Ромен Гари
Лиричните клоуни (11)

X

Shit, shit, shit^[1], ако отново си проговорят, нещата между тях ще се спукат на часа, помисли си Уили, такива мигове не могат да устоят на думите и щом някой заговори, всичко си идва на мястото и хората отново си стават чужди. И, естествено, аз сам я набутах тук, отворих й вратата, сега вече ще мога с право да твърдя, че тя дължи всичко на мен.

Беше седнал на една маса и ги беше оставил сами: всичко друго, но не и да бъде третият. Задушаваше го и налапа цяла шепа бонбони с фенерган, без да спира да се усмихва, като се опитваше все още да не вярва и да наблюдава сцената като познавач в областта, едновременно с любопитство и с лукавата отчужденост на човек, който отнапред знае как завършват подобни неща, като зрител, който си е платил билетче, за да види падането на Икар.

— Вече не се надявах да ви срещна — рече Рение.

Тя се засмя, а Уили, като я видя да се усмихва, почувства облекчение: значи не беше сериозно. Може би дори нямаше да спят заедно. Или пък той можеше да им намери някое дискретно хотелче, ни чули, ни разбрали, в крайна сметка ставаше дума за неговата чест. Сигурно в Ница може да се намери някоя любовна квартира, стая на час или за през деня.

Гарантие усети как ръцете му овлажняват, което го изпълваше с отвращение: не заради потта, а защото тя се дължеше на вълнение. Прие колкото можа по-отсъстващ вид. Това бе наистина върхът на лошия вкус: Ан се бе заковала пред някакъв непознат и носеше усещане, макар да не се виждаше все още, че вече се държат за ръка. Тралала. Нищо не липсваше на вулгарната сцена, дори една дребна цветарка с характерна шапка и протегнато букетче… Тралала.

Сега си говореха оживено, а Уили хвърли обезумял поглед към Гарантие; беше се строполил на една маса с вдигната яка на палтото и полепнали по челото къдри, напъваше се да се усмихва и да прилича колкото може повече на Уили Боше, а хората го гледаха с любопитство и единственото решение беше да ги накара да мислят, че Ан е срещнала приятел от детинство.

Сопрано наблюдаваше внимателно срещата. Той беше спазил договора си и от два месеца следваше Ан навсякъде. Но двайсет и четири часа преди отпътуването беше сметнал, че работата е приключила и беше решил да си подари един карнавален следобед. И ето ти. Но пак бе извадил късмет. Винаги го бе имал. Винаги се бе оказвал на точното място в точното време. Късметът е кучка, а той бе нейният любим син.

Баронът също изглеждаше заинтригуван от двойката, но това вероятно беше само съвпадение: не беше помръднал, просто беше изцяло обърнат към тях. Бомбето му беше обсипано с конфети, а около врата и по раменете му имаше серпентини.

Рение взе букет теменужки и го поднесе на Ан и Уили не можа да се сдържи и се изкиска пред баналността на жеста. Нова сарабанда от маски нахълта в кафето и завъртя кръг около двойката сред дъжд от конфети:

— Да живеят влюбените!

Сопрано стана, довърши бирата си и остави чашата на масата.

— Ела, barone mio. Ще ги изчакаме другаде. Човек никога не е сигурен. Винаги повтарям: лоялност към работодателя!

Спътникът му внезапно кимна и Сопрано се учуди, но това вероятно беше само алкохолен спазъм или изхълцване и баронът продължи да стои съвършено изправен и равнодушен под сивата си шапка, денди до върха на ноктите. Всъщност по отношение на любовта не може да се говори за същински „работодател“. По-скоро би трябвало да се говори за „стопанин“. Някога баронът беше присъствал не без удоволствие на едно представление на „Арлекин, слуга на любовта“ във Венеция. Сопрано го хвана под ръка и го изтика към вратата, като го придържаше с топлота; спираше само с един жест младежите, които искаха да хвърлят конфети в лицето на барона и повтаряше добродушно с пресекливия си дрезгав глас:

— Внимание!… Той е много крехък… много е крехък…

Най-сетне успя да изведе барона от кафенето без други недостойни номера, освен следите от гипс по лицето.

Уили извиваше врат, за да не изпусне Ан от поглед в тази навалица. Разкопча яката на ризата и вратовръзката си. Това беше най-мръсният пристъп на астма от години наред.

— Елате — рече Рение.

Тя сякаш се поколеба и му хвърли почти умолителен поглед и двамата комично, глупаво усещаха, че така не се прави, че трябва някакво извинение, някакъв претекст, усещаха също така около себе си връзките на един свят, враждебен към всички, които се опитват да се измъкнат от него, и той плати данък благоприличие, като рече припряно:

— Знам едно местенце, откъдето можем да видим шествието, без да ни блъскат.

— Не съм сама — рече тя и веднага добави, за да го успокои. — Най-вече баща ми…

— Кой от двамата е баща ви? И двамата, надявам се?

— И двамата — рече тя бързешком, внезапно го остави и сред литнали коси приближи до Уили в другия край на залата.

Все още се усмихваше и Уили прие усмивката, която не бе отредена за него.

— Не ме чакайте — каза тя. — Ще се видим в хотела.

Уили стана и целуна двете й ръце. Направи го съвсем бащински, без да се навежда, като вдигна ръцете на Ан до устните си.

— Какъв поглед, скъпа моя! Щастлив съм да узная, че все още сте носили това в себе си. Така стреснахте баща си, че той се скри в съзерцанието на една картина от календара на стената — мисля, че е „вечерна молитва“ на Миле — а за човек, който познава артистичните му вкусове, е очевидно, че за да стигне до подобна крайност, е бил принуден да избира между „вечерна молитва“ и някоя още по-оскърбителна по своята баналност сцена… И накрая, две неща. Първо, бъдете предпазлива като избирате хотел. Помислете за моята репутация. В Ница има цяла дузина журналисти, които само това чакат… И последно: в колко искате да е готова ваната ви утре сутрин?

Тя го целуна. Стори го припряно като едвам докосна бузата му и когато той отвори очи, вече го беше изоставила. Видя я до вратата под ръка с непознат, чието лице той страстно се мъчеше да запомни наизуст. Направи й бърз, насмешлив знак за сбогуване, но тя вече не го виждаше, за нея той вече не съществуваше, и внезапно се почувства изтръгнат от земята с все корените и след това захвърлен, ала човек може да живее и така. Практически няма ограничения на способността ви да живеете. Бореше се с астмата, която го стискаше за гушата, а екземата започваше да го насърбява на задника, без никакво уважение към онова, което той изживяваше, и това беше присмехулният начин, по който тялото му му напомняше за своите стени. Хвърляха конфети в лицето му и му искаха автографи, тананикайки песента от последния му филм, който той особено силно ненавиждаше. С мъка си проправи път до Гарантие и седна, като се опитваше да не се задуши и да не спре да се усмихва и едновременно с това свирепо си чешеше задника под палтото.

— Кажете, старче, случайно да имате в себе си тръба? Нали знаете, като онази в Йерихон… Бихте могли да обиколите около Уили седем пъти, като надувате тръбата. Тогава стените може и да рухнат. И тогава няма тяло, няма астма, няма уртикария и елисейски поля на всичкото отгоре. Видяхте ли?

— Всички френски календари си приличат — казва Гарантие. — Точно този беше репродукция на „вечерна молитва“ на Миле.

 

 

— Ще изпусне кораба за Корея — каза Педро. — Този път сто на сто.

— Чувствам се щастлив — каза Ла Марн. — Страхотно е, когато живееш изцяло за нечия сметка, в крайна сметка се превръща в пълна безкористност. Не се чувствам щастлив за него, чувствам се щастлив за своя собствена сметка. Щастие чрез пълномощник. Предполагам, че именно това е братството.