Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (10)

8.

Малкият Уаксилий, дванадесетгодишен, гледаше ту едната монета, ту другата. На лицата им бе изсечен образа на лорд Мъглороден, изправен и протегнал лявата си ръка към елънделския Басейн. На гърбовете — Първа централна банка, голяма част от дяловете на която бяха притежание на семейството му.

— Е? — попита Едуорн.

Имаше строго лице и съвършена коса. Носеше костюма си така, сякаш се беше родил в него — той беше неговата военна униформа.

— Аз… — поколеба се Уаксилий, като продължи да мести поглед от едната на другата монета.

— Разбираемо е, че не можеш да откриеш разликата — каза Едуорн. — Това могат само експертите. Затова и са били открити само толкова малко от този вид. Възможно е да има и още сред онези, които са в обращение; няма как да разберем колко точно. Една от двете е обикновена. Другата има много специален дефект.

Каретата продължи да потраква през улиците, докато Уаксилий изучаваше монетите. После разфокусира поглед. На този номер го бе научил един приятел по време на едно скорошно парти. Така можеше да накараш две картини да оживеят, като се слеят в едно пред очите ти.

Уаксилий кръстоса очи умишлено, загледан все така разфокусирано към монетите, и остави образите им да се насложат един върху друг. Когато това се случи, онзи елемент от картината, който бе различен — една от колоните на фасадата на банката — се размаза, сякаш очите му не можеха да различат напълно очертанията му.

— Тази грешка се е случила — продължи чичо Едуорн, — защото са използвали дефектна матрица. Един от служителите в монетния двор си занесъл вкъщи шепа от тях. Изобщо не е трябвало да влизат в обращение. Няма да успееш да я различиш, но грешката е в…

— В колоните — довърши Уаксилий. — От дясната страна. Прекалено близо една до друга са.

— Да. Как разбра? Кой ти каза?

— Видях го — отговори Уаксилий и му върна монетите.

— Глупости — каза чичо Едуорн. — Лъжата ти не е правдоподобна, но уважавам желанието ти да скриеш източника.

Вдигна една от монетите и продължи:

— Това е най-ценната дефектна монета в историята на Елъндел. Струва колкото малка къща. Докато я изучавах, научих нещо важно.

— Че богатите хора са глупави? Защото са готови да платят за една монета повече от стойността й?

— Всички хора са глупави, просто по различни начини — възрази чичо Едуорн нехайно. — Този урок научих от друго. Не, тази монета ми разкри една сурова, но безценна истина. Че парите са безсмислени.

Уаксилий наостри уши.

— Какво?

— Очакването е единствената валута, която има истинска стойност, Уаксилий — каза чичо му. — Тази монета е по-ценна от останалите, защото хората мислят, че е. Очакват да бъде. И най-важните неща на света струват само толкова, колкото хората са готови да платят за тях. Да умееш да внушаваш на околните високи очаквания… да можеш да ги накараш да се нуждаят от нещо… това е истинският източник на богатството. Притежанието на ценни предмети не е толкова важно, колкото способността да създаваш ценност там, където някога не я е имало.

Каретата спря пред внушително каменно стълбище, което водеше към същата банка, чийто образ бе изсечен на монетата. Чичо Едуорн изчака кочияша да му отвори вратата, но Уаксилий изскочи сам.

Чичо му го настигна на стъпалата.

— Баща ти — заговори той — е безнадежден по отношение на финансите. От години се опитвам да го науча, но той не може — или не желае — да го направи. Имам големи надежди за теб, Уаксилий. Банковото дело не е единственият начин, по който можеш да помогнеш на къщата си. Но след днешния ден подозирам, че ще видиш, че е най-добрият такъв.

— Няма да стана банкер — отговори Уаксилий, докато се изкачваше по стълбите.

— Така ли? Значи все пак искаш да станеш управник на кочияшите?

— Не — каза Уаксилий. — Ще стана герой.

Чичо му не отговори веднага. Двамата продължиха към върха на стълбището. Накрая каза тихо:

— Вече си на дванадесет години, а още говориш за това? Бих очаквал такава глупост от сестра ти, но баща ти трябваше вече да я е избил от твоята глава.

Уаксилий изгледа чичо си непокорно.

— Дните на героите са отминали — каза чичо Едуорн. — Историите за хората, които преобръщат цялата история със собствените си ръце, принадлежат на един друг свят. Вече е настъпила ерата на модерността — едновременно по-шумна и по-тиха от преди. Вгледай се внимателно. Някога светът се е подчинявал на кралете и воините, но сега тяхната роля се изпълнява от тихи мъже в кабинети. И те я изпълняват далеч, далеч по-умело.

Влязоха в лобито на банката — с нисък таван и стена от решетки като на клетка, зад които седяха прегърбени хора и приемаха или подаваха пари от или на онези, които чакаха на опашките. Чичото на Уаксилий го поведе през една от страничните врати по-навътре в сградата. Обзавеждането от тъмно дърво и килима с цвят на пръст създаваха впечатлението, че вътре цари сумрак, независимо от отворените прозорци и запалените газови лампи.

— Днес ще се проведат две срещи, които искам да наблюдаваш — каза чичо Едуорн, докато влизаха в едно дълго помещение без украси.

Столовете бяха обърнати към стената. Намираха се в стая за наблюдение — място, от което можеше да гледаш как протичат заседанията в банката. Чичо му му махна с ръка да седне, дръпна един панел на стената и разкри зад него стъклен процеп, през който се виждаха двамата мъже в съседната стая. Единият беше банкер, облечен в платнен панталон и жилетка. Седеше зад солидно бюро и разговаряше с един мъж на средна възраст, с прашни дрехи и филцова шапка в ръце.

— С този заем бихме могли да се преместим на по-хубаво място — тъкмо казваше омърляният мъж. — Да си купим жилище извън бедняшкия квартал. Имам трима сина. Всички ще работим усилено, обещавам ви.

Банкерът изгледа мъжа, вирнал нос, след което прелисти някакви книжа. Чичо Едуорн затвори панела с рязко движение, което изненада Уаксилий. После се отдалечи и се настани на един от столовете по-нататък по продължението на стената, а Уакс го последва. Панелът, пред който седнаха, им разкри друга стая, подобна на първата. Една банкерка с пола и жилетка седеше зад също толкова солидно бюро. Посетителят, обаче, беше с чисти дрехи, висок и спокоен.

— Сигурен ли сте, че се нуждаете от още една платноходка, лорд Николин? — попита банкерката.

— Разбира се, че съм сигурен. Щях ли да си направя труда да дойда, ако не бях? За Бога. Би трябвало да позволявате на иконома ми да се грижи за тези процедури. Та нали за това съм го наел, все пак.

Чичо Едуорн затвори панела с тихо тракване и се обърна към Уаксилий.

— Наблюдаваш една революция.

— Революция? — попита Уаксилий. Бе изучавал банково дело — е, поне бе принуждаван да го прави от частните си учители. — Звучат ми като разговори, които се случват в банките всеки ден.

— А — отговори чичо Едуорн. — Значи вече знаеш за всичко това. И на кого от двамата ще отпуснат заем?

— На богатия — отговори Уаксилий. — Освен ако не лъже или не се преструва на друг.

— Не, Николин наистина е богаташ — каза чичо Едуорн. — Теглил е заеми от нас вече много пъти и никога не пропуска да си плати вноските.

— Значи ще дадете заем на него, а не на другия.

— Не — каза чичо Едуорн. — Ще дадем и на двамата.

— Ще използвате надеждните вноски от богатия мъж като гаранция срещу риска да помогнете на бедния?

Чичо Едуорн изглеждаше изненадан.

— Учителите ти явно са си свършили работата добре.

Уаксилий сви рамене, но вътрешно усети прилив на интерес. Може би това бе един от начините да се превърне в герой. Може би чичо Едуорн бе прав — вече нямаше нужда от мъже на действието. Може би новият свят изобщо не приличаше на онзи, в който бяха живели Издигащия се воин и Оцелелия.

Щеше да има възможността да претегля рисковете внимателно и да дава пари на онези, които наистина се нуждаеха от тях. Ако мъжете в костюми бяха новите господари на света, не беше ли по силите им да го направят едно по-добро място?

— От една страна, преценката ти е правилна — каза Едуорн, без да подозира в каква посока се движеха мислите на Уаксилий. — Но от друга, в нея има логическа грешка. Да, ще отпуснем заем на бедния мъж, но няма да го направим на цената на риск за наша сметка.

— Но…

— Документите, които банкерът ни му предлага в момента, ще обвържат мъжа с такъв дълг, какъвто ще му е невъзможно да изплати. Ако не внася редовно вноските си, подписът му ще ни даде правото да се свържем направо с работодателя му и да започнем да изземаме процент от заплатата му. Ако той не стига, можем да направим същото и със синовете. Богаташът е сключвал договори с нас вече много пъти и къщата му си договаря изгодни условия. Печалбата ни ще възлиза на едва три процента от главницата. Но работникът е отчаян, а другите банки няма да му дадат шанс. Ще ни плати дванадесет процента.

Чичо Едуорн се наведе към него и продължи:

— Останалите банки още не са го осъзнали. Дават заеми само и единствено на надеждните клиенти. Не са се променили така, че да се адаптират към новия свят. Работниците печелят повече от всякога преди и охотно плащат за неща, които всъщност не могат да си позволят. През последните шест месеца провеждаме активна кампания за отпускане на заеми на обикновените хора от града. Те се редят на опашка пред входа ни и скоро ще ни направят много, много богати.

— Ще ги превърнете в роби — каза Уаксилий ужасено.

Чичо му извади дефектната монета и я остави на масата до Уаксилий.

— Тази монета е грешка. Майсторът се е изложил. А сега струва повече от хиляда от онези, с които е трябвало да бъде еднаква. Създадена е стойност, каквато всъщност не е съществувала. А аз ще взема бедните граждани и ще ги превърна в същото. Както вече казах — революция.

Уаксилий усети, че му призлява.

— Тази монета е за теб — каза чичо Едуорн и се изправи. — Ще служи да ти напомня. Подарък, който ще…

Уаксилий грабна монетата от масата и хукна през вратата.

— Уаксилий! — извика след него чичо му.

Банката беше като лабиринт, но Уаксилий успя да се ориентира. Нахлу в малката стаичка, където седяха банкерът и бедният мъж. Работникът вдигна глава от купчината документи; явно едва можеше да чете. Нямаше изобщо да разбере какво подписва.

Уаксилий остави монетата на бюрото пред него.

— Тази монета е дефектна. Всички колекционери търсят да я купят. Продайте я в някой антикварен магазин — не се съгласявайте на нищо под две хиляди, — и използвайте парите да си купите жилище извън бедняшкия квартал. Не подписвайте документите. Ще е като да си сложите хомот.

* * *

Уакс прекъсна разказа си за момент и вдигна монетата пред очите си, за да я разгледа по-добре, докато пътуваха към партито със Стерис.

— Е? — попита тя, седнала на отсрещната седалка в каретата. — Какво направи чичо ви?

— Беше бесен, разбира се — каза Уакс. — А работникът подписа документите; не повярва, че наистина бих му дал нещо толкова ценно. Чичо ми дойде, наговори му куп лъжи, красиви като цветни облачета дим, и го накара да сключи договора.

Уакс обърна монетата и се загледа в изображението на лорд Мъглороден, изсечено на предната част.

— Работникът — казваше се Джендъл — се самоуби, като скочи от един мост осем години по-късно. Синовете му още са длъжници на банката, макар че Къща Ладриан вече не притежава дялове в нея; чичо ми я продаде, преди да съсипе къщата и да се престори на мъртъв.

— Съжалявам — каза Стерис тихо.

— Това е една от причините, поради които се махнах — каза Уакс. — Събития като това. И случилото се в Селото, разбира се. Казах си, че отивам да търся приключения; нямах намерение да ставам блюстител на закона. Мисля, че дълбоко в себе си знаех, че няма да мога да променя нищо в Елъндел. Беше прекалено огромен, а мъжете в костюми — прекалено хитри. Да си мъж с пистолет в Дивите земи означава нещо. А тук си просто отживелица.

Стерис сви устни. Явно не знаеше какво да каже. Уакс не я обвиняваше. Често мислеше за случилото се в банката и още не разбираше какво бе могъл да направи по-различно — ако такова нещо изобщо съществуваше.

Прехвърляше монетата между пръстите си. На гърба бе издълбано с малки букви: „Защо си тръгна, Уакс?“.

— Откъде е намерила Кървящата монетата? — попита Стерис.

— Нямам представа. Продадох я, преди да отида в Дивите земи. Баща ми бе спрял да ми дава пари, а имах нужда от средства за пътуването.

— А надписа?

— Не знам — каза Уакс и прибра монетата в джоба си. — Работата е там, че споменът за тази история ме тревожи. По онова време се самоубеждавах, че се опитвам да помогна на мъжа, но не мисля, че е било така. Като се замисля сега, всъщност съм се опитвал да ядосам чичо ми. И не съм се променил, Стерис. Защо заминах за Дивите земи? Исках да бъда герой — да бъда забелязан, известен. Можех да направя много за хората, ако бях заел мястото си в къщата ни в Елъндел, но щеше да ми се наложи да го направя, без да вдигам много шум. Това, че напуснах и че се опитах да си спечеля слава като защитник на закона, всъщност беше егоистична постъпка. Понякога ми се струва, че дори решението ми да се присъединя към констаблите говори за непоносима суета от моя страна.

— Съмнявам се, че това ви интересува — каза Стерис, като се наведе към него, — но за мен мотивацията ви е без значение. Вие спасявате животи. Спасихте… моя живот. Благодарността ми не се влияе от мислите, които са се въртели из главата ви, докато сте го правел.

Уакс срещна погледа й. Стерис имаше такава тенденция — да изпада в изненадващи моменти на пълна откровеност, в които се разкриваше с безпощадна честност.

Каретата намали скоростта и Стерис се извърна към прозореца.

— Пристигнахме, но ще отнеме известно време, преди да можем да влезем. Пред нас е пълно с карети.

Уакс се намръщи, отвори прозореца и надзърна навън. Пред тях наистина се простираше опашка от карети и дори няколко автомобила, която задръстваше алеята към двора за карети на небостъргача ЗоБел. Огромната сграда се извисяваше на двайсетина етажа нагоре към нощното небе, а върхът и се губеше сред тъмните мъгли.

Уакс се прибра обратно в каретата, а през отворения прозорец започнаха да се прокрадват облачета мъгла. Стерис им хвърли поглед, но не го помоли да спусне пердето.

— Явно ще закъснеем — каза Уакс.

Освен ако не импровизираше, разбира се.

— Това е първото парти, което се организира на върха на небостъргача — обясни Стерис и извади едно малко тефтерче от чантата си. — Кочияшите, които паркират каретите, не са свикнали на такъв наплив.

Уакс се усмихна.

— Предвиди, че ще се забавим тук, нали?

Стерис отвори тефтерчето си на една страница и я обърна така, че Уакс да види. Бе описала със спретнат почерк графика за цялата им вечер. Трета точка гласеше: „8:17: Влизането в сградата вероятно забавено поради натовареното движение. Лорд Уаксилий ни отнася на последния етаж с аломантия, което е непристойно и същевременно невероятно вълнуващо.“

Той вдигна вежда и погледна джобния часовник, който носеше закачен на колана с кобурите си, вместо в джобчето на жилетката, за да може да го пусне лесно заедно с останалите източници на метал.

— В момента е 8:13. Точността ти е изневерила.

— Движението по улицата не е така претоварено, както очаквах, че ще бъде.

— Наистина ли искаш да го направим по трудния начин?

— По мое мнение, това всъщност ще бъде лесният начин — каза Стерис. — Но все пак ще е неуместно.

— Напълно.

— За щастие, ти вече имаш съответната репутация и не може да се очаква от мен да успявам да те обуздая всеки път. За всеки случай си облякох тъмни долни дрехи, за да не се виждат така ясно, докато летим.

Уакс се усмихна, протегна ръка под седалката и извади пратката, която му беше оставила Ранет. Хвана я под мишница, отвори вратата и каза:

— Хората те подценяват, Стерис.

— Не — възрази тя и стъпи на влажния от мъглите тротоар с обувките си, които, както Уакс забеляза, бяха снабдени с надеждни катарами. Добре. — Просто смятат, че ме познават, когато всъщност не е така. Да разбираш начина, по който работят социалните норми, не е същото като да ги подкрепяш. А сега, как ще… О!

Последното възклицание се изплъзна от устните й, когато Уакс я дръпна към себе си, извади Възмездие от кобура и изстреля един куршум в земята — между три павета — пред краката им. Ухили се широко, докато от каретите долу заизскачаха глави. На Уейн и Мараси щеше да им се наложи да се оправят сами, но така сигурно беше по-добре. Така нямаше да стават обект на излишно внимание.

Уакс намали теглото си, обърна се във въздуха заедно със Стерис така, че да бъдат под правилен ъгъл спрямо куршума, и Тласна. Стрелнаха се нагоре и настрани, високо над опашката долу, и се приземиха на декоративните площадки на няколко етажа по-нагоре. Стерис се бе вкопчила в него като котка, увиснала над океан, с широко отворени очи. След това го пусна предпазливо и пристъпи към ръба на каменната издатина, за да погледне към мъгливата бездна. Долу танцуваха светлинки: каретите, уличните лампи, фенерите в ръцете на лакеите. Заради мъглите, повечето изглеждаха като малки мехурчета, заобиколени от сенки.

— Имам чувството, че плувам в море от дим и облаци — каза тя.

Мъглите бушуваха и се преплитаха бавно, сякаш бяха живи — поточета и водовъртежи, които сякаш се движеха в противоположна посока на повеите на вятъра и никога не спираха.

Уакс отвори пратката на Ранет и извади отвътре намотка здраво плетено въже. Погледна нагоре. В бележката на Ранет пишеше, че иска да провери резултатите от употребата на въже, вързано за някаква устойчива котва, докато скача с аломантия, и да й пише какви са резултатите.

— Бяхте много нетърпелив да дойдете на партито — каза Стерис. — Не може да е само за да се срещнете с губернатора. Свързано е с работата ви. Виждам го.

Уакс вдигна въжето — в единия му край бе закачена тежка стоманена кука, — за да опита с каква сила ще трябва да го хвърли.

— Познава се — продължи Стерис, — защото сте напълно нащрек. Вие сте хищник, Уаксилий Ладриан.

— Аз ловя хищници.

— Но и самият вие сте такъв.

Тя го погледна през прозрачните нишки мъгла, които танцуваха помежду им. Очите й блестяха. Отразяваха сиянието на морето облаци долу.

— Като лъв. През повечето дни сте до мен само отчасти. Излегнат, полузаспал. Правите, каквото е необходимо, изпълнявате задълженията си у дома, но нищо повече. А след това се появява плячката. И вие се пробуждате. Внезапно сте целият скорост, ярост и мощ, обзет от напрегнатото вълнение на гонитбата. И това вече е истинското ви „аз“, Уаксилий Ладриан.

— Ако думите ти са верни, значи всички бранители на закона са хищници.

— Истинските бранители на закона, може би. Не мисля, че съм срещала друг такъв.

Тя проследи погледа му и вдигна очи нагоре. После добави:

— И така, ето моят въпрос. Какво ловувате тази вечер?

— Кървящата ще бъде тук.

— Убийцата? Откъде знаете?

— Пак ще се опита да убие губернатора — каза Уакс. — Иска да ме изпита, да види дали ще мога да я спра, как ще реагирам.

— Говорите така, сякаш става въпрос за личен конфликт между двама ви.

— Ще ми се да беше така — каза той, а наум си помисли: Друг ти дърпа конците. — Иска ми се да познавах Кървящата достатъчно добре, че да е нещо лично. Това би ми дало предимство. Но тя определено се интересува от мен, а това означава, че не мога да пропусна това празненство. Иначе може да го приеме като знак, че трябва да удари сега.

Уакс донави въжето и го хвана, като остави куката да се люлее свободно. Протегна ръка към Стерис и тя с готовност пристъпи към него.

Откри аломантичната линия, която водеше към един от стоманените пръти, които укрепяваха каменната платформа под краката му. Заради дебелия камък, който ги разделяше, нямаше да може да се Тласне от него така добре, както обикновено — но беше голям и стабилен, така че бе подходящ за целите му. Прегърна Стерис, Тласна се от пръта и полетя в нощния въздух. Небостъргачите като този представляваха проблем, понеже изтъняваха с височината. В добавка към това, много от опорите, на които се налагаше да стъпва, бяха тесни первази и поради това му беше трудно да се Тласне право нагоре — в повечето случаи политаше под ъгъл леко встрани от сградата. Така или иначе, колкото по-нависоко беше, толкова по-далеч от стената се озоваваше. Обикновено успяваше да противостои на този ефект благодарение на пушката си и способността си да намалява теглото си. Но това нямаше да помогне, когато трябваше да носи и Стерис.

Въжето и куката на Ранет, обаче, можеха. Изчака да достигне височината, на която полетът му нагоре започна да се забавя — вече бе прекалено далеч от пръта. Както обикновено, се бе отдалечил на около три метра от сградата. Затова, докато се забавяше насред полет, метна куката към един от балконите и я Тласна. Тя се стрелна между металните пръти на балкона, но когато Уакс дръпна въжето, изпадна помежду им. Той увисна във въздуха несигурно. Имаше опасност да падне настрани и далеч от сградата. Изруга и опита още веднъж. Този път металната кука се закачи стабилно.

Той издърпа двамата навътре, сякаш бяха риба, а въжето — кордата, за която я изтегляха. Така стигнаха до балкона. Остави Стерис и нави въжето, вдигнал поглед нагоре.

— Добре се справи.

— Прекалено бавно става — отвърна Уакс разсеяно.

— О, Боже.

Той се усмихна, стисна я пак с едната си ръка и ги Тласна нагоре от балкона. Този път хвърли куката бързо към един от балконите на около половината път нагоре към партито, и я закачи веднага. Продължи да се Тласка и подмина балкона. После дръпна рязко въжето и промени посоката си във въздуха така, че да се насочи към сградата.

Блъсна се в нея с подметките на ботушите си, стиснал въжето в една ръка и обвил другата около Стерис. След това ги остави да паднат и да се приземят на балкона на около метър под тях. По-добре, по-добре. Големият недостатък на металометите като него беше, че могат само да се Тласват далеч от предмети, но не и да се придърпват към тях. Въжето определено щеше да му свърши работа.

Освободи куката, като я дръпна насам-натам. Доста неудобно. Ами ако се наложеше да я откачи, докато лети или докато се бие? Можеше ли Ранет да направи такава кука, че някак да може да бъде освобождавана от разстояние? Тласна се от балкона и двамата отново полетяха нагоре. Стерис впи пръсти в раменете му. Мъглите се кълбяха лениво наоколо. Монетометите свикваха да се чувстват удобно на всякаква височина — независимо от колко високо паднеше, бе достатъчно да хвърли едно-единствено парченце метал и да се Тласне внимателно от него, за да остане невредим.

— Всеки път забравям колко объркващо може да бъде — каза той, като забави издигането им. — Затвори очи.

— Не — каза Стерис, леко задъхана. — Това е… Прекрасно е.

Май никога няма да разбера тази жена, помисли си Уакс. Можеше да се закълне, че е ужасена. Следващите няколко етапа от пътуването им нагоре минаха гладко — започваше да свиква с куката. Въжето е прекалено обемно, помисли си. Да го мъкна наоколо би било доста досадно. Освен това, куката лесно можеше да се закачи в него или нещо друго. Ако го използваше по време на битка, вероятно щеше да му се наложи да го изостави след първия скок.

За тази вечер, обаче, му вършеше добра работа. Миг по-късно двамата се приземиха на балкона на последния етаж сред вихър от фусти и ленти мъглопелерина. Наблизо стоеше малка групичка гости. Разнесоха се възклицания на изненада и звън от изпусната чаша. Уакс се изправи и пусна Стерис. Въпреки пътешествието, което й се бе наложило да предприеме, тя мигом успя да се вземе в ръце, като приглади полите си и прибра изпадналите от вдигнатата й прическа къдрици.

— Пристигане — отбеляза тя тихо, — подобаващо за човек с вашето положение.

— Поне привлякохме вниманието на стражите — каза Уакс и кимна към мъжете, застанали в ъглите на балкона, които ги наблюдаваха.

Явно си вършеха работата добре, което беше хубаво. Никой монетомет нямаше да успее да влезе незабелязано. Но не го спряха. Бе прекалено важен, че да го безпокоят.

Нави въжето с куката и ги завърза за кръста си под палтото, което накара Стерис да подбели очи. След това положи дланта си върху ръката му. Преди да излязат от имението Ладриан, тя му бе дала подробен урок как следва да върви и да се държи — шестия подобен, откакто се бяха запознали. Може би причината беше в това, че той никога не правеше, каквото се очакваше от него. Тази вечер също я хвана за ръката по по-интимен начин, отколкото му бе показала. Е, бяха сгодени. Поквара, имаше право да я държи за ръката.

Стерис го изгледа, но не каза нищо. Уакс Тласна вратите на балкона с аломантия, за да ги отвори, и двамата се присъединиха към празненството.