Ромен Гари
Лиричните клоуни (12)

XI

От половин час вече бяха на автогарата и контрольорът изчакваше, за да даде сигнал за тръгване, защото красивата дама май създаваше трудности.

— Ще изпуснем и този — каза Рение. — Третият вече.

— Ами, ще го изпуснем. Ще… ще хванем следващия и толкоз.

Гледаше го умолително и се опитваше да види кой е той, вече убедена, че се е излъгала и се притискаше о него с всички сили, за да си даде смелост, да си даде поне илюзията, че го познава, приклещена между желанието да избяга и волята да стигне докрай, което беше единственият начин да оправдае факта, че е тук, до гърдите на този непознат.

— Изобщо не трябваше да съм тук.

— Не, не трябваше. Все още не успявам да повярвам. Сигурно нещо в слънчевата система се е повредило. Качете се.

Фигурантите в карнавала, все още облечени в костюмите, предоставени от Комитета по празненствата, с маски под мишница или вдигнати над челото, ги обграждаха с августи, римски императори и арлекини, контрольорът приятелски се усмихваше и се усещаше, че е готов да даде някой и друг съвет на Рение, явно този тук не отбираше от тия неща. А след това внезапно дребната дама се качи в автобуса, контрольорът доби доволен вид и смигна на Рение.

Бяха последвани от двама мъже, единият от които изглеждаше потънал в състояние на пиянско вцепенение на границата на човешкото, нелишено от остатъци величественост и дори царственост. Имаше едно празно място в дъното на автобуса и Сопрано настани там своя спътник, след като изтръска с носната си кърпа следите от гипсови люспи по седалката; нещата никога не бяха достатъчно чисти за барона или поне не толкова, колкото той би желал. Сопрано наблюдаваше двойката с крайчето на окото си; стояха прави отпред и се целуваха — целувката нямаше край — Вилфранш, Болийо, Ла Турби, Ез — и Сопрано даже се размечта, като се питаше дали бе поискал достатъчно за тази работа. Колкото повече се вглеждаше в тия двамата, толкова по-силно усещаше, че това тук е нещо сериозно, точно онова, от което май се е боял работодателят му, когато се е свързал с Белч за телохранител. Сопрано извади клечка за зъби от джоба си и започна да си чисти зъбите. Голяма работа си беше това, кинозвезда, която зарязва съпруга си и тръгва с първия срещнат. Беше сложила черни очила и кърпа около лицето, но ако някой я разпознаеше, щеше да се получи скандал за чудо и приказ. Три хиляди долара награда, ето толкова щеше да струва. Той дори се подразни при мисълта, че господин Боше май го вземаше за по-глупав, отколкото е. Нямаше да си мръдне и малкото пръстче, преди да получи нужните уверения. Три хиляди долара, ей толкова щеше да струва. Баронът със сигурност нямаше да хареса тази работа. Сигурно щеше да му стане неприятно, ако нещата идеха твърде далеч и се наложеше да разделят двамата влюбени. Той беше изтънчен човек и имаше обноски. Сопрано дори беше сигурен, че баронът би поискал по-малко, за да премахнат и двамата, а не да ги разделят.

Стояха прави отпред, между дремещ пират и Наполеон, който кротко свиреше на хармоника. Ан се държеше с една ръка за празния ръкав, който толкова я успокояваше, макар да не знаеше точно защо този недъг я успокоява и й служи за оправдание да стигне може би докрай. Всички мъже наоколо имаха по две ръце, а вече имаха вид като да им липсва нещо. Слязоха в Рокбрюн и се заизкачваха към селото сред все по-силен аромат на мимози. Рение беше щастлив, че пристигнаха през нощта — така можеше да й подари цялото село на събуждане, щом дръпне завесите.

— Утре ще видите колко е красиво.

— Знам. Вече съм идвал тук за модна сесия…

— О…

— Разочарован ли сте?

— Малко. Това беше единственият подарък, който ми беше по силите.

Каза й, че заминава за Корея след десетина дни — за щастие, когато на човек не му е останал никого, му остава поне човечеството, преди това бяха испанската война, битката за Англия, изгубената във френската Съпротива ръка и все онези проклети думи на Горки, който говори за „лиричните клоуни, които изпълняват своя номер на братство и всеобща любов на кървавата арена на буржоазния цирк“; вече не помнеше точния цитат, но беше нещо приблизително такова, човек винаги се оставя да го убият за нещо приблизително. Забърза крачка, за да стигне у дома по-бързо, да се затвори между четири стени и най-сетне да се спаси от преследването на синевата, да коленичи и да издигне до небето като катедрала от радост вика на щастлива жена.

— Тук е.

Кула между две много италиански фасади, които се отдръпваха сред мимозите с лекотата на повдигнати в танцова стъпка дипли и, разбира се, наложи се да чакат докато той открие ключа, да си пожелават страстно вътре да няма твърде много светлина или във всеки случай да не е от онези, които висят от тавана и виждат всичко, и да седнат на нещо, което май беше легло, докато той събаряше разни неща в търсене на нощната лампа. Останаха за миг седнали, притиснати един до друг доста непохватно, но и не смееха да се отдръпнат, за да не изглежда сякаш се разделят, и се прегръщаха, но само за да не се гледат и да скрият смущението си, отдалечаваха се един от друг със скоростта на свободно падане, за няколко мига единственото общо между тях бе проявата на определена воля, а и може би в самото си начало любовта е просто два бляна за любов, които се нагаждат. Ако този път се излъжа, помисли си Ан, докато следеше как тази чужда ръка търси гръдта й, би било толкова ужасно, че да преспя с теб ще е съвсем маловажно, и той усети как тя въздиша, тъй силно, тъй силно, сякаш нещо отлетя и се изскубна навън, усети как тя се размърда и започна да се разкопчава и я притисна до себе си, за да задържи онова, което си отиваше от тях, което се изплъзваше, и мислеше единствено за дъха, който под устните му се превръщаше в глас, мислеше само как да накара този глас да се роди, да го накара да избликне и да се извиси, мислеше само как да го издигне и да го съгради със собствените си ръце и собствените си устни, и ето че най-сетне над всички провали, над всички беди се издигна онзи глас, който момиченцата притежават, когато плачат, а жените, когато са щастливи. И когато най-сетне вдигна лице, в тези притворени очи и в тези усмихващи се устни видя, че вече няма от какво да се бои.

— Господи, оставили сте прозореца отворен!

— Няма никой. Това е градина. А ако някой ви е чул, сигурно е вдигнал очи и се е заслушал, както човек гледа небето, за да познае дали утре времето ще е хубаво.

И вече нямаше изгубени каузи. И внезапно сякаш дойде краят на скиталчеството. Колко самотна е светлината, когато затваряш очи! И тази гръд, която единствено моята ръка може да изрази, и отново се заслуша в гласа, който беше секнал, но той все още чуваше. И всички звуци на рог вдън горите, които за миг спират да ви говорят за човешката злочестина…

— Мислех, че заминавате чак след десетина дни — рече тя кротко.

Той се наведе над челото й и го целуна.

— Простете ми.

— Кога по-точно заминавате?

— Ще хвана кораба от Марсилия на 7 март.

Той стана и пийна вино от една стомна. Стоеше прав, с отметната назад глава, а Ан гледаше ръкава на ризата му. Празен. Той вероятно беше по-силно привързан към ръката, която си бе отишла, отколкото към тази, която бе останала.

— Бил сте вече против Франко, след това против Хитлер, а сега против Сталин. Не е ли малко… прекомерно?

— Да, липсва ми аз. Винаги ми е било много трудно да се наредя пред гишетата на живота и да му кажа: бих искал да отворя лична сметка. Но този път…

Върна се към нея и коленичи: от всички начини да градиш, викът на обичаната жена винаги ще носи по-високо от катедралите признателността и милостта да бъдеш мъж^[1].

— Иска ми се безкрайно да живея в зенита на гласа ти, като онези топки на върха на водната струя, които никога не падат. Защо се смееш?

— Защото този начин да строиш по-добър свят, е доста забавен — отвърна тя.