Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (16)

14.

Ако искаш да опознаеш един човек, копай в огнището му.

Поговорката беше от Дивите земи, може би с колоски произход. В общи линии означаваше, че можеш да отсъдиш за някой по онова, което изхвърля — или по онова, което е готов да изгори, за да се стопли.

Докато Уакс се придвижваше в мъглата с аломантични скокове, един голям църковен часовник отброи единайсет. Звукът отекна в нощта откъм скритата в тъмнината камбанария. Напоследък единайсет не се смяташе за късен час, особено в сърцето на града, но трябваше да отбелязва времето, когато повечето мъже и жени най-после се отправяха към леглата си. Работата започваше рано сутрин.

Само дето точно сега значителна част от работната сила в града не разполагаше с работа, за която да стане рано. Това се забелязваше по шумните улици и още по-шумните кръчми, без да споменаваме Усмирителните салони, които подминаваше, готови да работят през цялата нощ. Това бяха местата, където хора с натежали сърца търсеха друг вид облекчение, под форма, при която един аломант — срещу минимално заплащане — изтриваше емоциите им за известно време и ги оставяше с притъпени сетива.

Размирителните салони бяха друга работа. Там човек избираше предпочитаната от него емоция, която да подхранят в него. Тези може и да бяха още по-популярни, ако се съдеше по опашката, която видя пред един от тях.

Уакс се побави на един покрив, като се вслушваше, след което се отправи към звука от гласовете на викащи мъже. Претича изострения покрив и Тласна пироните в дъските, за да се изстреля в мълчалив полет над поредица от апартаменти, а след това да се спусне и приземи на улицата отвъд.

Тук откри малко светилище на Пътеследващите. Не църквата с камбанария, която бе чул по-рано; сградите на Пътеследващите бяха прекалено малки. Построени по подобие на териски колиби, често пъти бяха празни, като се изключат два стола. Един за теб, един, очевидно, за Хармония. Религията им забраняваше боготворенето, по официален начин. Но разговорите с Бог се насърчаваха.

Тази вечер малката обител беше под обсада.

Крещяха и хвърляха камъни: група сенки в мъглата, вероятно пияни. Различаваше ги достатъчно добре; в града мъгливите нощи никога не бяха достатъчно тъмни, не и при цялата остатъчна светлина, която се отразяваше из изпаренията.

Уакс измъкна Възмездие от кобура си и закрачи напред с развята мъглопелерина. Силуетът му се оказа достатъчен. Първият човек, който го забеляза да излиза от мъглата, изкрещя предупредително и мъжете се пръснаха, като оставиха след себе си отломките на миниатюрните размирици. Изпопадали камъни. Няколко бутилки. Уакс наблюдаваше металните им линии, за да се увери, че никой от тях няма да се върне към него. Един спря наблизо, но запази дистанция.

Той поклати глава, като пристъпваше в светилището. Откри мисионерката, скрита вътре — териска жена с богато сплетена коса. Свещенослужителите на Пътеследващите се занимаваха със странни неща. От една страна религията наблягаше на личната връзка с Хармония — да вършиш добро без официалности. От друга, хората се нуждаеха от напътствия. Някой, който да им разяснява всичко това. Пътеследващите мисионери — наричани „свещеници“ от външните наблюдатели, макар сами рядко да използваха това име, — основаваха места като това и разясняваха Пътя на всички, които идват. Духовенство, да, но не и по официалните начини на Оцеленците.

Винаги му се струваше любопитно, че малките светилища на Пътеследващите — с големи врати от осем страни — водеха в мъглата, докато в църквите си Оцеленците наблюдаваха мъглите иззад стъклени куполи, разположени удобно в богато орнаментираните си зали, пълни със златни статуи и хубаво изработени дървени скамейки. Жената вдигна очи към него, когато той коленичи, подушил масло. Фенерът й лежеше счупен наблизо.

— Добре ли си?

— Д-да… — каза тя. — Благодаря ти.

Очите й отскочиха към оръжието му. По силата на принципа Уакс не беше прибрал пистолета в кобура.

— Най-добре ще е за тази вечер да се оттеглиш — каза той.

— Но аз живея на тавана горе.

— Тогава отиди в Селото — каза той. — Всъщност събери колкото можеш повече от твоите съмишленици и отидете там заедно. Един от свещениците на Оцеленците е бил брутално убит от някой, който се представя за мисионер на Пътеследващите.

— Мила Хармонийо — прошепна жената.

Уакс я остави да си събере багажа и, или поне се надяваше, да постъпи така, както я е посъветвал. Тръгна в нощта по следите на няколко метални линии към мястото, където по-рано се бе скрил мъжът. Уакс огледа притъмнялата уличка в мъглата, след което пусна гилза и се стрелна нагоре във въздуха. Един внимателен Тласък му позволи да се спусне към уличката, където се приземи и насочи пистолета си право в главата, към укрилия се човек.

Който незабавно се напика, ако се съдеше по миризмата и локвата, която се образува в краката му. Уакс въздъхна и вдигна Възмездие. Младежът бързо отстъпи и се препъна в сандък с боклук, което допълнително усложни унижението му.

— Ще оставите мисионерката на мира — каза Уакс. — Тя няма нищо общо с убийството.

Младежът кимна. Уакс пусна гилза и се приготви да скочи обратно в нощта.

— У-убийство? — попита младежът.

— На… — Уакс се поколеба. — Един момент. Защо сте тук и защо нападате светилището?

Момчето изхленчи:

— Дойдоха в кръчмата. Бяха двама, в онези техни роби на Пътеследващи. Наругаха Оцелелия и нас.

— Двама? — попита Уакс, като пристъпи към него, с което го накара да се присвие. — Имало е повече от един?

Момчето кимна, след което разплакано избяга в нощта. Уакс не го последва.

Трябваше да се сетя, помисли си, като се изхвърляше във въздуха. Новините за убийството няма как да са се разпространили толкова бързо. В замисъла имаше нещо повече от едно убийство. Поквара. Дали и други свещеници не бяха в опасност?

Двама души. Кървящата и някой друг? Или двама помощници? МеЛаан изглеждаше уверена, че Кървящата би предпочела да работи сама, но в доказателството имаше противоречие. А опитът от по-рано да убие Уакс, заговорът, включващ сервитьора в небостъргача ЗоБел, съвпадаше прекалено точно със страховете му от убиец, за да е просто съвпадение. Кървящата бе получила помощ, най-вероятно от чичото на Уакс. По-късно щеше да се занимае с това. Засега обаче имаше друга следа, която искаше да проучи.

В крайна сметка достигна мястото, което бе решил да открие: „Карети и кочияши Ашуедър“, голям открит двор в северния край на октанта, където беше подредена голяма флотилия от различни карети. Богаташки изглеждащи каляски със свалящи се гюруци. Обикновени кабриолети с не толкова разточителна тапицерия и дървена облицовка, които да привличат по-скромната клиентела. Няколко двуколки с къдрави пердета.

Най-обикновена в двора бе междуградската карета: четириколесно превозно средство с напълно закрито отделение за пътниците и седалка отпред за кочияша. В града ги наричаха барингтони, кръстени на лорд Барингтон, и макар че бяха боядисани доста налудничаво, стилът им беше по-скоро еднакъв. Личните карети на Уакс бяха барингтони.

Преброи седем в една редица, до една осветени от електрически лампи по върховете на високи стълбове, толкова високи, че да осветяват целия двор и съседните ниски сгради. Които, разбира се, бяха конюшни, както потвърждаваше носът му. Всички карети на компанията „Ашуедър“ бяха боядисани в лъскаво черно, обща черта за превозните средства, използвани за превоз на пътници из града, и имаха кръгъл щит отстрани, заявяващ семейното наследство на семейство Сет.

Щит, боядисан в сребристо. Цветът, който се бе отъркал в тухлите на уличката пред църквата. Вероятно Кървящата беше избягала в точно такава карета, на която бяха заповядали да изчака, докато тя убива свещеника.

Уакс огледа всички карети, като прокарваше пръсти по сребърните щитове отстрани. Нямаше одирания.

— Мога ли да ви помогна? — попита нечий рязък глас.

Металните източници му разкриха човек, който крачеше нагоре покрай подредените превозни средства. Не държеше оръжие, но имаше метални копчета на палтото, пръстен на всяка ръка, дребни монети в джоба и часовник в жилетката. Няколко игли на яката на ризата — изключително тънки линии — дадоха на Уакс представа колко е висок мъжът.

Той се обърна към гласа. Мъжът се оказа дундест, в отличителен фрак, което го идентифицираше като собственика на фирмата. През живота си Уакс се бе срещал с повече от един представител на семейство Сет. Така и не се бе спогодил с когото и да е от тях. Слаби или тлъсти, налети или мършави, до един имаха все същия пресметлив поглед, докато се опитваха да преценят с колко пари е готов да се раздели Уакс.

Очите на този Сет отскочиха към костюма на Уакс, който беше измачкан, мокрен и му липсваше шалче. В комбинация с пелерината вероятно не изглеждаше много изтъкнат, така че изражението на мъжа се втвърди. После забеляза ресните на пелерината.

Цялата му стойка незабавно се промени от „Стой настрана от каретите ми“ на „Изглеждаш като човек, който би платил малко отгоре за кадифени възглавнички“.

— Милорд — прибави той, като кимна. — Желаете ли да наемете карета за вечерта?

— Познавате ли ме? — попита Уакс.

— Уаксилий Ладриан, струва ми се.

— Много добре — каза Уакс, като бръкна в джоба си и извади малка стоманена пластина с гравировка от едната страна. Легитимацията му, доказателство, че е констабъл. — Тук съм по служба. С колко от тези карети разполагате? — той кимна към редицата.

Изражението на Сет увисна, докато осъзнаваше, че по всяка вероятност Уакс нямаше да му плати за каквото и да било тази вечер:

— Двадесет и три — отговори най-накрая той.

— Доста са из града все още — каза Уакс, — като се има предвид късния час.

— Работим, докато по улиците има хора, констабъл — отвърна Сет. — А тази вечер хората все още не са по домовете си.

Уакс кимна.

— Трябва ми списък с кочияшите, които все още работят, маршрутите им и всички предварително уговорени клиенти, които са взимали днес.

— Разбира се.

Сет изглеждаше по-спокоен, докато водеше Уакс към една малка постройка в центъра на двора. Преди да са стигнали, се появи карета — без одрани страни, — теглена от чифт запотени коне с увиснали глави и малко пяна по устите. По всичко изглежда, работното време беше дълго и за добичетата.

Вече във вътрешността на сградата Сет извади някакви документи от бюрото. Твърде е припрян, помисли си Уакс, докато мъжът бързаше да се приближи и да му ги предложи. Когато някой съдействаше на властите с прекалено голяма лекота, окото на Уакс започваше да потрепва. Така че се задълбочи в прегледа на документите, без да пропуска да хвърля по някой поглед и на мъжа.

— Какъв процент от уговорките ви са незабавни и какъв предварително във времето?

— Петдесет на петдесет за черните карети — каза Сет. — Откритите са по-скоро импровизирани решения. — Лицето му беше идеално за игра на карти, но нещо го тревожеше. Какво ли криеше?

Мислиш си, че всеки крие нещо, каза си Уакс, като отгръщаше страниците. Не се отклонявай от непосредствената задача.

Той проследи имената в списъка с надеждата, че Кървящата е решила да наеме карета, за да е сигурна, че планът й за бягство е подсигурен, вместо просто да хване първата карета на улицата. Ако откриеше онази, която я е откарала, щеше да е полезно във всеки един случай. Прегледа записите за кочияшите, които все още не се бяха прибрали. Всички имаха предварително уговорени взимания през деня, но само три — около времето на убийството. И две от тях бяха за повторни клиенти с дълъг списък от уговорки в миналото.

Това оставяше само един. Човек, който трябваше да бъде взет в Четвърти октант и возен „свободно“, което ще рече толкова дълго, колкото човекът пожелае. Вписаното име беше Шануон. Териско име. Думата означаваше „тайна“.

— Трябва да открия този кочияш — посочи в списъка Уакс. Ако все още е жив, добави наум.

— Карета шестнадесет — каза Сет, като потърка брадичка. — Тази е на Чапао. Трудно е да се каже кога ще се прибере; вероятно не искате да чакате. Мога да ви изпратя съобщение, когато се върне.

— Може би — каза Уакс, но продължи да се размотава.

Вратата се разтвори с трясък и една млада жена в панталони и тиранти нахлу вътре.

— Шефе — каза тя. — Зрителите от една късна пиеса на „Бонуедър“ всеки момент ще започнат да излизат. Ще им трябва превоз.

— Вече им изпратихме карети.

— Не са достатъчни — каза младата жена. — Шефе, из улиците има много хора. Обикновени хора. От онзи вид, от който богаташите стават нервни. Зрителите ще искат карети.

Сет кимна:

— Събуди Джоун и Форджерон. Изпрати тях, както и всеки друг, когото успееш да вдигнеш. Има ли нещо друго?

— Със сигурност можем да пуснем още колела. Особено около кръчмите.

— Монетомет — предположи Уакс, забелязал торбата с метални парчета — вероятно от вторични суровини, — която жената носеше. — Използвате бегачи аломанти, за да разузнавате къде има тълпи и да изпращате кочияши?

— Изненадващо ли е това? — попита Сет.

— Скъпо е.

— За да правите пари, трябва да харчите пари, констабъл — заяви Сет. — И както виждате, вечерта ми е доста заета. Може би ще ме оставите да си върша работата, ако обещая да…

— Монетомет? — обърна се към момичето Уакс. — Виждала ли си номер шестнайсет някъде там? Допускам, че шефът ти те кара да проверяваш кочияшите, да докладваш как си вършат работата?

— Как… — започна тя.

— Аломанти не се наемат, само за да докладват какво е пътното движение — обясни Уакс. — Карета шестнайсет?

Тя хвърли поглед на Сет, който кимна. Така че каквото и да криеше Сет, вероятно нямаше общо с въпросния кочияш. Всъщност вероятно нямаше нищо общо с Кървящата. Просто обикновено, стандартно закононарушение.

Най-малко един аломант на служба, помисли си Уакс.

— Не съм забелязвала номер шестнайсет из улиците — обърна се към него младото момиче аломант. — Но това е, защото Чапао е в един Усмирителен салон на улица „Декан“. Каретата му е зад ъгъла.

— Усмирителен салон? — попита остро Сет. — В момента е на смяна!

— Зная — каза аломантът. — Реших, че искате да знаете.

— Хм, да — каза Уакс. — Ами Размирителят, който работи при вас. И той ли е там?

— Нее — отвърна аломантът. — Той е на… — тя прехапа устни и пребледня. В помещението се спусна плътна тишина.

— Употреба на емоционална аломантия — произнесе Уакс, — за да подмамвате клиенти. Карате ги да се чувстват уморени или закъснели, по-склонни да наемат карета, която съвсем случайно е спряла от другата страна на улицата.

Сет изглеждаше като болен. Да, това беше. Скандална употреба на Размирител за измама на клиенти, нарушение на Аломантичното съглашение от ’94. Съществуваха цели отдели в правителството, които съблюдаваха за такива нарушения. За щастие, макар да беше опасно престъпление, не това интересуваше Уакс точно сега.

— Нямате никакви доказателства, че… — започна Сет, след което размисли. — Ще се консултирам с адвоката си. Уведомявам ви, че хората ми не могат да бъдат разпитвани без съдебна заповед да…

— Обърнете се към генерала — каза Уакс. — Сигурен съм, че скоро ще се свърже с вас. Засега се нуждая от описанието на този ваш кочияш заедно с имената на домашните любимци, които притежава.

* * *

Мараси вървеше покрай тезгяха. Върху него бяха подредени пушки, всяка една придружена от заоблен стоманен шлем, сгъната тежка жилетка и кутия муниции. Поквара! Досега не осъзнаваше, че участъкът има достъп до такова въоръжение.

— Е — каза тя, като погледна назад към МеЛаан, — готови сме, в случай че някой колоски военачалник реши отново да ни нападне.

Двама ефрейтори, и двамата мъже, преглеждаха всяко от оръжията, за да се уверят, че са в добро състояние. Въпреки че бе зърнала повече от един чифт изцъклени от умора очи, мястото гъмжеше от движение. Пристигаха още и още констабли, привикани спешно на служба. Когато влизаха през главната врата, повечето спираха, също като Мараси, вторачени в подреденото оръжие. Може би заради това Арадел беше наредил да ги изложат по този начин. Бързо и нагледно напомняне колко голяма опасност е надвиснала над града.

Мараси заобиколи тезгяха и влезе в работните помещения отзад. Мина млада жена ефрейтор, която й предложи чаша тъмен чай. Издаваше силен аромат, оставен да изври, за да се увеличи концентрацията на кофеин. Опита една глътка.

Разбира се. Ужасен. Независимо от това отпи втора глътка. Не възнамеряваше да се излага, като попита дали има мед, след като всички останали се наливаха с тази течност, сякаш имаше организирано състезание. МеЛаан изостана зад нея, като се оглеждаше любопитно. Пищното тяло на кандрата привличаше поразени погледи. И, е, вторачени очи. Рядко се случваше толкова висока и разкошна жена да се появи в участъка на констаблите, облечена в панталони и тясна риза. Изглежда, вниманието й харесваше, ако се съдеше по това как се усмихва на мъжете, които я подминаваха.

Разбира се, че харесва вниманието, помисли си Мараси. Иначе нямаше да избере толкова пропорционално оформено тяло. На Мараси това й се струваше безочливо. В края на краищата МеЛаан дори не беше човек.

— Не очаквах, че тук ще има униформени жени — отбеляза МеЛаан. — Допусках, че си изключение.

— В участъка държат на равноправието — каза Мараси. — Издигащия се воин е пример за всички жени. Тук няма да откриеш толкова от нас, като например в адвокатска кантора, но професията не се счита за неподходяща за жени.

— Разбира се, разбира се — отвърна МеЛаан и се усмихна на един млад лейтенант, докато двете приближаваха стаите в дъното, където беше архивът. — Но винаги съм намирала, че хората са по-скоро сексисти. ВенДел твърди, че това е естествен резултат от сексуалния ви диморфизъм.

— А кандрите не са сексисти? — попита Мараси и се изчерви.

— Хмм? Е, като се има предвид, че мъжката кандра, с която разговаряш днес, утре може да реши да стане жена, бих казала, че имаме различна гледна точка към всичко това.

Мараси се изчерви още по-силно.

— Сигурна съм, че преувеличаваш.

— Ни най-малко. Еха, лесно се изчервяваш, а? Бих си помислила, че го намираш за естествено, след като към този момент вашият Бог на практика е хермафродит. Едновременно добро и зло, Гибел и Съхранение, светлина и мрак, мъж и жена. И така нататък, и така нататък.

Стигнаха вратата на архива и Мараси се извърна, за да прикрие изчервяването си. Наистина й се искаше просто да намери начин да преодолее срама си.

— Хармония не е мой бог. Аз съм Оцеленка.

— О, да — каза МеЛаан, — защото в това има повече смисъл. Да боготвориш онзи, който е умрял, а не този, който е спасил света.

— Оцелелия е надхвърлил смъртта — заяви Мараси, като погледна назад с ръка на вратата, но без да влиза. — Надхвърлил е дори собственото си убийство, като е приел плаща на Издигащия се воин във времето между смъртта на Съхранение и възнесението на Вин.

Поквара. Да не би да спореше по теологични въпроси с полубожество?

МеЛаан обаче само наклони глава на една страна:

— Какво? Наистина ли?

— Ъм… да. Хармония го е написал лично в Словата на Основателите, МеЛаан.

— Ха. Наистина някой ден трябва да прочета това нещо.

— Не си… — Мараси премигна, като опитваше да осмисли свят, в който един от Безликите безсмъртни не познаваше доктрината.

— Винаги съм искала — отвърна МеЛаан, като вдигна рамене. — Но така и не намирам времето.

— На повече от шестстотин години си.

— Там е работата, в това да разполагаш с вечността, хлапе — отговори МеЛаан. — Твърде лесно става да отлагаш до безкрайност. Ще влизаме ли тук, или не?

Мараси въздъхна и бутна вратата, за да се озоват в помещение с архивни шкафове, натъпкани догоре с отчетни книги и вестници. Това беше дело на Арадел; обичаше да държи под контрол онова, което хората казваха или пишеха из града. Засега не ползваше колекцията за нещо повече, освен да проверява за престъпления, които хората му са пропуснали, но Мараси имаше свои собствени планове.

За нещастие констабъл Миклин, който завеждаше архива, беше един от най-близките приятели на Реди. Когато Мараси влезе, Миклин и другите двама, които работеха там, вдигнаха очи, а след това незабавно се задълбочиха отново в папките си.

— Коя е цивилната? — попита Миклин от бюрото си в ъгъла.

Как успяваше да накара косата си да стои толкова изправена? Приличаше на тревна туфа, растяща в саксия.

— Специален следовател от друг район — обясни Мараси. — Изпраща я лорд Ладриан.

Миклин размърда нос:

— Доколкото разбирам, този лов на мишки е твое дело? Едва успях да направя две крачки тази вечер, преди да ме върнат да изравям информация за проклетата разрушена язовирна стена.

— Какво откри? — попита нетърпеливо Мараси, като се мушна между два големи шкафа, които той беше подредил като стражи, и пристъпи към бюрото му.

— Нищо — каза Миклин. — Задънена улица. Прахосничество на времето ми.

— Все пак бих искала да видя какво си открил — каза тя. — Ако не те затруднява прекалено.

Миклин отпусна ръце на бюрото си. Проговори тихо:

— Защо си тук, Колмс?

— Мислех, че Арадел ти е казал — отвърна Мараси. — Пропуканата язовирна стена може да е…

— Не това. Тук. В участъка. Получи предложение да се присъединиш към офиса на старшия прокурор на октанта, за постоянно, с препоръчително писмо от стажа ти при него. Проверих тази информация. А сега… какво? Внезапно ти се прииска да преследваш престъпници? Да пъхнеш гаубиците в колана си, все едно си някъде из покварените Диви земи? Полицейската работа не прилича на нищо подобно.

— Добре ми е известно — каза сухо Мараси. — Но благодаря, че ме осведоми. Какво си открил?

Той въздъхна и тупна една папка с опакото на ръката си:

— Покварено прахосничество на времето ми — измърмори.

Мараси взе папката и се оттегли между шкафовете. Нямаше да се приключи само с Миклин — другите двама констабли я информираха за мнението си с тихи, презрителни изсумтявания. Мараси чувстваше как се взират обвинително в гърба й, докато отвежда МеЛаан от архива, притиснала папката към себе си.

— Защо се отнасят така с теб? — попита МеЛаан, докато излизаха навън.

— Сложно е.

— Хората обикновено са сложни. Защо им позволяваш да се отнасят така с теб?

— Работя по въпроса.

— Искаш ли да направя нещо? — каза МеЛаан. — Мога да им изкарам цинизма през носовете, да им покажа, че разполагаш с приятели, които…

— Не! — отвърна Мараси. — Моля те, недей. Не е нещо, с което не съм се справяла и преди.

МеЛаан я последва, докато Мараси почти тичаше по целия път до бюрото си пред кабинета на Арадел. Там стоеше една дългуреста жена констабъл — вдигнала крак на стола на Мараси, погълната в разговор с мъжа през едно бюро, отпиваща от чая си. Мараси се прокашля два пъти, преди жената — името й беше Таудр, нали така? — най-после не я погледна, не завъртя очи и не се отмести от пътя й.

Мараси се настани на стола си. МеЛаан също си придърпа стол.

— Сигурна ли си, че не искаш да…

— Не — каза бързо Мараси и се зарови в папката. Пое си дълбоко въздух: — Не, моля.

— Сигурна съм, че приятелят ти Уаксилий може да намине, да пусне няколко куршума и да ги накара да прекратят цупенето.

О, Оцелели, не, помисли си Мараси, поболяна от самата представа. МеЛаан обаче явно не възнамеряваше да остави нещата, без да получи обяснение.

— Започвам да осъзнавам, че Уаксилий отчасти е причината да се държат така с мен — обясни Мараси, като отваряше папката, приготвена от Миклин. — Животът в участъка следва определена йерархия. Сержантите започват като ефрейтори, работят на улицата, трупат десет или петнайсет години усилен труд и най-накрая си заслужават повишението. Капитаните започват като лейтенанти и в голямата си част имат благородно потекло. По някой път някой сержант също успява да се издигне. Но от всички се очаква да си отслужат на дъното.

— А ти…

— Аз прескочих всичко това — отвърна Мараси. — Кандидатствах за важна длъжност и я получих — главен помощник на Арадел. Уаксилий влошава още повече нещата, защото съм свързана с него. Той е като вихрушка — отвява и съсипва всичко. Но освен това е добър в онова, което върши, и е високопоставен благородник, така че никой не се оплаква прекалено силно. Аз обаче…

— Не си с благородно потекло.

— Не достатъчно благородно — каза Мараси. — Баща ми е нисшестоящ, а аз съм незаконно родена. Това ме прави леснодостъпна мишена, докато Уаксилий си остава недосегаем.

МеЛаан се облегна в стола си и огледа помещението:

— Дух постоянно говореше за тези неща… че кръвната линия не бива да има предимство пред способностите. Работата ти трябва да впечатлява всички, не да ги заплашва. По дяволите, сама каза, че тук държите на равноправието.

— Така е — каза Мараси. — Точно затова получих и работата. Но то не пречи на хората да ме презират. Аз съм начинът, по който светът се променя, МеЛаан, а промяната плаши.

— Хм — проточи кандрата. — И низшите чинове просто се съгласяват? Някой би си помислил, че ще им хареса да видят, че някой като теб може да направи скок напред.

— Не знаеш много за човешката природа, нали?

— Разбира се, че зная. Изучавала съм и съм имитирала десетки хора.

— Тогава подозирам, че разбираш отделните личности — каза Мараси. — Интересното за хората е, че макар да изглеждат уникални, всъщност се подчиняват на схематично поведение. Исторически работническата класа винаги се е съпротивлявала по-силно на промените в сравнение с класата, която я подтиска.

— Наистина ли? — попита МеЛаан.

Мараси кимна. Понечи да вземе едни книжа от малката полица до бюрото си, но спря. Не му беше времето. Всъщност можеше и да стават свидетели на едно от изключенията от това правило — навън, на улиците. И, подобно на всяко преобръщане в общоприетия ред, когато се случеше, можеше да има насилие. Също като запушен парен котел, без излаз, докато внезапно… всичко не избухне.

На никой не му харесваше мисълта, че са го преметнали. Хората в Елъндел обичаха да си представят, че водят хубав живот — повтаряха им, че Хармония ги е благословил с богата и изобилна земя. Човек можеше да слуша всичко това до време, преди да започне да си задава въпроса защо всички плодни градини са собственост на някой друг, докато на теб ти се налага да работиш дълги часове, само за да нахраниш децата.

Мараси се зарови в съдържанието на папката, което изброяваше събитията около наводнението на изток. МеЛаан се настани удобно на мястото си. Какво любопитно създание бе тя, седеше си с високо вдигната глава и посрещаше хвърлените погледи без ни най-малка загриженост какво ли мислят за нея.

Миклин беше досаден, но не позволяваше на недоволството си да подкопава работата му, която си оставаше добросъвестна и цялостна. Беше включил докладите на констаблите по скъсването на язовирната стена, отчет от инженера, разследвал проблема, и изрезки от елънделските вестници, отнасящи се до катастрофата.

Но най-важното беше, че бе приложил запис от процеса и последвалата екзекуция на фермера, причинил наводнението. Фермерът твърдеше, че е искал да съсипе реколтата на съседа си под прикритието на „нещастен случай“. Но саботьорът бе заредил прекалено голямо количество динамит и бе пробил достатъчно голяма дупка в стената на язовира, че да накара цялото съоръжение да дефектира. Десетки убити, съсипани реколти из целия район, което на свой ред бе довело до недостиг на храна.

Защитата бе призовала свидетели, твърдящи, че саботьорът, мъж на име Джонст, се е държал странно. Твърдяха, че очевидно е полудял. И колкото повече научаваше Мараси, толкова по-убедена ставаше, че е бил луд… най-малкото, защото Кървящата беше полудяла.

— Погледни тук — каза тя, като подаде на МеЛаан една от изрезките.

Кандрата я взе, прочете я и изсумтя:

— По време на процеса не е успял да си припомни имената на собствените си деца?

— Прилича на силно доказателство, че Джонст е бил подменен, не мислиш ли?

— Да и не — отвърна МеЛаан. — Старата гвардия наистина ги бива в проучванията на хора, преди да приемат формата им. В последно време не ни се налага да проучваме толкова сериозно… повечето от формите, които възприемаме, са на личности, които сами сме създали. Ако това е Кървящата, трябва да е била притисната от времето — тя посочи раздела в долната част на изрезката. — Ако питаш мен, това тук е далеч по-сериозно доказателство.

Мараси се приближи до нея и прочете посочените от нея параграфи.

Доклад на екзекутора. Затворникът бе обесен. Отказа последно хранене и настоя „да приключваме“. Гробът му беше осквернен две вечери по-късно; подозираме, че е дело на хора, изгубили членове от семействата си в наводнението.

— Еха — произнесе Мараси, като взе изрезката обратно. Още не беше стигнала до тази част. — Да. Измъкнала се е от гроба, а? Нима им е позволила да я погребат?

— Несъмнено — отговори МеЛаан. — Паалм е напълно отдадена на занаята си.

— Как тогава е забравила за имената на децата?

МеЛаан поклати глава:

— Нямам представа.

Във всеки случай разполагаха с достатъчно, за да отнесат въпроса до Арадел.

— Хайде — каза Мараси.