Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (19)

17.

Около половин час след нападението на Кървящата Уейн влезе в изисканата тоалетна на губернатора. Само че в главата му това не беше тоалетна. Просто знаеше, че така трябва да се нарича това място.

Разбирате ли, Уейн беше разгадал кода.

Богаташите си имаха код. На всички им беше известен и го използваха като нов език, за да отсеят всеки, който не принадлежи към тях.

Обикновеният човечец наричаше нещата с истинските им имена.

Човек казваше: „Какво е туй, Кел?“

И му отговаряха: „Това? Ами че клекало.“

Човек питаше: „Какво се прави с него?“

А те отвръщаха: „Ами, Уейн, там клякаш, за да си свършиш работата.“

Имаше смисъл. Но пък богаташите, те имаха различна дума за клекалото. Наричаха го „клозета“ или „тоалетната“. По този начин, когато някой попиташе къде е кенефът, си знаеха, че е човек, когото трябва да подтискат.

Уейн си свърши работата и изплю дъвката си в тоалетната чиния, преди да пусне водата. Определено се чувстваше по-добре, че отново носи собствената си шапка, а фехтоваческите бастунчета са на кръста му. Беше прекарал поне час или два, пременен във фалшивите дрехи и физиономия на един от охранителите на Инейт. Ужасно неудобно.

Избърса течащия си нос и изми ръце, след което ги подсуши в една кърпа с инициалите на Инейт. Толкова ли се притесняваше, че хората ще избягат с хавлиите му? Е, шегата беше за негова сметка. Уейн нямаше никакъв проблем да избърше ръцете си с името на губернатора. Пъхна кърпата в джоба си и остави в замяна две ментови бонбончета, които беше взел от бара.

Оттам се замота и надникна в една стая, където губернаторът провеждаше среща с всякакъв важен народ, от онзи вид, който наричаше клекалото „тоалетна чиния“.

Може би, помисли си той, гледам на нещата по грешен начин. Може би не е код. Може би са толкова добре запознати с онова, което излиза от задниците им, че обикновените думи не са достатъчно точни. Също както териският език имаше седем различни думи за желязо.

Той кимна. Нова теория. Уакс щеше да я хареса. Уейн влезе в помещението с диваните, където бяха разстреляли охранителите. Уакс беше вътре с плик в ръцете, в който пусна някаква метална дреболия. Запечата плика и го подаде на млад куриер от персонала на губернатора.

— Бърза доставка — каза той. — Блъскай по вратата. Ако се наложи, я събуди… и не се плаши, ако те наругае или заплаши да те застреля. Всъщност няма да го направи.

Младежът кимна, макар че пребледня.

— Кажи й, че е спешно — каза Уакс. — Не й позволявай да го хвърли настрана, за да го прочете сутринта. Остани там, докато не е прочела написаното от мен, разбрано?

— Да, сър.

— Браво на теб. Да те няма.

Младежът излезе тичешком. Уейн приближи нехайно Уакс, като подмина отворената врата, водеща към паник стаята долу. Телата около нея бяха изнесени, но кръвта си оставаше.

— Ранет? — попита с надежда в гласа Уейн.

Уакс кимна:

— Сетих се за нещо, което може и да помогне.

— И аз можех да доставя плика…

— Теб би застреляла — отвърна Уакс.

— Само защото ме харесва — каза усмихнато Уейн. Би се зарадвал на всяко извинение да отиде да види Ранет. Нощта, изглежда, ставаше все по-мрачна.

— Уейн — каза Уакс. — Нали разбираш, че не те харесва наистина?

— Винаги така говориш, но просто не виждаш истината, Уакс.

— Опитва се да те убие.

— За да ме опази жив — подчерта Уейн. — Известно й е, че водя опасен живот. Така че като ме държи на нокти, ми помага да се навъртам наоколо. Както и да е, Мараси ли видях оттатък, с всички онези важни хора?

Уакс кимна:

— Двете с МеЛаан пристигнаха преди малко. Арадел иска да обяви военно положение.

— А ти не искаш? — попита Уейн, като се настаняваше на едно от хубавите кресла, по което нямаше много плиснала кръв. Наблизо се съвещаваха важни хора. Подозираше, че знае какво ще последва, и възнамеряваше да е наоколо, когато се случи.

За момент Уакс остана неподвижен, след което разтърси глава:

— Кървящата е планирала всичко това, Уейн. През цялото време ни насочваше към този момент. Изтръгвам езика му… Избождам очите му…

— Лично аз като всеки друг гласувам за разчленяването — каза Уейн. — Но е малко брутално по това време на деня.

— Кървящата го беше написала на стената долу. Нещо като стихотворение. Струва ми се, че не е завършено.

— Прикова онзи свещеник през очите — отбеляза Уейн.

— И изтръгна езика на Уинстинг — каза Уакс. — Той порови в джоба си, извади нещо и го подхвърли на Уейн.

— Какво е това? — попита Уейн, като го преобръщаше в пръстите си. Беше парче боядисано дърво.

— Остатъците от маската на Стрелеца. Кървящата я носеше.

— Според теб тя е била той през цялото време? — произнесе Уейн.

— Може би — отвърна Уакс. — Би послужило на целите й, да разбуди хората от копторите, да им напомни колко са богати домовете. С действията си срещу него се изправих директно срещу обикновените хора.

— Неприятно ми е да ти го кажа, приятел — каза Уейн, — но и така не си им точно любимец.

— Аз съм герой от Дивите земи — отговори Уакс.

— Ти си полицай — рече Уейн — и лорд, приятел. Без да споменаваме факта, че не можеш, нали се сещаш, да летиш. Не можеш да решаваш проблема като във Ветрино. Не можеш да убедиш някой, че си на негова страна, като го хвърлиш в затвора за една вечер, а след това играеш на карти с него, докато не започне да гледа на теб като на обикновен човек.

Уакс въздъхна:

— Прав си, разбира се.

— Обикновено съм прав.

— Освен за онзи път на рождения ден на Леси.

— Винаги трябва да ми го натякваш, нали? — Уейн се облегна назад, като бутна шапката над очите си. — Човешка грешка.

— Сложи динамит във фурната, Уейн.

— Ами подаръците се крият там, където никой няма да ги потърси.

— Трябва да събера парчетата — заяви Уакс, като започна да крачи напред-назад. — Да ги скицирам, да ги изложа в писмен вид. Пропускаме нещо много важно.

Уейн кимна, но почти не го слушаше. Уакс щеше да подреди работата. Уейн просто трябваше да поспи малко, преди да е станало безсмислено да се спи.

Чу как вратата се отваря. Той захвърли шапката си и секунда по-късно беше на крака и се хвърляше към вратата. Уакс изруга, като вадеше един от пистолетите си и тръгваше след Уейн, който вече тичаше по коридора и пресичаше пътя на прислужница с поднос хапки.

— Аха! — заяви Уейн. — Мислеше си, че ще се промъкнеш покрай мен, а?

Кухненската прислужница го гледаше ужасено, докато Уейн си взимаше по три от всеки вид хапки. Уакс спря на вратата и свали пистолета:

— О, в името на Хармония.

— Хармония може да си вземе сам — каза Уейн, като подхвърляше малко кексче в устата си. Той се обърна към Уакс, а прислужницата използва възможността да се спаси тичешком по посока на съвещанието.

Точно това чакаше Уейн. Когато важният народ се съвещаваше, неизменно имаше хапване. Или канапета, ако си запознат с кодовите названия. Уейн хвърли едно в уста, захаросан бекон, глазиран с орехи.

— Как са? — попита Уакс.

— Като захарен памук — каза Уейн, наслаждавайки се на вкуса, — направен от бебе.

— Това не исках да го чувам — рече Уакс, като пъхаше пистолета обратно в кобура си. — Трябва отново да изляза, за да опитам да проумея плана на Кървящата. Пак се налага да останеш, за да защитаваш губернатора.

Уейн кимна:

— Ще направя всичко възможно, но поръчката е сложна, приятел.

— Уредил съм ти малко помощ — каза Уакс, като го поведе към дамското клекало. Той почука на вратата.

— Още се преобличам — разнесе се гласът на МеЛаан отвътре.

— Колко време ти трябва? — попита Уакс.

Вратата се открехна и през пролуката надникна едно женско лице, което по никакъв начин не напомняше за това на МеЛаан.

— Не много — каза тя с гласа на МеЛаан. — Косата на тази дама беше ужасно трудна. — Тя затвори вратата.

— Това лице ми е познато — каза Уейн, като скръсти ръце и се облегна на стената.

— Един от телохранителите — обясни Уакс, — когото застреляха по-рано.

— А, вярно — кимна Уейн с чувството, че внезапно потъва. — Не беше ли една от онези, които се опитах да спася?

— Малко по-късно почина — отвърна Уакс. — МеЛаан ще държи ръката си в превръзка… там са я улучили първо, но куршумът е проникнал в белия дроб на жената. Ще я внедрим в персонала на губернатора и да се надяваме, че Кървящата ще е толкова заета да наблюдава за теб и мен, че ще пропусне МеЛаан.

— Дано оценявате какво върша за вас — каза гласът на кандрата от вътрешността на кенефа. — Мразя да съм ниска. И между нас казано, жената имаше ужасен вкус. Твърде суха и жилава — вратата отново се открехна и разкри лицето й. — Следващия път подберете тяло, което е престояло малко, става ли? Хубаво отлежало; тогава има най-добър вкус за…

Тя замълча, вгледана в Уейн и Уакс, най-после забелязала израженията им.

— О, вярно — каза. — Простосмъртни. Все забравям колко гнусливи можете да бъдете.

— Моля те — каза Уакс с болка в гласа, — покажи малко уважение към мъртвата жена. И без това беше трудно решение да ти позволим да използваш трупа й по този начин.

МеЛаан завъртя очи… поквара, беше странно да я гледаш да се държи като преди, но в съвсем различно тяло.

— Или аз, или червеите, деца. Не смятате ли, че би се радвала да си замине наведнъж, сдъвкана за половин час, вместо да лежи в земята и да се разлага в продължение на…

— Твърде много описателност, МеЛаан — прекъсна я напрегнато Уакс.

— Хубаво де, почти съм готова. Остава само да донаглася дрехите. Как ми е косата?

— Добре — обади се Уейн. — Според мен обаче си забравила едната вежда.

МеЛаан опипа лицето си.

— Проклятие — каза тя. — Така се случва, като ме принуждавате да работя толкова бързо. — Тя отново се скри в тоалетната.

— Като заговорихме за бързина — каза през вратата Уакс, — това ли трябва да очаквам от Кървящата? Промяна на тялото в рамките на половин час?

Уейн кимна. Информацията би била полезна.

— За нещастие, не — каза МеЛаан от другата страна. Гласът й беше приглушен. Оставаше си същият като в предишното й тяло. Щеше ли да промени и него? — Паалм е от старото поколение, изключително умела. Според мен никой не е по-добър от ТенСуун, обърнете внимание. Но Паалм е бърза… особено когато взима тяло, което е употребявала и преди. Познавам някои от ранните поколения, които могат да сменят телата си за по-малко от десет минути, и говорим за промяна на сляпо.

— Не е ли трудна работа? — попита Уейн. — Искам да кажа, веднъж заради бас ми се наложи да изям двайсет наденички. Спечелих пет пари, но после прекарах цял час в пъшкане като някой, който се опитва да прокара манго през деликатната си поничка, ако разбираш накъде бия.

Уакс изпъшка тихо, но малко по-късно МеЛаан отново отвори вратата. Този път беше облечена в черен костюм като останалите охранители. Освен това се усмихваше.

— Сладур — отбеляза към Уейн. — Как ми е веждата?

— Ъъ, добре си е. Сладур? Но съм зает.

— В отговор на въпроса ти — каза МеЛаан, — е трудно, но не поради причината, за която намекваш. Можем да преяждаме и да изхвърляме излишъка и е удобно, когато извършваш трансформацията в близост до канал като този тук. Далеч по-сложно е да запаметиш мускулните схеми, докато ги поглъщаш. Това, както и да уцелиш косата. Практически се давите в това чудо. За щастие, при бързи промени като тази, мога да пренебрегна окосмяването под дрехите.

— Ама я почакай — каза Уейн, като потърка брадичка. — Твърдиш, че можем да проверим дали някой е кандра, като…

— Като проверите дали е прибавила окосмяване на ръцете и краката? — попита МеЛаан. — Всъщност това може и да свърши работа, но само ако кандрата се е променила бързо.

— Окосмяване на ръцете — рече Уейн. — Точно. Мислех си за окосмяването на ръцете.

— Това е най-трудната част при бърза работа — обясни МеЛаан. — Не можем да произвеждаме коса, така че трябва да използваме нашата и да слагаме всеки косъм в съответната пора. Ръцете и краката си имат хиляди такива. Голяма грижа. Далеч по-зле от перчем на главата и така нататък.

— МеЛаан — каза Уакс, като порови в джоба на палтото си и извади нещо: — Разпознаваш ли това?

— Не предлагаш много, шефе, но бих казала, че е празна стъкленица.

— Вземи я със себе си вътре и изключи лампата — каза Уакс, като й подхвърли стъкленицата, докато в същото време Уейн се приближаваше да погледне. Тази работа изглеждаше интересна.

МеЛаан се оттегли и секунда по-късно блъсна вратата. Тя сграбчи Уакс за мъглопелерината — по някакъв начин все така заплашителна, въпреки факта, че беше по-ниска и от двамата.

— Откъде я имаш?

— От подгъва на робата на Кървящата — обясни Уакс. — Онази, която е носила, когато се е представила за свещеник.

— Това е светлоплесен — каза МеЛаан. — Биолуминесцентно гъбично образувание. Расте само на едно място.

— Къде? — попита Уакс.

— Родната земя на кандрите.

Уакс придоби разочарован вид:

— О. Значи можем да очакваме, че ще отиде там, нали?

— Не — каза МеЛаан. — Кандрите вече не са заточени там. Движим се сред обществото. Имаме домове, личен живот. Ако искаме да се срещнем с други като нас, си уговаряме среща в кръчмата. Родната земя е монумент. Светилище. Място, където се съхраняват реликви. Фактът, че наскоро го е посещавала, облякла тялото на някой, когото е убила… — МеЛаан потръпна видимо и пусна Уакс. — Призлява ми.

— Трябва да проверя — каза той. — Може да отсяда там.

МеЛаан скръсти ръце и го изгледа от горе до долу:

— Хармония казва, че всичко е наред — произнесе тя. — Можеш да влезеш през гробниците; следи за признаци от атиум и използвай другите си очи. Не използваме този вход много често, но вероятно за теб ще бъде по-удобен. Само не чупи нищо, блюстителю.

— Ще се постарая — каза Уакс и се обърна, щом един лакей надникна в коридора и се приближи със сребърен поднос, на който имаше визитка.

— Лорд Ладриан? — попита лакеят, като му поднесе визитката. — Каретата ви пристигна.

— Карета? — попита Уейн. По време на преследвания Уакс обикновено беше изцяло в режим „полет през града като покварен лешояд“. Защо му беше притрябвала карета?

Уакс взе визитката от подноса, след което кимна и си пое дълбоко дъх:

— Благодаря — той се обърна към Уейн и МеЛаан: — Пазете живота на губернатора. Ако открия нещо, ще ви изпратя вест.

— Какво има в каретата? — попита Уейн.

— Веднага щом пристигнах в имението, изпратих запитване — каза Уакс. — В града има един човек, който може и да знае какво е намислила Кървящата — лицето на Уакс беше замръзнало в мрачно изражение.

А, разбира се, помисли си Уейн. Той потупа Уакс по рамото. Срещата нямаше да бъде приятна.

— Кой? — попита МеЛаан, като гледаше ту Уейн, ту Уакс. — За какво говорите?

— Чувала ли си някога — произнесе Уакс — за група, наречена Котерията?

* * *

Уакс откри, че чичо му го очаква, удобно настанен във вътрешността на каретата. Нямаше телохранители. Кочияшът дори не поиска оръжията на Уакс, когато спря пред вратата. Да влезе във връзка с чичо си беше лесно; тефтерчето с часове за срещи изброяваше няколко от банковите кутии на Едуорн, регистрирани под фалшиви имена. След като назначи охрана при една от кутиите в продължение на седмица, Уакс беше открил вътре писмо с предложението да опита нещо друго.

Беше оставил вътре свое писмо. Което беше последвано от още едно, адресирано до него. В писмата никога не се казваше нещо полезно и Уакс за малко да се побърка, докато се опитваше да отгатне как се появяват. Но Едуорн сякаш знаеше съвсем точно кога пристигат новите от Уакс.

Уакс си пое дълбоко дъх и се покатери в каретата. Едуорн беше набит мъж, с подчертана, добре подстригана брада, костюм с чудесна кройка и толкова тънко и тясно шалче, че изглеждаше като разхлабена в края на дълга нощ папийонка. Ръцете на мъжа бяха отпуснати небрежно върху орнаментираната топка на бастун, а на лицето му имаше широка усмивка.

— Племеннико! — възкликна той, докато Уакс се настаняваше на мястото си. — Не можеш да си представиш радостта ми, когато получих бележката от теб, а и заради обещанието в нея, че няма да правиш опити да ме арестуваш. Колко мило! Веднага дойдох; имам чувството, че напоследък сме се отчуждили.

— Отчуждили? Опита да ме убиеш.

— А ти опита да върнеш услугата! — каза Едуорн и почука с бастуна си по тавана, за да накара каретата да се раздвижи. — И все пак — ето че и двамата седим сега тук, живи и здрави. Не виждам причина да се държим враждебно. Вярно е, че сме съперници, но си оставаме семейство.

— Ти си престъпник, чичо — каза Уакс. — Като се имат предвид нещата, които си сторил, не изпитвам особено голяма семейна съпричастност.

Едуорн въздъхна и извади лулата от джоба си.

— Не можеш ли поне да се постараеш да се държиш възпитано?

— Ще се постарая — истината беше, че Уакс искаше информация от този човек. Нямаше да е много умно да го предизвиква.

Повозиха се в мълчание за известно време, докато Едуорн палеше лулата си, а Уакс опитваше да сложи в ред мислите си. Как следваше да подходи?

— Опасна нощ — отбеляза Едуорн и кимна към прозореца, докато подминаваха група мъже и жени, вдигнали фенери и факли. Слушаха жена, покачена на куп сандъци. Тя крещеше в мъглата гневни думи, които Уакс не успя да различи добре. Поквара, групата им беше близо до имението на губернатора. Надяваше се Инейт и констаблите да овладеят положението.

— Питам се — произнесе Едуорн и пуфна с лулата си — дали онази далечна нощ ти напомня за сегашната… нощта, когато се разигра Гамбитът на Оцеленците. Падането на режима. Началото на един нов свят.

— Не можеш да сравняваш двете — каза Уакс. — Царуването на Лорд-Владетеля се основаваше на терор и подтисничество. Да, тези хора са разгневени, но сега светът е много по-различен.

— Различен? — попита Едуорн и от устата му се издигна пушек. — Може би. Но човешките емоции са едни и същи. Колкото и да е хубав сандъкът, напъхаш ли човек вътре, веднага ще се опита да излезе. Ще се бори. Ще ругае.

— А ти твърдиш, че си на страната на обикновения човек — каза сухо Уакс.

— Съвсем не. Искам власт. Богатство. Влияние. Всъщност точно като хората около Оцелелия.

— Те са били герои.

— И крадци.

— Били са онова, което е трябвало да бъдат.

— А самият Келсайър? — попита Едуорн. — В годините преди големия му гамбит? Ами Издигащия се воин, която живеела на улицата и се е занимавала с измами на благородници и свещеници, за да се прехранва? Чел ли си Словата на Основателите, племеннико? Хисторика говори откровено за амбициите им. Оцелелия не просто е искал да свали от власт Лорд-Владетеля; искал е да открадне богатствата на империята. Да управлява света, който се е появил в резултат от падането на Лорд-Владетеля. Искал е власт. Влияние. Богатство.

— Не смятам да продължавам по този път, чичо — каза Уакс.

— Питал ли си се някога — рече замислено Едуорн, като пренебрегна думите на Уакс — дали би се спогодил с тях? Ако живееше в онези времена, какво щеше да видиш в тях? Група негодници? Закононарушители? Би ли сложил белезниците на Издигащия се воин, за да я хвърлиш в килията? Законът не е нещо свято, синко. Просто отражение на идеалите на онези, които са изкарали късмета да се озоват начело.

— Не познавам нито един констабъл — каза Уакс, — който да си мисли, че законът е идеален и че съдилищата не допускат грешки. Но те са най-доброто проклето нещо, с което разполагаме точно сега, и дори за секунда няма да допусна идеята, че си някакъв вид таен следовник на справедливостта. Не си по-малко пропаднал, чичо.

— Колко приятно — каза Едуорн. — И това ли заслужавам, задето се отзовах на поканата ти? Обиди и жлъч. А после човек се пита защо домът ни е станал за посмешище в последно време. Както чувам, те канят по празненства, само за да видят как се перчиш.

— Поисках да дойдеш — каза през стиснати зъби Уакс, — защото според мен имаме общ враг. Известно ми е, че искаш да управляваш този град. Е, аз искам да помислиш малко. Разговарях със създанието. Ако не я спрем, може и повече да няма град, който да управляваш.

Едуорн не отговори, като продължаваше да пуши лулата си и да се взира през прозореца на каретата към кълбящата се мъгла и мрака отвън.

— Какво ти е известно? — попита Уакс. Беше почти молба. — Сигурен съм, че от Котерията наблюдават събитията с интерес. Опитът ти да ме убиеш по-рано… кажи ми, че просто си се възползвал от удобната възможност. Кажи ми, че не работиш с нея? Тя ще направи така, че всичко да изчезне в пламъци, чичо. Помогни ми да я заловя.

Едуорн остана замислен и мълчалив за известно време, като се наслаждаваше на лулата си.

— Осъзнаваш ли какво постигна с прекалено напористата си кампания срещу нас, племеннико? — попита най-накрая. — Половината град е прекалено изплашен да работи с Котерията от страх, че ще се появиш на прага им и ще застреляш майка им. Парите, които иззе, не ни липсват, нито сме съсипани, но някои от членовете ни са много, много ядосани.

— Хубаво — произнесе Уакс.

— Казваш го поради невежество — изплю Едуорн. — Аз съм консерваторът сред членовете на Котерията. Говоря против безразсъдството, срещу насилието. Колкото повече натискаш обаче, толкова повече намалява влиянието ни, а гласовете, които настояват за промени, стават все по-силни. На всяка цена.

— О, Хармонийо — прошепна Уакс. — Ти работиш с нея.

— По-скоро сме яхнали бурята — каза Едуорн. — Лично аз с удоволствие бих погледал как залавяш създанието. Това може да повали някои от съперниците ми и ще ми даде шанс да предложа на Котерията нещо нечувано и от моя страна. Но няма да ти помогна, племеннико. Може би така трябва да се развият събитията.

— Как можеш да постъпваш така? — попита Уакс. — Просто ще си стоиш и ще гледаш пожарищата?

— Пепелта е отлична тор — каза Едуорн.

— Освен ако не се натрупа толкова високо, че да задуши всичко.

Устните на Едуорн се превърнаха в плътна черта:

— Ти си късоглед и самонадеян. Още като млад си беше такъв. Но все пак те обичам, племеннико. Смятам за признак на тази своя любов, че досега не съм наредил да те убият. Все още се надявам да видиш, че ние не сме твой враг. Ние сме крадците и негодниците на съвремието, които един ден ще бъдат славени като герои. Мъжете и жените, които ще променят света, защото… как го каза?… такива трябва да бъдем, за да оцелеем.

— А сестра ми? — попита Уакс. — Нима е част от плана ти за оцеляване това, че я държиш в плен?

— Всъщност да — заяви Едуорн, като го погледна право в очите. — Защото не се съмнявам, че един ден ще трябва да я използвам срещу теб. Убий ме и сестра ти умира, Уаксилий — той отново почука по тавана под кочияша. Каретата забави и спря. — Бягай сега — каза Едуорн. — Върви да си играеш на войниче и се преструвай, че нямаше да избиеш цялото обкръжение на Оцелелия, ако живееше под управлението на Лорд-Владетеля. Преструвай се, че замина за Дивите земи, за да откриеш там справедливостта, а не защото осъзна, че животът в града е прекалено труден за теб.

Седяха в смълчаната, неподвижна карета. Уакс не мърдаше, макар че очите на Едуорн отскочиха към кобура на рамото му, сякаш очакваше от него да извади оръжието. Можеше. Можеше да застреля този човек още сега. И преди беше нарушавал дадени обещания, пред по-добри хора от чичо си.

Убий ме и сестра ти умира…

Уакс изрита вратата.

— Ще отида да се разправя с тази кандра, но знай, че няма да забравя за теб, чичо. Някой ден ще откриеш, че стоя зад теб, опрял пистолет в главата ти, и внезапно, и ужасено ще осъзнаеш, че не е останало нищо, което да те опази.

— Нямам търпение! — обяви Едуорн. — Ако този ден не настъпи преди идното лято, можеш да ми гостуваш на вечеря за Мейруедър. Ще приготвим пълнено прасе в твоя чест.

Уакс изръмжа тихо, но излезе от каретата и затръшна вратата.