Ромен Гари
Лиричните клоуни (21)

XX

В единайсет сутринта пристигна Рос, представителят на студиото във Франция. Намери Уили проснат на леглото с мътно око, облечен в пурпурна пижама, която подчертаваше подпухналия му вид, да хрупа бисквити с портокал и полети с шампанско.

— Какво става?

— Какво да става? Вземете чаша шампанско.

— Уили, нещо не е наред. Това закъснение струва на студиото по двайсет хиляди долара на ден. Никой не иска от вас истината. Наясно сме, че това не е по вашата част. Но се опитайте да стигнете толкова близо до истината, колкото успеете, без да се разболявате.

Уили леко шавна в леглото. Винаги на събуждане се чувстваше обезоръжен. Беше момент, в който не му стигаха средства и беше способен ако не на искреност, поне на неувереност в лъжите. Никога не приемаше да снима преди следобеда, като Франк Синатра. Знаеше, че не владее чертите си, прословутата си усмивка и гласа си, и си лежеше там като пихтия, проснат насред реалността, като огромен комплекс за малоценност, видим с просто око.

— Ами, ето какво, Макси. Но ви съветвам поне още няколко дни да го пазите за себе си. Опитвам се да оправя нещата.

— Е?

— Ан отказва да се върне.

— Защо?

— Ревнува. Преспах с малката Мур и тя разбра.

Рос го погледна внимателно. Даже си беше сложил очилата. Беше риж, със същия цвят като бисквитите с портокал, с които се тъпчеше Уили.

— Не вярвам нито думичка — каза Рос. — Не й изневерявате за първи път и тя никога не е правила истории. Съвършената двойка я създадохме ние. И тя ни струва цяло състояние за реклама.

— Има и друго — каза Уили.

Боеше се да не прекали. Рос беше на шейсет и ги беше познавал всичките, от Орсън Уелс до Ерол Флин, от Ерик фон Щрохайм до Мики Руни.

— Разбира се, че има и друго. Писна й от начина, по който студиото се отнася с мен. Не съм успял да снимам и един от сюжетите си с нея. Не се е омъжила за мен заради хубавите ми очи, и вие го знаете. Онова, което я привлече към мен, бяха нещата, които пресата по целия свят каза за първите ми два филма: гений. Дайте й уверение, че ще ми позволите да снимам моята „Американска нощ“ с Ан в ролята на Сабин, и тя ще бъде в Холивуд след два дни.

— Струвате на фирмата три милиона долара — рече Рос. — Съгласихме се да хвърлим тези пари през прозореца, за да разберат другите, че при нас си имаме гений, но това време свърши. Преди десет години можехме да си позволим престижни филми, днес не. Чували ли сте за телевизия?

Хвана се, помисли си Уили.

— Мислех, че искате да знаете защо Ан отказва да се върне.

— Наистина ли искате да разкажа в студиото за вашия мил дребен опит за шантаж? — попита Рос. — Харесвам ви. Изпитвам известно възхищение към вас. Напомняте ми за един свят, който дори самият вие не сте познал. Епохата на истинското кино, Уили. Тогава не беше менте — или ако предпочитате, беше истинско менте. Съвършено, всемогъщо менте, което караше тълпите да тичат, накъдето то пожелае. Оттогава само Мусолини, Хитлер и Сталин успяха да превърнат ментето в такава сила. От Сесил Б. де Мил насам, само Сталин манипулира тълпите с менте. И затова ми вдъхвате известна нежност и носталгия. Вие сте в голямата традиция. Но знаете ли какво мислят за това в студиото?

Върза се, върза се, помисли си Уили с облекчение. Ето, това е истински талант.

— Отдавна вече щяха да са ви свалили от кораба, ако не беше Ан. Затова са принудени да се съобразяват с вас, но със сигурност до определена граница. Сега сте на път да прекрачите тази граница. Никога няма да ви оставят отново да застанете на снимачната площадка като универсален гений, not on your sweet life^[1]. Тъй че, зарежете. Спрете да манипулирате Ан и си стягайте куфарите.

Как чудесно удавихме рибата, реши Уили. Дори можеше да си позволи няколко фиоритури, от чиста любов към изкуството.

— Кажете им, че този път обещавам да бъда послушен.

— Знаете, че в такъв случай би се получило просто отвратително — каза Рос.

— Споменаха ли ви за последния ми сценарий?

— Не. Знаят, че ви харесвам.

Рос се изправи.

— Ще ми се все пак да кажа една дума и на Ан.

— Драги мой, тя предвиди, че ще дойдете и замина на кратка обиколка из Италия. Храни към вас приятелско чувство и искаше да избегне тази среща, която щеше да я натъжи. Разберете я, Макси. Минава през морална криза: изкуството, нали знаете. Достигна до една точка в живота си, когато изпитва нужда от дълбочина, от автентичност. Вече не може да се задоволи с повърхностното, с фалшивото, с идиотските истории, които я карате да снима. Тя достигна онази зрелост, когато жената наистина има нужда да даде най-доброто от себе си…

Уили не можеше да се сдържа пред желанието да пофлиртува с опасността. Беше въпрос на стил, на майсторство. На изкуство.

— Ще звънна в студиото, но силно се боя, че ако това положение се проточи, ще започнат срещу вас процедура по прекратяване на договора.

— Кажете им, че Ан държи да снима моята „Американска нощ“ след този филм сега.

— Ще се опитам.

— Ще останете ли за обяд?

— Не.

— Не, разбира се, днес няма да можете да преглътнете нищо повече.

— Не и седнал срещу вас, във всеки случай.

Рос тъкмо щеше да отвори вратата, и се озова лице в лице с Гарантие, който влезе с вестник в ръка.

— Не знам дали се познавате — каза Уили. — Макси, представям ви бащата на Ан.

— Много ми е приятно — каза Гарантие.

— Виждали сме се в Ню Йорк — рече Рос.

— Драги мой, Макси е прекарал една нощ във влака, за да ни помоли да се върнем в Холивуд.

Гарантие показа вестника, който държеше в ръка.

— Вчера в Корея са загинали две хиляди души. Вероятно и днес ще има толкова. А вие се занимавате с кино.

Рос стана кървавочервен.

— Господине, всички се занимават с кино. Само че има хора, които правят кино като Сесил Б. де Мил, с фигуранти, които остават живи, и другите, които правят кино като Сталин, с фигуранти, които наистина ги убиват. Мисля, че кремълският Холивуд струва на света много повече, отколкото нашият.

И се втурна навън като затръшна вратата. Уили остана да се търкаля в леглото, изоставяйки лицето си на самотек сега, когато Рос си беше тръгнал и той нямаше повече нужда от него.

— Не се ли е обаждала отново?

— Не.

— Сигурно не се обажда, защото се кани да се върне.

— Моля ви, Уили, ако е наложително да страдате, поне го правете комично. И не разчитайте на мен за партньор. Наел сте си клоун, използвайте него.

— Къде е той?

— Оттатък.

Уили стана и отвори вратата.

— Слуга, ела тук.

Бебдерн дойде с накачулени по ръцете му вратовръзки.

— Сто четирийсет и осем — каза той — преброих ги.

— Можете да си вземете, колкото искате.

— О, не, велики Уили. Така или иначе никога няма да ми стигнат. Знаете ли, аз съм ужасяващо взискателен. Безгранично. Жажда за абсолют, тъй че, нали разбирате, една вратовръзка… Напомням ви, че трябва да председателствате едно жури в пет.

— Жури ли? Какво жури?

— Приех от ваше име да председателствате един конкурс за красота в пет следобед.

— Майната ви.

Бебдерн продължи сълзливо.

— Слушайте, Уили, не можете да ми причините това. Нека и аз да закача нещичко. Винаги съм мечтал да председателствам конкурс за красота.

— Хубаво де, добре. Напълнете ми ваната.

И седна в леглото с лице между дланите.

— Тя не може да ни причини това — изстена той. — Не, не и не!

— Човек не може да е сигурен в нищо — каза Гарантие. — Дори и в невъзможното. Априори изглежда, че една жена, която мечтае за любов с такава абсолютна страст, не може да се задоволи с любовта. Между нуждата да обичаш и любовта няма обща мярка.

— Нямам време да чакам тя да се разочарова — каза Уили.

Пи още шампанско. Бързаше да се накърка, за да излезе от действителността, преди тя да ви е хванала за гушата. Да се отърве от света и себе си с шутовщини като братята Маркс, Мак Сенет, У. С. Филдс, Чаплин, Бъстър Кийтън, в онова измерение, в което човек може да обезвреди всичко с бурлеска и да падне от луната на земята, без да си направи цицина. За това трябват само няколко партньори, които да се съгласят да ви подават репликите.

— Бебдерн!

Великият импровизатор провря глава през открехнатата врата.

— Какво правите?

— Меря ви гащите. Ще се опитам да нося вашите гащи. Човек никога не знае, може пък да се случи нещо. Нали позволявате?

И изчезна.

— Проклятие — каза Уили. — Такъв персонаж може да се види единствено в „Изкушението на свети Антоан“ на Бош.

— Обличайте се — каза Бебдерн като се появи отново. — Отиваме на нашия конкурс за красота. И не гледайте през цялото време телефона, ще го повредите.

Уили си свали чехъла и го запрати в лицето му.

— Трябва да хвърлите мастилница, като Лутер, когато му се сторило, че вижда дявола — каза Бебдерн като се появи отново. — Иначе публиката няма да разбере нищо!

— Ако имаше дявол, поне щях да знам към кого да се обърна! — изкрещя Уили.

— Все пак не бива да вземате публиката за по-тъпа, отколкото е — каза Бебдерн като се появи и изчезна.

Уили се чувстваше по-добре. Отвори нова бутилка шампанско. При звука от тапата Бебдерн моментално дотърча, дългото му черно палто метеше килима, изпи три чаши една след друга и избяга.

— Знам какво се опитва да прави — каза Уили със задоволство. — Бебдерн! Правиш се на Гручо Макс, нали?

Бебдерн провря глава в хола.

— Това го открих преди него — каза той със засегнат тон. — И не го правя на екран! Влагам всичко от себе си! Обезвреждам!

— Ти това кога го откри? — попита Уили като влезе в ролята на господин Лоял^[2].

— Дядо ми го измисли по време на един погром — каза Бебдерн. — Когато казаците изнасилили жена му пред погледа му, след лейтенанта, който минал пръв, той приближил до лейтенанта и му подхвърлил: „Не можехте ли да поискате моето разрешение, все пак сте офицер?“. Трябва да се обезврежда! Това е то, хуморът!

— Да, човек трябва да се отбранява в тоя живот — каза Уили. — Не бива да се предава.

— Какво да се прави — каза Бебдерн — човек или е чувствителен, или не е!

Уили не обичаше особено апартите, но в комедия дел’арте винаги ги е имало.

Гарантие ги слушаше и се усмихваше със скръстени на гърдите ръце. Вече не вярваше в крясъка. Не вярваше дори в гласа. Изпитваше ужас от клоуните, от фарса, от присмеха, от всички начини човек да се гърчи под тежестта на света.

— Твърде силно вярвате в хумора — рече той. — Хуморът е начинът на буржоазията да брани своето удобство и да не променя нищо от нараняващите реалности, които ви заобикалят. Всъщност, не разбирам одраните: как става така, че преди това са били с кожа? Иронията, хуморът и насмешката са начини да се измъквате от обществените си отговорности. Това е антимарксистко.

— Моля за извинение — смотолеви Бебдерн ужасен. — Не знаех!

От страх чак коленете му трепереха.

— Няма, няма — опита се да го успокои Уили. — Ние няма да им кажем…

— Искам да съм си добре с тях! — простена Бебдерн. — Не искам да имам врагове вляво! Искам да съм си добре с тях! Даже точно заради това съм на този хал!

— Докъде бяхме стигнали? — попита мрачно Уили, който имаше бели петна и не успяваше да импровизира себе си.

Бебдерн се притича на помощ.

— Ами конкурсът ни за красота? — подхвърли той бързо и му наля шампанско. — Давайте, Уили, обличайте се!

И му помогна да си влезе в панталона.

— Искам да си сложа фрак — изфъфли Уили. — Щом е конкурс за красота, искам да съм абсолютно непорочен. Искам да покажа, че човек не е нещо, което може да бъде омърсено и че човешкото лице винаги остава озарено, доблестно и чисто под тортите с крем! Жадувам чистота, shit! Дайте ми лебедов нагръдник!

Но онова, което всъщност искаше, беше да тласне света, освободен от тегобите му, в измерение, в което страданието е нещо забавно, както в първите филми на Фати Арбъкъл, на Честър Конклин и на Мак Сенет с неизбежните им пияндета във фракове, залитащи под цилиндрите си около разни отворени шахти.

— Аз също ще си облека фрак — заяви Бебдерн. — Така най-сетне ще имам усещането, че съм скъсал с работническата класа. Знаете ли какво направих онзи ден?

— Не. Разкажи.

— В Ница имаше стачка и манифестация на трудещи се. Смесих се с тях и откраднах две портмонета от работници. Класова омраза, нали разбирате. Хвана ме изневиделица: между нас да си остане, дядо ми е бил дребен собственик. Колкото и да се сдържа човек, един ден тези неща гръмват.

— Няма нищо свято, а?

— Пък и със старите ми неомарксистки мечти… Докато човек преджобва трудещи се, много успешно скъсва с всичко това. Така се почувствах освободен. Всеобхватен цинизъм. Силен като смъртта. Над всичко човешко, недосегаем. Ницшеански. А? Какво ще кажете?

— Добро куче, Гручо — каза Уили. — Дай лапа. Добро куче.

— Какво да се прави като трийсет години влагахме всичките си надежди в комунизма, трябва човек да си иска обезщетението. Трябва да умее да направи жест. Забравих да ви кажа, че този ден беше годишнина от Октомврийската революция.

— Долу, долу, Гручо — каза Уили. — Добро куче, Гручо.

— Написах писмо до „Л’Юманите“, разказах им историята и си дадох името. Така ако комунизмът победи, ще видят, че не съм комунист: не искам да рискувам да ме обесят.

— Признай си, че е тежко да спреш да вярваш, а, гадняр такъв?

Облякоха си фракове, като Ла Марн зае фрака на Гарантие, и слязоха по стълбището на „Негреско“ с белите си нагръдници, придържайки се един — друг като два пингвина, объркали географската ширина. Обсипана с цветя и изцяло скрита под червени карамфили платформа ги чакаше пред входа и преди Уили да успее да се възпротиви или да поиска обяснения, Бебдерн го бутна вътре и седна до него. Над платформата имаше бандерол с надпис „Холивуд ще победи!“ със златни букви. Уили погледна глуповато бандерола, а след това Бебдерн.

— Какво означава това?

— Има битка с цветя в три часа на „Разходката на англичаните“. Обещах на комитета по празненствата, че ще вземете участие в нея. Апарт: получих петдесет хиляди франка за това, но нито думичка!

Уили се опита да слезе.

— Спрете! — изкрещя той на шофьора. — Отказвам абсолютно! Отказвам в свещеното име на народите, които имат право да разполагат със себе си! Шофьор, спрете, слизам!

— Трайте си — заповяда Бебдерн. — Или ще продам красивата ви душа на пресата. Ще ида и ще разкажа не само дето жена ви ви е напуснала, но и че я обичате така силно, та сте почти щастлив заради нея. Потърпете, ще свършим за час. Пък и поне веднъж да миришете приятно и около вас да мирише приятно, не вряскайте.

Уили се чучна и загледа унило сред карамфилите.

Времето беше хубаво и „Разходката на англичаните“ бе залята от празнична тълпа, която гледаше дефилето на окичените с цветя платформи. Високоговорителите обявиха присъствието на Уили Боше и засвириха музикалната тема, която го преследваше навсякъде. Уили се мъдреше сред цветята в позата на римски император, заобиколен от варвари, и от време на време хвърляше на Бебдерн наранен поглед. Бебдерн помахваше наляво и надясно и отговаряше на аплодисментите, които бяха насочени към Уили. Нареди да спрат платформата пред официалната трибуна и дълго стиска ръката на Председателя на Комитета по празненствата, който се опитваше да му говори на американски. Бебдерн също се опита да говори на американски, извика „Да живее свободният свят!“ и още дълго си стискаха ръцете, като продължиха да бръщолевят на американски под светкавиците на фотографите, докато напълно затъпелият Уили, досущ бика Фердинанд^[3], напираше да опасе китка теменужки, а Бебдерн дискретно го подритваше, за да го накара да се изправи. Накрая улучи, уцели го в глезена, Уили изрева, изправи се и запокити китката теменужки в мутрата на Председателя на Комитета по празненствата, и цялата трибуна избухна в аплодисменти, Председателят се олюля и отвърна като мацна Уили с мимоза по окото, той пък изврещя и започна да скубе цветята от платформата и да ги мята заедно с телените дръжки в лицата на официалните лица, като се силеше да скочи от платформата и да се покатери на трибуната, та се наложи Бебдерн да го озаптява като го държи през коленете, докато публиката акламираше и тропаше с крака. Уили вилнееше под надписа „Холивуд ще победи!“, Председателят на Комитета по празненствата успя да докопа ръката на Уили и здравата да я раздруса, а Уили се опита да освободи ръката си и останаха така, скачени един за друг от ръкостискането, докато Уили крещеше на Председателя на Комитета по Празненствата, че ще стори по-добре да похарчи всичките тези пари за подобряване на условията на живот на трудещите се, а Председателят на Комитета по празненствата отвърна, че Кметство Ница ще си спомня за Уили с вълнение и признателност, а Уили му каза you son of a bitch^[4], а Председателят категорично отвърна „аз също“. Платформата потегли и Уили отново се друсна между карамфилите, а изправеният Ла Марн приветстваше всички наоколо, докато внезапно с ужас установи, че си представя как влиза върху обсипаната с цветя платформа в свят изцяло без войни, свободен от омраза, от лирични илюзии и от двойката СССР — САЩ, един свят, съвършено лишен от невъзможното от него, само от него, Ла Марн, и че той е Спасител, Благодетел и Умиротворител, и се засрами, и кротко си седна, и се опря на Уили, и увеси нос.

— Има кофичка с шампанско под цветята — каза той. — Но колкото и да пия, нищо не мога да сторя: пиянството продължава. Не мога да изтрезнея, лиричната илюзия не си отива. Непобедима, неизкоренима, с идилични проблейвания…

Уили беше вече на четири крака и тъкмо отваряше бутилката. Докато пиеше, се опитваше да измисли нещо наистина отвратително, за да дискредитира себе си в очите на народните маси като типичен продукт на американското капиталистическо зло в холивудско превъплъщение и така да илюстрира пълната деморализация на Запада и разпадането на неговите ценности, и най-сетне да дискредитира цялата система, за да утвърди репутацията си на левичар, и по този начин да обясни финансовия бойкот, на който се натъкваше, когато понечваше да заснеме гениална кинематографична творба. Би могъл, примерно, на публично място да нагъва лайна: ВИЖТЕ КАКВО ПРАВИ АМЕРИКА С ВЕЛИКИТЕ СИ ХОРА, ВИЖТЕ СЪСТОЯНИЕТО, ДО КОЕТО ВЛАСТТА НА ПАРИТЕ ПРИНИЗЯВА ТВОРЦИТЕ, ИЛИ ПРОСТО УИЛИ БОШЕ В „УПАДЪКА НА ЗАПАДА“ със снимка на първа страница на всички вестници. Но това щеше да докаже само, че пресата е свободна. Понякога му се струваше, че си е поставил задача свръх своите сили: да мрази себе си до степен да изпитва вина в мащабите на целия Запад. Най-сладкото от всички утешения, оправдание за собствената празнота, неврозата и личния провал чрез прехвърляне върху обществото на всичко, което човек ненавижда и презира у самия себе си, за да избяга от отговорността. Ловка субституция на психологическия нетърпим „аз“ с някакво „тях“, с някакво социологическо „те“, превърнато по този начин в единствено виновно. Да превърнеш психологическото в отходна шахта за социологическото. „Вижте в какво сте ме превърнали, аз нямам нищо общо с това, «аз» няма нищо общо с това!“ Но беше необходим доста талант и дори гений, за да въплъти достатъчно достоверно големите теми на комунистическата пропаганда. Както беше необходим целият гений на Сталин, за да въплъти с достатъчно автентичност, кръв и ужас големите теми от антикомунистическата пропаганда.

— Бебдерн.

— Да?

— Писна ми да въплъщавам темите на тяхната пропаганда.

— Дръжте се, велики Уили. Не забравяйте, че след малко имате конкурс за красота.

Пред тях се движеше цветната платформа на взвода на алпийските ловци, които свиреха военни маршове, а след тях платформата на местната секция на Комунистическата партия, върху която се извисяваше огромен гълъб, направен изцяло от бели карамфили. Между двете платформи с увиснала джука Уили се кандилкаше на своята лична платформа с бандерол „Холивуд ще победи!“, в който май имаше известна пророческа истина. От време на време Уили отнасяше по някой букет в окото, но оставаше бездеен и само процеждаше по нещо нецензурно. Мирисът на цветята в крайна сметка отключи алергията му и отприщи необуздан пристъп на кихавици, а той си стоеше така, разтърсван от спазми и нестихващи кихавици, като примирен римски император, който се оставя да го завлекат в колесницата му до мястото на преврата. В това време Ла Марн се питаше дали пък не се е захванал с непосилна задача: да избегне корейската война да се превърне в световен конфликт. Усещането, че държи разделени чрез някакъв чудодеен акт на лична воля двете велики враждуващи страни и да им пречи да се сгромолясат една върху друга. В един радиото беше съобщило, че генерал Макартър е помолил за разрешение да използва ядрено оръжие, че американският Конгрес се е събрал на извънредно заседание и че новите нападения на китайските войски може да изтикат силите на Обединените нации чак в морето. Светът натрапливо започваше да изглежда обезумял. За да разхлаби менгемето и да избяга от тревожността оставаше само палячовщината. Бурлеската се превръщаше в необходимост на умствената хигиена, танц, в който дори най-смазващите товари бяха без значение. В такива мигове на „душеблеене“, както ги наричаше, Ла Марн се хвърляше в клоунадата пламенно като въртящ се дервиш. Той скочи на коленете на Уили и нежно се сгуши в него.

— Закриляйте ме, велики Уили! Бранете ме! Отказвам да спасявам света пък, на!

Уили го захвърли между карамфилите и кихна няколко пъти подред.

— Ние сме като герои в гръцка трагедия, които се опитват да избегнат съдбата си! — стенеше благородният граф Бебдерн, потънал сред цветята. — Писна ми да разигравам големия страх на Запада! Абсолютно отказвам да играя ролята си в трагедията!

— Идете го кажете на Софокъл и на Сталин — изръмжа Уили. — Досадник.

Продължаваше да киха. След известно време Бебдерн също започна да киха, от съпричастност, това бе дребно братство, което трябваше да се сподели, всъщност вероятно братството беше точно това: да си кихат заедно.

Уили се цупеше. Небето беше особено лазурно и сияйно, нещо като израз на съвършено малоумие, а морето разстилаше една пълнота, която винаги събуждаше у Уили усещане за сладострастие и за фрустрация, както всичко красиво, което не можеше да изяде и с което не можеше да преспи. Количеството прелестни неща, които човек не можеше да притежава, оправдаваше всичките му унищожителни опити. Съществуваше разговора на скалите с хоризонта, на горите с небето, състояния на водата и състояния на камъка, пълноводни реки на зазоряване и френски селца на смрачаване, които събуждаха у него силна фрустрация и неутолимо желание. Именно по този признак разпознаваше своята лична липса на гений: за да го засити, трябваше да е някой Сезан. Пред подобно предизвикателство човек можеше да се приюти или в изкуството, или в унищожението. Красотата на света бе притежание, което отказваше да се отдава. Уили приемаше всичко това като лично унижение и изправен пред тези безсрамни смесици на синьо небе и на светлина, се чувстваше предизвикан, кихаше спазмодично и чешеше празнотата в дланта си, докато гледаше с ненавист небето.

Човекът бе ръчкан от остена на абсолюта, който го подканваше към божественото, но той можеше само да се почеше под тази зона на дразнение, като по този начин пълнеше музеи и библиотеки. В крайна сметка Уили се докара до такъв сърбеж и фрустрация, че изпита нужда от Ан, незабавно, една напълно достатъчна, умиротворяваща красота, единственото в света възможно притежание, небе, което човек можеше да държи в прегръдка.

Наведе се напред и потупа шофьора по рамото:

— Get out! Слизайте!

Избута го навън, седна на мястото му и отпраши.

— Какви ги вършите? — изкрещя Бебдерн.

— Искам да я видя.

— Вие сте луд! На четиридесет минути път е! Ще го направите в платформа с цветя, така ли?

— Пука ми. От моя страна това няма да изненада никого.

— Ами конкурсът ви за красота! Обещахте да отидете.

— Сега сме вътре с двата крака — изръмжа Уили.

Излязоха от благоуханните заграждения и тръгнаха към Гран Корниш. Бебдерн се разпищя, Уили караше със сто в час и с такова незачитане на завоите, та на Ла Марн му се стори, че цветята, които ги покриваха, вече ги гледат с ирония, и потърси бутилката шампанско, но Уили я беше изпразнил докрай. След миг осъзна, че силното шубе, което изпитваше, му се отразява прекрасно: то го правеше по-прост и най-сетне създаваше между него и живота поток от симпатия.

— Хайде, карайте, Уили! По-бързо!

В Ез красотата на Кап Фера, разпрострял се шестстотин метра по-надолу между две гладки водни повърхности, ги заля с такава величествена очевидност и с такова равнодушие към тях, че се спогледаха, и когато видяха Рокбрюн с розовите къщурки, целите в цветя, палми и мимози, Уили започна да се смее, това тук толкова приличаше на място за срещи, където човек идва да се наслади на жената на някой приятел. Беше сбъркал като беше обезумял от страх, нямаше как да е нещо дълбоко и сериозно в този креватен пейзаж, това си беше чукалня и нищо повече и той се почувства спокоен и така плесна Бебдерн по рамото, че се разхвърчаха няколко карамфила.

— Какво ви става?

— Нищо, драги. Освен че няма как да е нещо сериозно точно тук. Курвенски пейзаж.

— Скъпи ми Уили — рече Бебдерн съжалително — вижда се, че нищо не знаете за любовта! Може да ви хване където и да е, дори в тази кошница с цветя! Не й пука за контекста!

— Е, не, хайде стига! — възпротиви се Уили. — Не и тук. Не и в това бонбоненото. Тук няма как да е нещо дълбоко. Не е достатъчно засукано. Да виждате тук нещо като „Брулени хълмове“, а? Тук няма как да стигне по-далеч от едното чукане. Сигурно тук се свършва хубаво, не споря. Сигурно затова идват тук. Но толкоз. Креватна история. Нищо не рискувам.

Бебдерн се разгневи. Чувстваше се лично засегнат всеки път, когато пред него принизяваха любовта или когато друг някой говореше за нея като познавач.

— Ама, Уили, какво ли пък знаете вие за любовта? — пална се той с глас, на който възмущението придаваше достойнство. — Нищо! Ама нищичко! Какво общо има тук креватът, бабуин такъв, вие, който от любовта познавате само кратичката вагинална пътека? Как зловонно обсебихте и сведохте до единия чеп онзи дар, който необятността ви е направила? Какво говоря, необятността ли? Много повече! Кой има още нужда от необятност, ако вече е получил пълен с обич поглед? В сравнение с това, което имам тук, тук…

Той докосна сърцето си.

— … в сравнение с онова, което нося тук, в мен, необятността е малка нужда! Колкото до вечността, драги мой, тя може само да си мечтае да има кожа на жена, ръка на мъж, човешки устни, тя е тук, огромна, празна, безсмислена и попитайте я какво не би дала, за да се превърне просто в целувка? Тъй че не ми приказвайте, че любовта не можела тук, не можела там, не можела това, не можела онова, защото тя може всичко, мама му стара, и казвам мама му стара само като нещо съвсем земно, защото с вас няма как да се издигне по-нагоре!

Уили беше пребледнял от гняв.

— Но как си позволявате? — изкрещя той. — Преждевременен еякулатор такъв! В сравнение с любовта вашата необятност е просто преждевременен еякулатор! Познавам любовта, тя е тук, вътре, тук, вътре!

И се биеше в гърдите. И двамата жестикулираха над хоризонта, а нагръдниците на фраковете им пращяха.

— Нещастно пиколо! — крещеше Уили. — Човешка отрепка! Кой е правил „Ромео и Жулиета“, вие или аз? Не познавате репутацията ми, така ли?

— Презирам я аз, тази ваша репутация, презирам я! — заекваше Бебдерн. — Бих минал отгоре й, ако можеше да се материализира!

Уили го хвана за врата.

— Искате да ви хвърля в пропастта ли?

— Пуснете ме! Говорите с човек, който цял живот е обичал, не го обиждайте!

— Кого? Кого сте обичали?

— Как така „кого“? Какво означава „кого“? Значи, според вас, човек трябва да сложи ръка на някого, за да обича, така ли? Избор на някаква стока ли? Покупчица някаква? Бакалийка? Аз съм обичал една събирателна жена, ето, това е. Не съм я срещнал, тъй че мога да ви говоря за любов! Не може човек да срещне любовта и да я сведе само до това! Тя е по-голяма, по-силна от всяка среща! Любовта, това е стремежът към любов! Не е за консумация! Не може любовта да се сведе до тези жалки реалности, които могат да бъдат консумирани! Всъщност, когато човек е вътре, вече не я вижда, изгубва се, казва си, мамка му, не може да е вярно, това ли е то? Така де, вътре е! А когато човек е изживял голяма любов, тя го помита и той не се заковава тук да дрънка за това!

Бяха седнали в платформата с цветята на Моайен Корниш, гледаха се с ненавист и си говореха за любов.

— Ще ви извия врата — изпелтечи Уили. — Първият, който ми каже, че не знам що е любов, ще му…

— С колко жени сте преспали? — закрещя Бебдерн. — Хиляда? Две хиляди?

— Това няма нищо общо, винаги е само една!

— А аз се запазих девствен — извика Бебдерн и се тупна по гърдите — тъй че имам право да говоря за любов! Знам какво е това! Тя е тук, тя е тук вътре! — и се тупна по гърдите. — Тук, вътре, е пълно! Човек знае що е любов само когато тя му липсва! Тогава човек я усеща, разбира я, може да измери нейното отсъствие, нейното величие и може да говори като голям познавач! Във вас е, като дупка във вас, дупка около вас, и не спира да се разраства във всички посоки! Човек е като обладан! Живее с това и го познава отблизо и с всички подробности като обсебващ порив, и онова, което човек не познава от любовта, защото никога не го е преживявал, вече никога не може да бъде преживяно! А когато го е преживял, вече не е същото! То е като комунизма, когато се докосне до земята и се осъществи! Това вече няма нищо общо с комунизма! Нали все пак не си въобразявате, бедничък мой, че човек може да преживее голямата любов и да остане тук, за да говори за нея? От вас направо коленете ме заболяват! Срещали ли сте вече хора, които са били в отвъдното и сега са живи, за да ви разказват? А? Кажи ми, Ян Бибиян? Познавате ли вече някои, които да са се върнали от отвъдното? Нещастник с нещастник!

Бебдерн така се беше разфучал, че му се случваше да говори с акцент от Ница, плюс обичайния му акцент от полските земи, което пък се прибавяше към непривичността на външния му вид и фрака, върху грандиозния син фон на небе и море. Под много тънките вежди, разкъсващите му очи бяха пълни със сълзи и той силно се удряше по гърдите с юмруци.

— Аз никога не съм познал любовта, значи знам какво е тя! — крещеше той с щръкнала коса. — Аз съм истинският любим, останалите са само консуматори!

Гледаха се с такава безнадеждност и гняв, че се засрамиха от многото голота: бяха се увлекли в такъв пристъп на откровеност, че сега вече нямаше къде да се скрият. Бебдерн млъкна и виновно сведе нос, усмихна се боязливо и се захвана да мирише един карамфил. Уили запали пура.

— Коя точно къща е?

— Оттук не се вижда. Можете да оставите колата на площада пред замъка.

Спряха платформата на средата на площада и се втурнаха в кафенето, където Уили поръча бутилка шампанско. Собственикът ги прие с усмивка.

— Е, господин Ла Марн, идвате да видите влюбените, а? В селото не се говори за нищо друго!

— Да се махаме оттук! — изръмжа Уили. — Мо-мен-тал-но!

Все пак изпразниха бутилката, отнесоха още една на тръгване и изкачиха улица „Фонтен“ до улица „Пи“.

— Тук ли е? — промълви Уили.

Но нямаше нужда да пита, то се усещаше: от къщата струеше щастие. Кула и тесни стъпала вървяха нагоре покрай стената до терасата на покрива. Мястото не беше просто вътрешен двор, деца играеха под погледа на светците и мадоните над вратите, фасадите имаха ефирната елегантност на женски фусти, които се разтварят под стъпките на танца. Уили се бе спрял пред къщата, с вдигнат нагоре поглед; чувстваше се беззащитен пред нея и дори усещаше нещо прилично на простота. Усмихна се.

— Моята любов живеят там, вътре, моята любов — каза кротко той.

Графът на Бебдерн и на други самотни места седеше тихо до него, смутен от тази нотка. Уили направи крачка към стълбището, но един момчурляк и едно момиченце на около десет се хвърлиха в краката им като птичета.

— Те са там, те са в гората, в старата кула…

— Покажете ни пътя — нареди Уили. — Ето…

Извади от джоба си няколко бонбона срещу астма и им ги даде. Излязоха от селото по пътя към Горбио. Пред малкото гробище, надвиснало над селцето, Уили спря и сякаш му стана интересно: всеки гроб имаше невероятен изглед към морето, небето и хълмовете с маслините. Дори се заразсъблича, докато мърмореше, че му било писнало да играе разни уилибошевци и че тази роля не можела повече да се търпи и че щял да си легне тук и Бебдерн чудо видя, докато го убеди да продължи борбата за оцеляване и за победата на клоуните, които играят своя лиричен номер на арената на упадъчния цирк на Запада. Насърчи го да не се прекланя пред варварските орди на обсадителите, да слуша Гласа на Америка и дори стигна дотам да спомене за последния от императорите Комнини, който загинал със сабя в ръка под крепостните зидовете на обсадена Византия. Разбира се, Уили беше силно поласкан от сравнението и остави да го убедят да не пукне от любов, когато има толкова други причини човек да пукне, и на ум се обви в пурпурни дипли, изпразни бутилката шампанско и отново се хвърли в битката за честта, състояща се в това да отблъсква света само със силата на смеха, и дори съобщи на децата, че когато човек е изправен пред атомната бомба, да избухнеш в смях, не е лош начин да избухнеш. И така, продължиха да се препъват по арената във фракове с колосани нагръдници, които опълчваха като прокламация на достойнство пред варварството да живееш и да търпиш. Момчето и момичето вървяха пред тях и се държаха за ръце.

— Вече! — изръмжа Уили, като ги посочи с пръст.

Децата се спряха в подножието на пътеката, която се изкачваше през гората от борове и маслинови дървета, и Уили и Бебдерн вдигнаха очи към върховете.

— Там, най-горе. Ще трябва да пресечем потока.

— Какво ли правят там горе?

— Хе, че любов, да му се не види! — каза най-младият Ембер. — Вие как мислите?

— Чувате ли, Бебдерн? Развращават дори децата!

— Не ми дреме — заяви Ла Марн, който продължаваше да се чуди дали войната в Корея ще се изроди в ядрена война със седемдесет милиона жертви, според първите предвиждания. Непременно трябва да се попречи на това!

— На такова мнение съм! — изсумтя Уили.

— На всяка цена трябва да предотвратим ядрения конфликт! — прошепна Ла Марн. — Погледнете тези деца! Трябва да ги спасим! И единственият начин е да спрем Сталин! Ако Сталин го нямаше, комунизмът щеше да бъде друго нещо! Щеше да е изпълнен с благородство, да бъде човешки, да зачита правата на човека. Сталин е виновен!

— Ама какво ме интересуват вашите нищо и никакви историйки! — разкрещя се Уили. — Искам си жената! Далече ли е?

— Трябва само да се качите право нагоре — обясни момчето. — До Овчарски скок, ей там, горе. Ако се катерите бързо, е на десетина минути.

— Shit! — каза Уили. — Един път да стъпя в природата, и тя да е стръмна!

И тръгнаха да се катерят под присмехулните погледи на хлапетата. Миришеше на борова смола и Уили получи силен пристъп на кихавици. Свежият въздух и всички тези природни ухания ги удариха в главата.

— Във всичко това няма нито капка диалектика! — сумтеше Бебдерн. — Няма идеология! В природата не се чувствам у дома си! Архаична работа! Архаична!

Той спря и се разпя:

— О-о-бичам зву-ка на рога…

— Млък!

— О-о-обичам нощем звука на рог вдъ-ъ-ън горите! — пееше Бебдерн с ръка на сърце. — Надявам се, че осъзнавате как целият упадък на Запада се съдържа в един-единствен стих? Западът се е изгубил вдън горите, спуска се нощ, и всичко, което прави той, е малко музика! Апарт: и все пак, но пасаран!

Последният от Комнините и последният от рода Рапопорт^[5] стигнаха по този начин не пред стените на Византия, а пред един поток, и там наистина имаше една дъска, но някой я бе изтеглил от другата страна, тъй че не успяха да минат, та Уили изпадна в гняв и се развилня досами водата.

— Моя е! — нареждаше той и се биеше в гърдите. — Моя е любовта, която правят там горе! Искам да видя на какво прилича моето щастие!

— Как може човек да прави любов на пътя на сто петдесет и три бронирани съветски дивизии? — зачуди се Бебдерн.

— Петдесет и две — рече Уили.

— Как така петдесет и две?

— Сто петдесет и две блиндирани дивизии — рече последният Комнин. — Нямат ни една повече!

— Как така нито една повече? — подразни се Бебдерн. — Ами онези, които от няколко дни са в Карпатите? Ами онези, които чакат заповед в Полша, в Унгария, в Чехословакия? Не четете ли вестници? Бас хващам, че не слушате дори „Гласът на Америка“!

— Сто петдесет и две! — заинати се Уили. — Кога ще престанете да всявате паника?

— По-добре така, отколкото да се правя на щраус в атмосфера на лъжовна сигурност! — ядоса се Бебдерн. — Казвам ви: сто петдесет и три дивизии с онази в Карпатите!

— Сто петдесет и две — каза Уили мрачно.

— Сто петдесет и три!

— Сто петдесет и две!

За малко да влязат в ръкопашен бой, тъй като всеки искаше да докаже, че е повече в течение на онова, което ги заплашва, но за щастие Бебдерн се сети, че не са тук, за да се изправят лице в лице със страховете си, а напротив, за да се бранят чрез сериозна битка със сметанови торти срещу всичките мръсни исторически муцуни на сериозността. Затова се спогодиха с Уили за сто петдесет и двете руски дивизии в бойна готовност и изоставиха карпатската дивизия на тъжната й съдба.

— Имам идея — каза Уили. — Трябва само да се покатерим на отсрещния хълм, без да преминаваме през потока, там е по-високо, може и да видим нещо.

Пристигнаха каталясали до върха на другия хълм, над каскадата, на мястото, наречено Овчарски скок, но пак нищо не се виждаше, само дървета и няколко камънаци от съборен зид, и нито следа от любов.

— Ще се покатеря на това дърво — реши Уили. — Помогнете ми.

— Точно така — каза Бебдерн. — Опитайте се да видите. Любовта трябва да е нейде на хоризонта!

Той застана на колене до маслината, Уили се покатери на гърба му и ето, помисли си Ла Марн, граф Бебдерн, маркиз на интербригадите, Мюнхенски дук и дук на мирния договор Сталин — Хитлер, рицар на социализма с човешко лице, ето, помисли си Ла Марн с мрачно задоволство, на четири крака, във фрак, под едно дърво, с някакъв холивудски княз, изправен на гърба му, на един оживен от дихание хълм, ето я последната поза на един стар боец, от Сталин до Троцки и до Ги Моле, ето докъде може да ви доведе цял един живот на човек с леви убеждения. Наложи се да опитват на три пъти, докато Ла Марн ясно чуваше смеха на Сталин в ушите си, и най-сетне Уили успя да се вкопчи в клоните и се качи на дървото, а Бебдерн вдигна от земята към него тревожен поглед, докато Уили напразно търсеше признаци на любов по хоризонта.

— Виждате ли нещо? — прошепна Бебдерн с носталгия.

Всъщност започваше да изтрезнява, най-мъчителният от миговете.

Уили продължи нагоре, като стъпваше по старите клони, а Бебдерн го насърчаваше със стихове от Петрарка и Омар Хаям. Уили вдигна очи и зърна нещо, което в началото взе за плашило за врабчета. Но видя, че става дума за удобно разположен на дървото мъж; той държеше бинокъл, залепен за очите си и изглеждаше напълно погълнат от наблюдението на нещо неизразимо на хоризонта.

— Какви ги вършите там? — изкрещя Уили. — Това си е мое!

Човекът му отвърна с пълно презрение и дори не помръдна. Уили скочи като Тарзан, хвана воайора за краката, но изгуби равновесие и двамата се сгромолясаха с трясък през клоните върху Бебдерн, който се разкрещя. Когато успяха да се разплетат, откриха онзи образ, потънал в своето наблюдение, прав до тях. Беше много елегантен и падането изглежда не беше накърнило външния му вид. Баронът изглеждаше част от рядко срещаните избраници, които остават безупречни при всякакви обстоятелства — кръстоносни походи, глад, унищожение, идеологически победи над купища трупове, изграждане на общество без класи, отстояване на истинската вяра, право да се разполага с народите в името на правото на народите да разполагат със себе си — виждаше се ясно, че той е свикнал да пропада. Той намести белия карамфил в бутониерата си, но това беше всичко. При падането дори не беше изпуснал бинокъла и вероятно щеше да продължи да наблюдава хоризонта, и каквото и да се случеше, да търси неизразимото.

— Ха, ама това е мъжът с Хьолдерлин! — рече Ла Марн със симпатия. — Какво правехте на върха на дървото, Жаждо любовна?

— Какво, какво правеше той там? — негодуваше Уили. — Плакнеше си окото, нали, това правеше. Такъв ще му шибна…

Внезапно млъкна. От там, където стояха, заедно с италианския бряг, мантонския залив и ширналите се пред погледа им окъпани в светлина долини, се виждаше пътят за Горбио сред пиниите и маслиновите дървета и Уили тъкмо бе зърнал двойката, която вървеше по посока на селото, далечна и недосегаема, сякаш вървеше по друга земя, където животът изригваше с цялата очевидност на щастието. Лъкатушеха с пътеката, притиснати един до друг, и изглеждаха сякаш вървят едновременно по морето и в небето. Ан носеше бяла блуза, косата й изглеждаше като пенеста следа сред вятъра, а над нея мистралът гонеше своите стада. И тримата ги загледаха, баронът през бинокъла, трима зрели мъже, които най-сетне се сблъскваха с истината. След това Бебдерн прокара ръка през очите си, а баронът леко изправи глава и се отдалечи без дума да каже, леко потрепервайки на своите панти, обърнал гръб на небето и на земята, сякаш те внезапно са изгубили своето съдържание. Колкото до Уили, него, естествено, веднага го хвана пристъп на астма. Най-сетне се завлякоха жалки до селото, Бебдерн настани Уили в обсипаната с цветя платформа, пое волана и отведе победения извън арената.