В Залива на ангелите платноходът продължаваше своя пеперуден ход. „Сигурно е притежание на някой английски сатрап.“ И се извърна: необятността на морето и небето безжалостно отхвърляха вътрешната скръб. Двайсет и пет години по-късно трудно си припомняше лицето на бившата си жена и от това тя му липсваше два пъти повече. Всичко, което бе останало от неговата любов бяха ето тези равномерни удари на сърцето, които можеха да означават какво ли не, дори почти простият факт, че е жив. Но оставаше верен на себе си. Бранеше своето достойнство и отказваше да отстъпи пред забравата.

Ан вървеше сама с Уили по петите, който носеше мантото й, вдишваше уханието й и така живееше нелегално с дъха на нейното тяло. Винаги бродеше около нея, чопваше по някой откъслек интимност, живееше от трохи. Едва доловимият, едва загатнат парфюм е като прошепнато обещание на тялото, а когато е твърде настоятелен, говори само за себе си и набляга само на собственото си име. Уили взе един бонбон против астма и го засмука; формата на устните му около бонбона пасваше чудесно на прословутото му нацупено изражение; сигурно съм напълно аз, помисли си той под погледите на шляещите се хора, които го разпознаваха. От няколко мига го мъчеше уртикария по гърдите и не му стигаше въздух. „Сигурно е от парфюма. Или от плата на мантото. Нищо друго: тя не можеше да срещне никого в тази навалица.“ Пресичаха градината „Алберт I“ към колонадите на площад „Масена“; чуваха се крясъците на високоговорителите; тълпата бе с гръб към тях, притисната от бариерите; Ан напредваше бавно под разбунени, безредни облаци, онези широки, красноречиви жестове, които небето правеше над главата й; тя нямаше предчувствие и по-късно щеше да си припомня този миг, когато не знаеше, че той е тук и в който все още можеха да се разминат. За нея казваха, че е студена жена — онази студенина, която хората приписват на жените, които се интересуват само от слънцето. От години знаеше, че той е тук някъде и я чака, вика я, тя не знаеше къде, в Сан Франсиско, в Рио, в някое парижко бистро или на някой плаж в Перу, а всички си мислеха, че тя просто има слабост към пътешествията и към внезапното препускане през цели континенти.

В този миг Рение дори не гледаше към вратата, беше свел глава, облегнат на бара и се усмихваше на вътрешните си смешки и на стария съзаклятник, който биеше в гърдите му с много хумор, за да обезвреди себе си.

— Какво има, шефе — загрижи се Ла Марн. — Целият сте пребелял.

— Нищо. Няма нищо.

— Е, ами, в такъв случай, наистина, ако е това…

Направиха няколко крачки под аркадите на площада сред облаци от стъпкан гипс, които се вдигаха от тротоара, а след това наистина настана прекалена блъсканица, прекалено много конфети, прекалено много пискане на картонени тръби и чужд дъх и Ан усети ръцете на Уили върху раменете си.

— Стига толкова стадни бани. Насам.

Той я побутна към един бар, като я заслоняваше от маските, които искаха да я увлекат в хорото, отвори вратата и нежно я бутна вътре.

Тя направи няколко крачки и първото, което видя, беше, че е еднорък и я гледа.

Сърцето й почти спря, а след това пощуря и тя се опита за миг да убеди себе си, че е само от блъсканицата и от раздразнението, че усеща погледа, втренчен в нейния, но не успяваше да извърне очи.

По-късно често се питаше откъде ли й бяха дошли смелостта и самообладанието, нужни, за да се държи с онази спокойна увереност, сякаш бе разбрала веднага и без нито миг колебание, че мъжът, който така я умоляваше с поглед, не беше някой претръпнал тип. Но отговорът на този въпрос естествено беше толкова лесен, колкото и труден за преглъщане от една жена: това не би променило нищо. И най-обикновеният сред авантюристите да беше, тя нямаше избор. Вероятно никога няма избор. Човек може цял живот да съжалява, но никога не може да сбърка любовта. Единственото, което можем да кажем, мислеше си тя през годините с безкрайна горчивина, е, че съм имала късмет.

Стояха неподвижни, тълпата ги блъскаше и всеки четеше в очите на другия зов за помощ, и това беше първото откровение, което споделиха, а след това тя му се усмихна.

Никой не им обръщаше внимание, фалшиви носове, фалшиви бради, маски и островърхи шапки нахлуха в бара с танци и викове, но те чуваха само тишината, тяхната обща тишина, изпълнена с глухо вътрешно туптене, още по-силно заради врявата на карнавала и трясъците, които ги обграждаха, гримасничещите маски и бутаницата, които още повече укрепваха усещането, че са близки и откъснати от всичко, и покълващата убеденост, че най-сетне са спечелили друга земя, истинска, и че стоят изправени на тази друга и най-сетне човешка планета, на която могат да живеят само двама.

А Уили, който толкова години бе живял в страха от този миг, не забелязваше нищо, не подозираше нищо и продължаваше да подкача Гарантие и да изтърсва конфетите от дрехите си.

След това се обърна към Ан, разбра на мига, устните му затрепкаха, а лицето му придоби изражение на изплашено дете.

Ла Марн беше застинал с отворена уста и чаша, вдигната наполовина и гледаше само да не мърда, да не диша, дано само Това да се случи, Това да се случи най-сетне, дори Това да се случва на друг, пак ще съм доволен, само Това да се случи на някого.

Рение се усмихваше от страх и от стеснителност, и потърси първата дума, как да я заговори, и внезапно помисли за всички изгубени каузи и за онова, което бе преследвал под всички небеса на утопията, и усети, че това, най-сетне, е победата.

О, гълъбице моя — как тази дума искаше при тебе да се върне! — едничко нещо няма, което да си струва, а устните ти вкусни не могат да го сторят и някъде далече ще мога да живея от тях, ала изгнаник клети.