Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (6)

4.

Уакс отпусна ръка, загледан в пресния труп до Мараси. Куршумът й беше отнесъл по-голямата част от лицето му. Да установят самоличността му щеше да бъде почти невъзможно.

Не че нямаше да е така и при други обстоятелства. Хората на Костюма бяха пословично трудни за проследяване.

Не се безпокой за това точно сега, помисли си и извади една кърпичка. Приближи се до Мараси, която стоеше вцепенена, отворила широко очи и цялата опръскана с кръв и парченца плът, и я протегна към нея. Тя продължи да се взира право напред и не погледна надолу. Бе изпуснала пистолета.

— Това беше… — започна тя, вперила поглед в празното пространство. — Беше…

Пое си дълбоко дъх и успя да каже:

— Беше неочаквано от моя страна, нали?

— Добре се справи — отговори Уакс. — Хората приемат за даденост, че заложникът е безсилен пред тях. Най-лесният начин да избягаш обикновено е с борба.

— Какво? — попита Мараси, като най-после взе кърпичката.

— Стреля точно до главата си — каза Уакс. — Слухът ти е пострадал. Поквара… Сигурно си си причинила необратимо увреждане на ухото. Дано не е твърде тежко.

— Какво?

Уакс посочи към лицето й, а тя погледна към кърпичката, сякаш я виждаше за пръв път. Примигна и сведе поглед надолу, но щом зърна трупа, мигновено извърна очи и започна да бърше лице.

Уейн се измъкна от уличката със залитане и мърморене. Дрехите му бяха разкъсани на рамото, а в едната си ръка държеше стрела от арбалет.

— Дотук с плановете да го разпитаме — каза Мараси, като направи физиономия.

— Няма проблем — успокои я Уакс. — По-важното беше да оцелееш.

— Какво?

Той и се усмихна успокоително, а Уейн махна на задаващите се констабли, които най-после бяха успели да стигнат до местопроизшествието и тъкмо си проправяха път през неуредения квартал.

— Защо все ми се случва? — попита Мараси. — Да, знам, че няма да мога да чуя какво ще отговориш. Но това трябва да е… третият път, в който някой се е опитал да ме използва като заложник, мисля? Да не би да излъчвам безпомощност или нещо такова?

Да, именно така е, помисли си Уакс, но не го каза на глас. И това е хубаво. Кара ги да те подценяват. Мараси бе силен човек. Умееше да разсъждава трезво в напрегнати моменти; правеше необходимото, дори да не беше приятно. Но освен това обичаше и да се облича красиво и да носи грим.

Леси никога не би направила такова нещо. Единствените пъти, когато Уакс я бе виждал в рокля, бяха по време на пътуванията до Ковингтар, които предприемаха от време на време, за да посетят градините на Пътеследващите. Усмихна се, като си спомни онзи път, когато си бе облякла панталони под роклята.

— Лорд Ладриан! — обади се констабъл Реди, като изтича до него. Бе слаб мъж, облечен в капитанска униформа и със спретнато подрязани, дълги мустаци, увиснали от двете страни на устните.

— Реди — кимна му Уакс за поздрав. — Арадел тук ли е?

— Генералът е зает с друго разследване, милорд — отговори Реди стегнато.

Защо всеки път, след като си разменеше някоя дума с Реди, му се дощяваше да го фрасне? Той никога не го обиждаше, винаги бе безукорно учтив. Може би тъкмо в това беше причината.

Уакс посочи към сградите и каза:

— Е, така или иначе, наредете на мъжете си да обградят района, ако обичате. Ще трябва да разпитаме евентуалните свидетели и да проверим дали няма да успеем — по някакво чудо — да установим самоличността на мъжа, когото госпожица Колмс току-що уби.

Реди му отдаде чест, макар че, технически погледнато, не беше необходимо да го прави. Уакс се ползваше с някои извънредни права на констабъл, които му позволяваха да прави неща като например… е, да подскача из града с оръжие и да го използва. Но не беше част от официалната структура на институцията.

Независимо от това, останалите констабли побързаха да изпълнят заповедта му. Уакс хвърли поглед към Стрелеца и се насили да обуздае гнева си. Ако продължаваше така, никога нямаше да успее да открие чичо си Едуорн. Разполагаше само с най-бегла идея какво цели.

„Може да превърне всекиго в аломант… Ако ние не го използваме, то някой друг ще го направи.“

Така пишеше в книгата, която Железни очи му бе дал.

— Отлична работа, милорд — каза Реди със спокоен глас и кимна към тялото на Стрелеца, облечено в отличителните му дрехи. — Още един разбойник изваден от строя с присъщата ви бързина и ефективност.

Уакс не отговори. Днешната „отлична работа“ представляваше просто поредната задънена улица.

— Ей, погледнете! — обади се застаналият наблизо Уейн. — Мисля, че открих един от зъбите на оня мъж! Късмет, а?

Мараси се огледа замаяно наоколо и се настани на едно стълбище. Уакс се изкуши да иде да я успокои, но нямаше ли да го разтълкува погрешно? Не искаше да й дава фалшиви надежди.

— Мога ли да поговоря с вас, милорд? — попита Реди, докато улицата се пълнеше с все повече констабли. — Както вече споменах, генералът работи върху едно друго разследване. Всъщност, вече бях тръгнал да ви търся, когато разбрахме за преследването, което ви е довело дотук.

Уакс се обърна рязко към него, наострил уши.

— Какво се е случило?

Реди направи гримаса в несвойствена за него демонстрация на чувства.

— Доста неприятна история, милорд — каза по-тихо. — Свързано е с политика.

Значи може да беше свързано и с Костюма.

— Разкажи ми.

— Става въпрос за губернатора, милорд. Брат му е организирал търг снощи, нали разбирате. И… ами, по-добре да видите сам.

* * *

Мараси не пропусна да забележи как Уаксилий хваща Уейн за рамото и посочва към една от каретите на констаблите, която бе спряла наблизо. Не дойде да я вземе. Колко още, преди да осъзнае този проклет мъж, че тя е, ако не негова равна, то поне негов колега?

Запъти се към каретата, раздразнена. За съжаление, обаче, по пътя се натъкна на капитан Реди, който заговори и я принуди да напрегне до краен предел все още притъпения си слух — и да налучка няколко пъти, — за да успее да го разбере.

— Констабъл Колмс. Не сте в униформа.

— Да, сър — отговори тя. — Днес не съм на работа, сър.

— И все пак, ето ви тук — заяви той, хванал ръце зад гърба си. — Как става така, че всеки път се оказвате в положение като настоящото, въпреки изричните наставления, че това не влиза в задачите ви предвид факта, че не сте на полева служба?

— По чиста случайност, сър, уверявам ви.

Той й се озъби неприятно. Колко интересно. Обикновено запазваше това си изражение за Уаксилий — докато не го гледаше. После каза нещо, което тя не успя да различи, и кимна към автомобила, с който беше пристигнала — и който, строго погледнато, беше служебна собственост. Бе й заповядано да се упражнява в управлението му и да докладва за ефективността му на генерала, който искаше да изпробва колите като евентуален заместител на каретите с коне.

— Сър? — каза тя въпросително.

— Явно днес ви се е събрало много, констабъл — каза Реди с по-висок глас. — Не спорете по въпроса. Идете си у дома, приведете се в ред и се явете на служба утре.

— Сър, бих искала да докладвам на генерал Арадел събитията около преследването на Стрелеца и последвалата му смърт, преди подробностите да се изличат от паметта ми. Той би се заинтересувал от тях, тъй като следи този случай лично.

Гледаше Реди право в очите. Бе с по-висок ранг от нейния, да, но не й беше шеф. Такъв беше Адарел — и на двама им.

— Генералът — отговори Реди с явна неохота, — не е на разположение в момента.

— Тогава аз ще отида да му го съобщя, сър — каза Мараси. — Или ще си тръгна — ако ми нареди да го направя.

Реди изскърца със зъби и понечи да каже нещо, но един от другите констабли го повика и отклони вниманието му. На тръгване махна с ръка към автомобила, което Мараси изтълкува като разрешение да направи, каквото бе решила. Затова, когато каретата, на която се бе качил Уаксилий, потегли, тя я последва в колата.

Когато пътуването им приключи — пред едно модерно имение с изглед към центъра, — вече започваше да се възстановява. Все още се чувстваше разтърсена, но се надяваше да не й личи, пък и вече бе започнала да чува с лявото ухо — но не и с дясното, откъм страната, където бе стреляла.

Слезе от автомобила и се улови, че пак бърше бузата си с кърпичката, макар кръвта отдавна да бе изчезнала. Роклята й беше напълно съсипана. Взе констабълското си палто от задната седалка и го наметна, за да скрие петната, след което побърза да се присъедини към Уаксилий и останалите, докато слизаха от каретата.

Само още една констабълска карета, отбеляза си тя мислено, след като огледа алеята пред имението. Каквото и да се беше случило тук, Арадел не искаше да се вдига много шум около него. Докато Уаксилий се приближаваше към входа, се огледа, откри я и й махна с ръка да дойде.

— Имаш ли някаква представа за какво става въпрос? — попита я тихо, докато Реди и още няколко констабли разговаряха до каретата.

— Не — отговори тя. — Не ти ли докладваха?

Уаксилий поклати глава. После хвърли поглед към окървавената й рокля, която се подаваше изпод дебелото, здраво кафяво палто, но не изкоментира. Вместо това, закрачи нагоре по стълбите, следван по петите от Уейн.

Двама констабли, мъж и жена, охраняваха входната врата на имението. Отдадоха чест, когато Реди настигна Уаксилий — като подчертано избегна да обърне внимание на присъствието на Мараси, — и ги поведе навътре.

— Опитваме се да държим положението под възможно най-строг контрол — каза Реди. — Но рано или късно ще се разчуе. Все пак е замесен лорд Уинстинг. Поквара! Ще бъде същински кошмар.

— Братът на губернатора? — възкликна Мараси. — Какво се е случило?

Реди посочи нагоре към върха на едно стълбище.

— Генерал Арадел би трябвало да е в главната бална зала. Предупреждавам ви, че гледката не е за хора с деликатни стомаси — каза той и хвърли поглед към Мараси.

Тя вдигна вежда.

— Не е минал и час, откакто съдържанието на главата на един мъж буквално избухна върху мен, капитане. Мисля, че ще се справя.

Реди не каза нищо повече и вместо това ги поведе нагоре по стълбите. Мараси забеляза как Уейн прибира в джоба си една малка, богато украсена табакера — марка „Градски магистрати“, — и я заменя с една натъртена ябълка. Напомни си да го накара да я върне после.

Балната зала на горния етаж бе осеяна с трупове. Мараси и Уаксилий спряха на входа и огледаха хаоса. Мъртвите жени и мъже носеха красиви, луксозни дрехи — изящни бални рокли, умело скроени черни костюми. Шапките, паднали от главите им, се търкаляха по пода, а скъпият килим бе целият в широки, червени локви, образувани около телата. Изглеждаше, сякаш някой е метнал кошница яйца във въздуха и я е оставил да падне и да разпилее съдържанието си навсякъде.

Клод Арадел, генералът на констаблите за Четвърти октант, си проправяше път през телата. В много отношения външният му вид противоречеше на представата за констабъл. Правоъгълното му лице бе обрасло в неколкодневна червеникава брада — бръснеше се, когато му дойдеше такова настроение. Загрубялата му кожа, прошарена с бръчки, свидетелстваше за множеството дни, прекарани на полева служба, вместо зад бюро. Вероятно вече отиваше към шейсет години, но отказваше да разкрие истинската си възраст, и дори в октантското му досие имаше само въпросителен знак на мястото на рождената му дата. Със сигурност беше ясно обаче, че в жилите на Арадел не течеше и капчица благородническа кръв.

Преди около десет години бе подал оставка от службата си като констабъл, без да даде конкретна причина за това. Според слуховете, бе ударил тавана на повишенията, до които можеше да се издигне човек без знатно потекло. За десет години, обаче, можеха да се променят много неща, и когато Бретин бе излязъл в пенсия — скоро след екзекуцията на Майлс Стоте живота преди близо година, — търсенето на нов генерал бе довело службата до Арадел. Той се бе съгласил с това предложение и бе излязъл от пенсия, за да приеме новата работа.

— Ладриан — поздрави той, като вдигна поглед от един от труповете. — Добре. Вече си тук.

Прекоси помещението и хвърли поглед на Мараси, която отдаде чест. Той не я освободи.

— О-о — проточи Уейн, като надникна в залата. — Забавата вече е приключила.

Уаксилий влезе вътре и хвана ръката, която Арадел му протягаше.

— Това е Чип Ерикъл, нали? — попита Уаксилий, като кимна към най-близкия труп. — За когото се говори, че ръководи контрабандата в Третия октант?

— Да — потвърди Арадел.

— И Изабалин Фрелия — забеляза Мараси. — Поквара! Досието й при нас е почти толкова дебело, колкото на Уейн, но прокурорите така и не успяха да я подведат под съдебна отговорност.

— Седем от труповете тук са на хора с не по-малко лоша слава — обясни Арадел, като посочи няколко от телата. — Повечето са от престъпни групировки, макар че някои са членове на благороднически семейства със… съмнителна репутация. Останалите са представители от висок ранг на други важни организации. Общо близо трийсет мъртви важни клечки — заедно с по няколко телохранителя на всеки.

— Половината от престъпния елит на града — каза Уаксилий тихо, като коленичи до един труп. — Поне.

— Всички те са хора, които не бяхме способни дори да докоснем — добави Арадел. — Не че не сме се опитвали, държа да отбележа.

— Защо сте такива посърнали, тогава? — попита Уейн. — Би трябвало направо да пеем от щастие, нали така? Някой е свършил цялата работа вместо нас! Можем да си вземем цял месец почивка.

Мараси поклати глава.

— Рязкото нарушение на равновесието на силите в криминалния свят може да бъде опасно, Уейн. Този удар е дело на човек с огромни амбиции — някой, който възнамерява да се отърве от конкуренцията с един замах.

Арадел хвърли един поглед към нея и кимна в знак на съгласие. Мараси усети прилив на задоволство. Генералът бе онзи, който я беше взел на работа — бе се спрял на нея, вместо на някой от над десетимата останали кандидати. Всяка друга молба в купчината можеше да се похвали с години опит като констабъл. Вместо това, обаче, той бе избрал току-що завършилата студентка по право. Явно бе видял в нея нещо обещаващо — и тя смяташе да му докаже, че е бил прав.

— Не мога да си представя как някой би могъл да направи такова нещо — каза Уаксилий. — Сриването на толкова много влиятелни фигури от организираната престъпност на града няма да сработи в полза на извършителя. Това е мит, който се среща само в евтините романи. Убийствата от такъв мащаб само ще привлекат много внимание и ще обединят всички оцелели групировки срещу онзи, който стои зад тях.

— Освен ако не са извършени от някой извън техните кръгове — каза Мараси. — Някой, който няма какво да губи и който може само да спечели от срива на цялото устройство на подземния свят на града.

Арадел изръмжа одобрително, а Уаксилий кимна.

— Но как — прошепна той. — Как е успял да го постигне? Охраната тук трябва да е била по-строга от където и да било.

Закрачи наоколо, като минаваше по една или друга отсечка, спираше до някой от труповете, а после — до друг и си мърмореше тихо, докато клякаше да ги огледа по-подробно.

— Реди спомена, че братът на губернатора е замесен, сър? — обърна се Мараси към Арадел въпросително.

— Лорд Уинстинг Инейт.

Лорд Уинстинг, главата на Къща Инейт. Имаше право на вот в Сената на Елъндел — привилегия, която бе получил, след като брат му бе назначен за губернатор. Беше корумпиран. Както Мараси, така и останалите констабли го знаеха. Като се замислеше сега, изобщо не беше изненадана, че е бил централната фигура в събитие като това. Работата беше там, че Уинстинг винаги й се беше струвал дребна риба.

Но губернаторът… Е, може би онова тайно досие на бюрото й — пълно с догадки, предположения и следи, — най-после щеше да й бъде от полза.

— Уинстинг — обърна се тя пак към Арадел. — И той ли е…

— Мъртъв? — попита Арадел. — Да, констабъл Колмс. Доколкото разбрахме от поканите, които намерихме, той е организирал това събитие под предлог, че става дума за търг. Открихме трупа му в обезопасеното помещение на подземния етаж.

Това привлече вниманието на Уаксилий, който се изправи, погледна право към тях, промърмори си нещо под нос и се отдалечи към един от труповете. Какво търсеше?

Уейн се присъедини нехайно към Мараси и Арадел и отпи от едно сребърно шишенце, гравирано с чужди инициали. Мараси подчертано не го попита от чие тяло го е свил.

— И така — започна той, — скъпата ни глава на фамилията е обичал да дружи с престъпници, а?

— Отдавна подозираме, че е продажен — отговори Арадел. — Но семейството му се ползва с голяма популярност сред широката общественост, а брат му е положил огромни усилия да скрие предишните му простъпки от околните.

— Прав сте, Арадел — обади се Уаксилий от отсрещната страна на помещението. — Положението е на път да стане доста неприятно.

— Не знам — вметна Уейн. — Може би не е знаел, че на гостите не им е чиста работата.

— Доста малко вероятно — каза Мараси. — А и дори да е така, няма значение. В момента, в който вестниците надушат новината… Братът на губернатора мъртъв в имение, пълно с прочути престъпници, и то — при такива съмнителни обстоятелства?

— С други думи — каза Уейн, като отпи още веднъж, — не съм бил прав. Забавата не е приключила.

— Много от тези хора са се застреляли един друг — отбеляза Уаксилий.

Всички се обърнаха към него. Беше коленичил до поредния труп и разглеждаше внимателно позата, в която беше паднал. След това вдигна очи към дупките от куршуми на стената.

Работата като защитник на закона — и то в Дивите земи — бе накарала Уаксилий да усвои широк диапазон умения. Бе отчасти детектив, отчасти полицай, отчасти лидер, отчасти учен. Мараси бе чела профилите, посветени на личността му, на поне десетина различни изследователи — всеки от които разглеждаше задълбочено психиката и нагласата на мъжа, който бе на път да се превърне в жива легенда.

— Какво имате предвид, лорд Ладриан? — попита Арадел.

— Битката се е водила между множество противници — каза Уаксилий, като посочи. — Ако атаката е била неочаквана и дело на външен човек — а госпожица Колмс е права, в това има най-много логика, — би било логично жертвите да са били застреляни от нападателя, след като е нахлул в помещението. Но положението на телата говори друго. Битката се е водила във всички посоки. Пълен хаос. Случайни хора, които стрелят един по друг. Мисля, че е започнала с нападател от средата на групата.

— Значи все пак е бил един от гостите — каза Арадел.

— Може би — отговори Уаксилий. — Информацията, която можем да извлечем от ъглите на телата и посоката на пръските кръв, е ограничена. Но тук има нещо странно, нещо много странно… Всички ли са били застреляни?

— Колкото и да е необичайно — не. Някой от присъстващите са пронизани с кинжал в гърба.

— Идентифицирали ли сте всички трупове? — попита Уаксилий.

— Повечето — отговори Арадел. — Избягвахме да ги местим твърде много.

— Искам да видя лорд Уинстинг — каза Уаксилий и се изправи, а мъглопелерината му прошумоля.

Арадел кимна на една млада жена-констабъл, която ги изведе от балната зала през една странична врата. Някакъв таен проход, вероятно? Плесенясалото стълбище, по което тръгнаха, бе толкова тясно, че бяха принудени да вървят един по един след жената, понесла лампа в ръка.

— Госпожице Колмс — прошепна тихо Уаксилий, — какво говорят статистиките за този тип престъпления?

„О, значи минахме на фамилни имена, така ли?“, помисли си тя.

— Съвсем малко. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, в които се е случвало нещо подобно. Първо бих проверила какви са взаимовръзките между убитите. Всички ли са били замесени в контрабанда, капитан Арадел?

— Не — отговори той иззад тях. — Някои са били контрабандисти, а други — рекетьори. Имало е и собственици на клубове за хазарт.

— Значи не се касае за опит да се завземе властта върху точно определен вид дейност — отбеляза Мараси, а гласът й отекна във влажния каменен тунел. — Трябва да открием какво общо имат тези хора един с друг. Каква е причината тъкмо те да са избрани за обекти. А онзи, за когото е най-вероятно да е стоял зад всичко това, е мъртъв.

— Лорд Уинстинг — отбеляза Уаксилий. — Смяташ, че ги е примамил тук под фалшив предлог с намерението да извърши масова екзекуция, но нещо се е объркало?

— Това е само една от теориите.

— Не е бил от този тип боклуци — обади се Уейн от края на редицата.

— Познаваш ли Уинстинг? — попита Мараси, като погледна през рамо.

— Не лично — отговори Уейн. — Но е бил политик. Политическите боклуци не са същите като обикновените боклуци.

— Склонен съм да се съглася — заяви капитан Арадел. — Макар че лично аз не бих се изразил така поетично. Знаем, че Уинстинг е бил корумпиран, но в миналото се е ограничавал предимно до по-дребни мошеничества — продавал е товарно пространство на контрабандисти, когато му е изнасяло, сключвал е не особено чисти сделки с недвижими имоти от време на време. Най-вече е приемал подкупи в брой срещу политически услуги. Напоследък се разпространиха слухове, че ще обяви гласа си в Сената за продажба. Тъкмо ги проучвахме. Дотук, обаче, не бяхме успели да открием доказателства. Така или иначе, да убие хората, готови да му платят, би било равнозначно на това да взриви сребърната си мина с динамит, за да се опита да открие злато.

Пристигнаха в подножието на стълбището, където завариха още четири трупа — явно телохранителите на Уинстинг, всеки от които бе убит с куршум в главата. Уаксилий клекна до тях.

— Застреляни в гръб, откъм обезопасената стая — прошепна той. — Бързо, един след друг.

— Как ги е накарал просто да си останат на място и да го оставят да ги убие един след друг?

— Не ги е — отговори Уаксилий. — Бил е прекалено бърз, че да успеят да реагират.

— Ферохимик — каза Уейн тихо. — По дяволите.

Наричаха ги Стоманени стрели — ферохимици, които умееха да съхраняват скорост. За целта се движеха бавно за известно време, но след това можеха да се възползват от натрупания резерв. Уаксилий вдигна поглед. Мараси зърна нещо в очите му — някакъв глад. Мислеше, че чичо му има нещо общо с всичко това. Това бе първата му мисъл всеки път, когато установеше, че някое престъпление е извършено от Металороден. Накъдето и да се обърнеше, виждаше сянката на Костюма, надвиснала над рамото му — призрака на човека, който Уаксилий се бе оказал неспособен да спре.

Доколкото можеха да познаят, сестра му още беше при Костюма. Мараси не знаеше много за това. Уакс отказваше да споделя подробности.

Той се изправи с мрачно изражение и се приближи до вратата зад убитите мъже. Отвори я и влезе, а Мараси и Уейн го последваха веднага. Вътре завариха един-единствен труп, седнал в креслото в средата на помещението. Гърлото му беше прерязано. Кръвта, обляла предната част на дрехите му, бе гъста и засъхнала като боя.

— Убит е с нещо като дълъг нож или къс меч — каза Арадел. — Онова, което е още по-странно, е че езикът му е бил отрязан. Изпратихме да доведат хирург, който да ни каже нещо повече за раната. Не знаем защо убиецът не е използвал пистолет.

— Защото телохранителите са били още живи — каза Уаксилий тихо.

— Какво?

— Пуснали са убиеца да влезе — обясни Уаксилий, като погледна към вратата. — Бил е някой, комуто са имали доверие. Вероятно някой от самите тях. Отворили са му да влезе.

— Може би просто е успял да мине покрай тях, защото е бил много бърз — предположи Мараси.

— Може би — съгласи се Уаксилий. — Но тази врата трябва да се отвори отвътре, а явно не е била разбита. Има и шпионка. Уинстинг е пуснал убиеца, а нямаше да го направи, ако пазачите му са били убити. Седял е спокойно на стола — няма признаци за борба. Просто едно бързо движение с острието през гърлото. Или не е знаел, че не е сам в стаята, или е имал доверие на другия човек. И ако се съди по начина, по който са паднали телохранителите, то в момента на смъртта си са продължавали да следят стълбището, за да не дойде някой отвън. Продължавали са да пазят. Инстинктът ми подсказва, че убиецът на Уинстинг е бил някой от собствения им екип — някой, когото са пуснали да мине свободно.

— Поквара — каза Арадел тихо. — Но… Ферохимик? Сигурен ли сте?

— Да — обади се Уейн от вратата. — Не го е направил със забързваща сфера. От тях не може да се стреля. Застреляли са ги, преди дори един да успее да се обърне. Или е бил ферохимик, или някой, който е измислил начин да стреля от забързваща сфера — начин, за който аз определено бих искал да узная.

— Скоростта, подсилена от ферохимията, би обяснила и убийствата с нож в балната зала — каза Уаксилий и се изправи. — Няколко бързи удара сред хаоса, докато всички останали стрелят, мигновени и прецизни. А убиецът остава в безопасност, въпреки стрелбата. Капитан Арадел, препоръчвам ви да съставите списък с имената на всички приближени и служители на Уинстинг. Вижте дали не липсва някой труп, който би трябвало да бъде тук. Аз ще проверя откъм страната на Металородения — Стоманените стрели не са толкова много, дори сред ферохимиците.

— А пресата? — попита Мараси.

Уаксилий погледна към Арадел, който сви рамене.

— Не мога да държа околните в неведение, лорд Ладриан — каза Арадел. — Не и когато случаят засяга толкова много хора. Новината ще се разпространи.

— Нека — въздъхна Уаксилий. — Но не мога да се отърва от усещането, че целта е била именно такава.

— Моля? — обади се Уейн. — Мислех, че целта е била смъртта на определени хора.

— Много хора, Уейн — поправи го Уакс. — Рязък обрат в структурите на властта в града. Онези горе ли са били главната мишена? Или нападението е било срещу самия губернатор — заобиколен начин да се нанесат щети на семейството му, някакво предупреждение? Послание, което да даде на губернатор Инейт, за да разбере, че дори той не е извън обсега им…

Той отметна главата на Уинстинг назад и погледна в издълбаното гърло. Мараси извърна поглед.

— Извадили са езика — прошепна Уаксилий. — Защо? Какво си намислил, чичо?

— Моля? — обади се Арадел.

— Нищо — отвърна Уаксилий и остави главата да се отпусне пак на гърдите. — Трябва да ида да позирам за един портрет. Предполагам, че няма да имате против да ми изпратите копие от доклада, щом опишете всички детайли на местопрестъплението?

— Ще го получите — потвърди Арадел.

— Добре — каза Уаксилий, докато вървеше към вратата. — А, и още нещо.

— Да, лорд Ладриан?

— Бъдете готови за буря. Извършителят не е имал намерение делото му да бъде потулено; искал е да бъде забелязано. Това е предизвикателство. И който и да стои зад него, е малко вероятно да спре дотук.