Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (11)

9.

Застанал в подножието на небостъргача ЗоБел, Уейн проследи с поглед как Уакс и Стерис изчезват сред мъглите. Поклати глава и извади топче дъвка от тенекиената кутийка в джоба си. Бе си купил малко. Наистина беше забавно за дъвчене.

Пъхна топчето в уста и се замисли какъв ръждив глупак е приятелят му. Явно бе решен да продължи да упорства с цялата тази глупост с годежа си за Стерис, защото Леси му липсваше твърде много. Затова бе избрал брак, в който нямаше нужда да влага чувства. Бе също толкова лесно да го различи, колкото дъното на чаша, пълна с разредена бира.

Уейн протегна ръка към Мараси, за да й помогне да слезе от каретата.

— Добре изглеждаш — каза му тя. — Изненадана съм, че се съгласи да го облечеш.

Уейн хвърли поглед на елегантно скроения си костюм, като продължи да дъвче разсеяно. Мараси се държеше, сякаш е направо изумена, задето има костюм с подходящо тъмнозелено шалче и изискано бомбе. Защо да няма? Имаше облекла като за просяк, като за констабъл, като за стара бабичка. Човек трябваше да може да се слива със заобикалящата го среда. В Дивите земи, това означаваше да носиш светлокафяв костюм, подходящ за ездач. В града означаваше да носиш нафукан костюм, подходящ за някой пълен кретен.

Тъпата опашка бе така дълга, че за времето, което щеше да им отнеме да я преполовят, би ръждясал алуминий. Покварата да го тръшне Уакс и проклетите му шмекерии, помисли си Уейн. Можеше поне да вземе него вместо Стерис.

Забеляза необичайния факт, че върнаха една от двойките начело на опашката, и мъжът и жената се видяха принудени да се измъкнат обратно с каретата си, въпреки цялото чакане. Какво става там горе?, запита се Уейн. Тузари като тези не ги гонеха от партита, нали? Имаха покани — макар и някои да бяха фалшиви. Същите като онази, която бе дал на старата тиранка в училището, обаче.

Е, нямаше как да разберат, преди да им дойде реда. А хората се придвижваха така баааааааааавнооооо.

— Измъкнахте ли нещо полезно от оня тип, дето го заловихте? — попита той Мараси.

— Не — отговори тя. — Не е с всичкия си. Но открихме в него нещо, което май ще се окаже хемалургичен клин.

— Поквара. И за това ли знаеш?

— Прочетох книгата — каза Мараси разсеяно. — Смърт я даде първо на мен, все пак, и Уаксилий ми позволи да направя копие. Арестантът ни имаше обица, захваната на кожата на гърдите. След като я махнахме, се успокои. Но пак отказва да говори.

В крайна сметка, след около седем сезона, успяха да се доберат до входа. Мараси извади поканата им. Пазачът на входа я огледа с мрачно изражение.

— Боя се, че ни поръчаха да отказваме достъп до хората с безименни покани, които не са били изпратени лично на тях. След опита за покушение срещу губернатора можем да пускаме само гостите, чиито имена са упоменати изрично в списъка.

— Но… — започна Мараси.

— Почакайте един момент — прекъсна я Уейн. — Ние сме важни хора. Не виждате ли колко ми е засукано шалчето?

Няколко мъже в черни палта, които също стояха до вратата, пристъпиха заплашително напред. Службата за правителствена сигурност. Покварата да ги тръшне, дано. Констаблите бяха истински хора — е, да, случваше се да извият нечий врат от време на време, но бяха отраснали на улиците, също като всички останали. Тези зверове, обаче… едва можеше да се каже, че имат душа.

— Спасих живота на губернатора днес — каза Мараси. — Нали няма да отпратите точно мен?

— Боя се, че няма какво да направя — каза стражникът с все така каменно изражение.

Да, определено имаше нещо гнило. Уейн грабна Мараси за ръката и я дръпна настрани.

— Да тръгваме. Покварата да ги тръшне, дано, идиоти такива.

— Но…

Уейн хвърли поглед през рамо, издебна точния момент и образува забързваща сфера.

— Хубаво, значи — каза. — Нов план!

— Звучиш доста въодушевен — каза тя, като хвърли поглед на границата на сферата.

Виждаше се по-ясно от обикновено, понеже мъглата във вътрешността й продължаваше да се вихри бавно, докато тази навън висеше замръзнала във въздуха като дипли тънка марля.

— Лесно се въодушевявам, такъв ми е характерът — каза Уейн, докато крачеше бързо към подобната на катедра масичка, зад която стоеше стражникът.

Бе успял да я вкара в сферата, без да обхване и него. Наистина много точно преценено. На масичката стоеше списъкът с имената.

— Мисля, че се отказа от влизането по обикновения начин прекалено лесно — каза Мараси и скръсти ръце.

— Имената ни са вписани тук — каза Уейн, като внимаваше да не спира да се движи, докато четеше. — В колонката с хора, чието присъствие е особено нежелано. Никакво количество ораторстване от твоя страна нямаше да ни помогне.

— Какво? — попита тя изумено и го блъсна леко настрани, за да погледне. — По дяволите. Та аз му спасих живота на това копеле.

— Мараси! — възкликна Уейн ухилено. — Започваш да говориш като човек.

— Заради теб — каза тя и направи кратка пауза. — Копеле.

Той се ухили, без да спира да дъвче шумно дъвката.

— Спаси му живота, да, но сигурно охраната му иска да те държи настрана, а не той. Изложиха се като кръгли глупаци, задето един от техните се оказа от противниковата страна, а ти забеляза преди тях.

— Но това е толкова дребнаво! Играят си с живота на самия губернатор!

— Хората са дребнави — отвърна той и отскочи на едната страна.

— Защо се щураш така?

— Ако остана на едно място твърде дълго, ще могат да ме зърнат, независимо от високата ни скорост в сферата. Ако не спираме да се движим, сме мъгла, а сред цялата тази обикновена мъгла, ще им е невъзможно да забележат нещо.

Тя неохотно започна да върви насам-натам. Уейн хвърли още един поглед на списъка, и разпозна още едно име.

— Ха така. Ето това вече ще ни свърши работа.

— Уейн. Ще ни навлечеш големи неприятности, нали?

— Само ако ни хванат! — заяви той и посочи листа. — Имат два списъка — единият е с хора, които не бива да пускат за нищо на света, а другият — с хора, които могат да влязат. Виждаш ли бележките? Четвъртото име от горе надолу? Пише, че е изпратил съобщение, че не е сигурен дали ще може да дойде. И че трябва да внимават да не пуснат някого другиго с неговата покана.

— Уейн, това е професор Ханланазе. Гениалният математик.

— Хм — потри брадичка Уейн. — От университета.

— Не, от Ню Сирън. Някои от нововъведенията в технологиите за горене са негова заслуга.

Уейн наостри уши.

— Не е жител на града. Значи хората може би не го познават.

— Познават го по име.

— Но външно?

— Може да се каже, че предпочита усамотението — каза Мараси. — Често го канят на подобни събития, но рядко се появява. Уейн, не мисли, че не забелязвам изражението ти. Не можеш да се престориш на него.

— Кое е най-лошото, което би могло да се случи?

— Да ни хванат — каза тя, без да спира да върви редом с него из времевата сфера. — Да ни хвърлят в затвора, да ни осъдят за заговор срещу правителството, да изложим Уаксилий.

— Ето това вече — каза Уейн и се върна обратно на мястото, от което бе образувал времевата сфера, — е най-добрият възможен аргумент, който би могъл да се измисли в полза на плана ми. Ела тук, за да мога да прибера сферата. После ще трябва да си намерим и оръжие.

Мараси пребледня и пристъпи до него.

— Ако си решил да се опиташ да вкараш вътре пистолети…

— Не пистолети — отговори той, широко ухилен. — Друг вид оръжие. Математика.

* * *

— Значи онази кандра е тук — прошепна Стерис на Уакс, който я бе хванал под ръка, и се огледа из помещението. — Някъде.

Апартаментът на върха на небостъргача ЗоБел заемаше целия последен етаж и бе обрамчен с големи прозорци от всички страни. Приглушената светлина на десетина полилея блещукаше по чашите за вино, диамантените бижута и пайетите по изисканите рокли. Тази мода бе нова. Нима разбираше толкова малко от облекло, че не бе забелязал такава очевидна промяна?

Стерис бе облечена в по-традиционен тоалет — въздушна, надиплена бяла рокля, с малък турнюр и тясна в кръста. Но яката и ръкавите бяха обшити с пайети и изработени от по-бляскава материя — стояха по-нежно от нещата, които обикновено носеше, и всъщност доста й отиваха. Тези орнаменти придаваха на дрехата вид, сходен на модерните рокли.

Присъстващите на партито обикаляха бавно между няколко бара и множество малки пиедестали, разположени по постлания с червен килим под. Уакс и Стерис подминаха един от тях — бе покрит със стъклен похлупак, а под него бе изложено парче сурова медна руда колкото човешка глава. Повърхността му лъщеше на слабата светлина.

Аломантични метали, помисли си Уакс, докато подминаваха поредния изложен екземпляр. Имаше десетки. Всеки бе снабден с метална табела, на която бе написано от коя мина е добит. Разговорите в стаята се въртяха около тях, а гостите се струпваха на малки групички наоколо, хванали в ръце разноцветни коктейли, които сякаш искряха на светлината.

— Привличате внимание — забеляза Стерис. — Не съм сигурна, че пелерината беше добра идея.

— Мъглопелерината е символ — отвърна Уакс. — Напомняне.

Бе успяла да го убеди за косата, но не и за това.

— Кара ви да приличате на някакъв разбойник.

— Така и трябва. Може би така ще се замислят, преди да ме излъжат. Не искам да участвам в игрите им.

— Вие вече сте част от игрите им, лорд Уаксилий.

— Което е и причината, поради която не обичам да посещавам такива партита — каза той и вдигна ръка, за да я спре, преди да отговори. — Знам. Присъствието ни тук е важно. Да идем да си поговорим с гостите, в чиято компания смяташ да прекараме вечерта.

Стерис винаги разполагаше с внимателно изготвен списък на тези гости. Беше единственият човек, когото някога бе срещал, който си подготвяше график за партитата.

— Не — каза тя.

— Не?

— Така правим обикновено — каза тя и дари лейди Мългрейв с една точно определена усмивка от няколкото вида, които бе упражнявала, докато се разминаваха. — Тази вечер ще следваме вашата цел. Нека се съсредоточим в нея и да открием убийцата.

— Сигурна ли си?

— Да — отговори тя и махна на една друга двойка. — Добрата съпруга би следвало да се интересува, ако не и да не участва пряко в заниманията, важни за мъжа й.

— Няма нужда да го правиш, Стерис. Ще…

— Моля ви — каза тя тихо. — Има.

Уакс спря да спори. Истината беше, че беше доволен от предложението й. При положение, че бе възможно Кървящата да е някъде тук, така или иначе нямаше да бъде в състояние да се отпусне.

Но как щеше да открие създанието? И по-важно от това — как би могъл да победи някого, който може да се движи твърде бързо, за да бъде видян? За разлика от аломантията, която гореше с определени скорости, ферохимичните сили можеха да се използват наведнъж. Кървящата можеше да изцеди металоемите си до капка в един-единствен порив на скорост — и да погуби десетки, преди той успее да мигне. И нямаше да бъде в състояние да я спре.

Но може би не й бе останала сила за това. Не можеше просто да погълне още метал и да попълни резервите си, както аломантите можеха. Трябваше да разчита на скоростта, която вече бе успяла да съхрани, а бе откраднала клина едва наскоро. Убийството на гостите на търга на Уинстинг трябва да й бе коствало огромно количество от онова, което на теория би трябвало да е съхранила през последните няколко седмици.

Значи имаше две възможности. Или да я убие, преди да е предприела нещо, или да я накара по някакъв начин да изхаби ферохимичния си резерв, без да нарани някого.

Приближи се към бара, поръча питиета и се обърна, за да огледа събралото се множество. Бяха изминали две десетилетия, откакто бе спрял да бъде част от висшето общество, и двете години, откакто се бе върнал обратно, не бяха достатъчни да почистят ръждата. Всички тук се държаха по един и същи лицемерен начин — бърбореха с внимателно престорено веселие, докато тайно се стремяха да напреднат към собствените си цели. Нямаше място, където би било по-лесно за един убиец да се слее с обстановката.

Хванал чашите в ръце, Уакс се отдалечи от бара и образува стоманената сфера около себе си.

Не притежаваше тази способност от самото начало и не бе напълно сигурен как я разви. Е, основната механика на процеса бе очевидна: разгаряше стомана, после Тласваше леко във всички посоки едновременно. Но как се бе научил да изключва от ефекта на сферата металите, които самият той носеше? Още не беше проумял. Просто бе нещо, което се бе получило с течение на времето.

Когато образуваше сферата, аломантичният му усет откриваше всички източници на метал, които се движеха бързо към него, и ги Тласкаха назад — колкото по-близо бяха, толкова по-силно. Ставаше все по-добър и по-добър в това. Упражненията, по време на които обличаше около трийсетина сантиметра дебела броня и защитно облекло и нареждаше на Дариънс да стреля в гърдите му, бяха помогнали. Не можеше да избягва куршумите напълно, но сферата определено помагаше.

— Какво направихте току-що? — попита Стерис, когато се приближи до нея. — Гривната ми се опитва да избяга от ръката ми.

— Свали я — помоли Уакс. — Ако се стигне до аломантична битка, у теб не бива да има никакви метали.

Стерис вдигна вежда, но свали гривната и я пусна в чантата си. Уакс мислено я добави към изключенията от аломантията му.

— Не знам дали би имало някаква разлика — каза Стерис. — Мястото прелива от метал. Какво правите с питието си?

Уакс вдигна поглед. Тъкмо бе сипал скришом мъничко кафява пудра в чашата си.

— Взех си вода — каза той. — От пудрата ще заприлича на бренди. Ако имам възможността да се престоря на пиян по-късно, ще ми бъде от полза.

— Забележително — каза тя. Изглеждаше истински впечатлена.

Докато се разхождаха бавно из стаята, минаха под един от полилеите. Късчетата кристал, окачени на тънки жички, се отдръпнаха леко от Уакс като иглата на компас от магнитен полюс. Неволно събори едно парче руда от поставката му, докато минаваха покрай него. Поквара. Неохотно намали силата на стоманената сфера.

— Да потърсим губернатора — каза Стерис.

Уакс кимна. Не можеше да се отърси от усещането, че накъдето и да се обърне, към гърба му винаги има насочен пистолет.

„Някой друг ни дърпа конците, пазителю на закона.“

Червено по тухлите. Леси в ръцете му, вече мъртва. Ръцете му, мокри от кръвта й…

Не. Беше го преодолял. Беше изживял скръбта си. Нямаше да се остави да пропадне пак в същата дупка. Докато продължаваха да се движат из помещението, двама низши благородници, облечени в тъмни цветове, понечиха да ги пресрещнат, но Уакс ги изгледа предупредително, и това бе достатъчно да ги накара да се отдръпнат.

— Лорд Уаксилий… — започна Стерис.

— Какво? — попита Уакс. — Каза, че отиваме да търсим губернатора.

— Това не означава, че можете да ръмжите на всички останали.

— Не съм ръмжал.

Нали?

— Оставете на мен да се оправя следващия път — каза Стерис и го поведе около един пиедестал, на който, колкото и да бе странно, не бе изложено нищо.

На плочата бе изписано: „Атиум, изгубеният метал“.

Докато се приближаваха към губернатора — който стоеше до прозорците от северната страна на апартамента, заобиколен от група приближени, — един мъж с яркожълта папийонка забеляза Уакс. Просто чудесно. Лорд Стенет. Пак щеше да се опита да сключи по-изгодна сделка за митническите тарифи за текстил. Но нямаше да го каже, разбира се — не и в началото. Хората по тези места никога не казваха онова, което мислеха.

— Лорд Уаксилий! — поздрави го Стенет. — Тъкмо за вас се бях сетил! Как вървят приготовленията за сватбата? Да очаквам ли покана скоро?

— Не твърде скоро — отговори вместо него Стерис. — Едва сега се спряхме на свещеник за церемонията. Ами вие? Целият град говори за годежа ви!

Лицето на мъжа помръкна.

— О. Ами, по този въпрос… — започна той и прочисти гърло.

Стерис продължи да го подпитва, но секунди по-късно, Стенет вече си бе измислил извинение, сменил темата и изчезнал с няколко последни любезности.

— Какво беше това? — попита Уакс.

— Изневерява на годеницата си — обясни разсеяно Стерис. — Темата го кара да се чувства неудобно.

— Добра работа — каза Уакс. — Много те бива в тези неща.

— Владея ги на прилично ниво.

— Мисля, че и аз така казах.

— Има разлика — поклати Стерис глава. — В тази стая има и истински майстори на общуването в такива социални кръгове. Аз не съм от тях. Обучена съм в областта на етикецията и порядките във висшето общество, проучвала съм я и сега прилагам придобитите знания. Но някой друг би успял да проведе разговора така, че Стенет да остане доволен, но и да се насочи към друг скоро. На мен ми се наложи да използвам груба сила, така да се каже.

— Ти си една наистина необичайна жена, Стерис.

— И го казва единственият мъж в стаята, който е препасал пистолети — отговори тя. — Мъж, чието подсъзнание се опитва да избута обиците от ушите на всяка жена, покрай която минаваме. Не забелязахте, че пръстенът на лейди Ремин падна в питието й, нали?

— Пропуснал съм го.

— Жалко. Беше забавна гледка. Насам. Не бива да се оставяме да ни заговори лорд Букърс. Нетърпимо отегчителен е.

Двамата слязоха по три стъпала и накараха лъскавите парчета калаена руда, изложена на един от пиедесталите, да се раздрънчат леко. До тях бяха изложени картини на известния Железни очи, включително и няколко скици на лорд Мъглороден — който е бил Калаено око преди Катацендъра. Забавно е, че Стерис би нарекла някого „отегчителен“, помисли си.

— Мислите си, че е доста смешно да нарека някого „отегчителен“ — каза Стерис, — като се има предвид, че самата аз съм известна с този недостатък.

— Не бих го казал по този начин.

— Няма проблем. Както съм казвала вече много пъти, наясно съм с репутацията си. Трябва да приема собствената си природа. Разпознавам скучните хора по същия начин, както ти разпознаваш другите аломанти — като колеги, чието изкуство предпочитам да избягвам.

Уакс установи, че се усмихва.

— И една странична забележка — добави Стерис тихо, докато го водеше към мястото, където губернаторът тъкмо разговаряше с лорда на Къща Ерикел. — Ако успеете да откриете убийцата, ме насочете към нея. Ще се опитам да я омая с разкази за финансовите отчети на къщата ни. С малко късмет, ще й се доспи толкова, че ще падне и ще се удави в собственото си питие. Първата сразена от мен престъпничка.

— Стерис! Та това наистина беше смешно.

Тя се изчерви. После му прошепна с конспиративно изражение:

— Ако искате да знаете, измамих ви.

— Измами?

— Знам, че обичате остроумните разговори — каза тя. — Затова се подготвих предварително, като си съставих списък с коментари, които бихте намерил за забавни.

Уакс се засмя.

— Умееш да планираш всичко, а?

— Обичам да съм подготвена. Макар че трябва да призная, че понякога изпадам в толкова усилена подготовка, че се налага да си правя планове кога и как да планирам. Животът ми е заприличал на красив кораб на сух док, построен с осемнайсет руля, които сочат в осемнайсет различни посоки, за да бъде стопроцентово сигурен, че има как да се придвижва.

Тя се поколеба, изчерви се пак и добави:

— Да. И тази шега е от списъка.

Уакс се засмя въпреки това.

— Стерис, не мисля, че съм те виждал да се държиш по-открито някога.

— Но нали се преструвам. Приготвих си репликите предварително. Не се отклонявам от планираното в действителност.

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко много хора правят същото — каза той. — Освен това, ти си такава. Значи не е преструвка.

— Значи никога не се преструвам.

— Мисля, че е така. Просто чак сега го осъзнавам.

Двамата се приближиха към Инейт — достатъчно, че да забележи, че го чакат. Останалите двойки и групички наоколо им хвърляха погледи скришом. Бидейки лорд на една от най-големите къщи, Уакс имаше по-висок ранг от почти всички присъстващи. Старите благороднически титли започваха да имат все по-малка тежест, но с помощта на богатството на Стерис бе успял да изплати множество от сериозните си дългове. Това на свой ред му бе позволило да избегне фалита на множество от фабриките на къщата и да удържи положението, докато другите му инвестиции започнаха да изплащат дивиденти. Къща Ладриан отново се бе превърнала в една от най-богатите в града. А това постепенно придобиваше все по-голяма важност в сравнение с благородническата кръв.

Смяташе за неприятна, но не и за изненадваща честотата, с която знатното потекло съвпадаше с икономическата и политическата мощ. Законите на лорд Мъглороден, изградени въз основата на идеала на Последния император, бяха предназначени да върнат мощта в ръцете на обикновения човек. А ето, че все същите хора продължаваха да управляват сами. И Уакс беше един от тях. Колко виновен трябваше да се чувства?

Вече се боя, че направих нещата твърде лесни за хората…

Дрим, главният телохранител и шефът на охраната на губернатора, пристъпи към Уакс.

— Вие ще бъдете следващите, предполагам — изръмжа дебеловратият мъж. — Разбрах, че хората ми на входа са ви позволили да влезете с пистолетите.

— Уверявам те, Дрим — каза Уакс, — че ако губернаторът наистина бъде изложен и на най-малка опасност, ще си благодарен за това.

— Предполагам, че е така. Оръжията така или иначе нямат особено значение за вас, нали? Можете да убиете човек с дребните монети в джоба си.

— Или с чифт ръкавели. Или с пироните, с които килимът е прикрепен към пода.

Дрим изсумтя.

— Жалко за помощника ви.

Уакс рязко се съсредоточи в думите му.

— Уейн. Какво се е случило?

— Заплаха за сигурността е — заяви Дрим. — Наложи се да го отпратим.

Уакс се отпусна.

— А. Добре тогава.

Дрим се усмихна. Явно смяташе, че е удържал някаква победа. След това се отдръпна и пак зае мястото си до стената, откъдето следеше онези, които идваха да разговарят с губернатора.

— Не се ли безпокоите за Уейн? — попита Стерис шепнешком.

— Вече не. Безпокоях се, че тук ще му доскучее до такава степен, че ще се запилее нанякъде. Но този мил човек е имал добрината да му даде предизвикателство.

— Значи… Искате да кажете, че ще се опита да се вмъкне скришом?

— Ако Уейн вече не е някъде тук, лично ще изям чантата ти и ще се опитам да я изгоря, за да подхраня с нея аломантичните си сили.

Продължиха да чакат. Настоящият събеседник на губернатора, лейди Шайна, бе превзета дама, способна да говори празни приказки с часове, но след политическата и финансова подкрепа, която му бе предоставила, дори губернаторът не можеше да си позволи да я отпрати. Уакс се огледа. Чудеше се къде може да бъде Уейн.

— Лорд Уаксилий Ладриан — каза един женски глас. — Чувала съм за вас. Дори по-красив сте, отколкото разправят.

Той вдигна вежди към новодошлата — висока жена, която също чакаше да говори с губернатора. Много висока — извисяваше се над него с около десетина сантиметра. Имаше сочни устни, едри гърди, матова кожа и коса с цвят на барут. Носеше червена рокля, по-голямата част от която липсваше от кръста нагоре.

— Не мисля, че сме се срещали преди — каза Стерис хладно.

— Името ми е Милан — каза жената, без да си прави труда да погледне към Стерис. Вместо това огледа Уакс отгоре до долу и се усмихна загадъчно. — Носите оръжие и мъглопелерина като от Дивите земи на коктейл, лорд Уаксилий. Дръзко.

— Няма нищо дръзко в това да правиш онова, което винаги си правил — каза Уакс.

„Виж, да флиртуваш с някого, докато годеницата му стои точно до теб — това вече е“, добави наум.

— За вас се говорят любопитни неща — продължи Милан. — Верни ли са?

— Да.

Тя присви устни и се усмихна. Явно очакваше да й каже още нещо. Вместо това той я погледна право в очите и зачака. Тя се размърда и премести чашата си от едната ръка в другата. Накрая се извини и си тръгна.

— Ха — изкоментира Стерис. — А казват, че аз карам хората да се чувстват неудобно.

— Подходящият поглед се усвоява бързо — каза Уакс и насочи вниманието си обратно към губернатора.

Прецени, че ще е разумно да държи Милан под око. Дали това всъщност не беше Кървящата, която се опитва да го държи под око? Или просто поредната повърхностна, прекомерно уверена в прелестите си дама от светските кръгове, прекалила с виното?

Поквара. Трудно ще бъде.

* * *

Уейн се разхождаше между гостите на партито, натрупал върху мъничката си чиния колкото храна бе успял да побере. Защо винаги използваха толкова малки чинийки на тези партита? За да не могат хората да изядат твърде много? Поквара. В действията на богаташите нямаше никаква логика. Раздаваха охотно от най-скъпия алкохол в града, а после се тревожеха, че хората ще изядат всички малки кренвиршчета?

Уейн бе бунтар. Отказваше да играе по правилата им. За нищо на света. Бързо си състави боен план. Дамите с малките кренвиршчета се появяваха иззад бара от източната страна, докато на западния приготвяха сухарчетата със сьомга. На север бяха минисандвичите, а на юг — различните видове десерти. Ако обиколеше гостната за точно тринайсет минути, успяваше да мине през всяка от базите точно в мига, в който прислужничките се появяваха с новите подноси.

Започваха да го гледат втренчено. По това се познаваше, че си си свършил работата добре — като започнат да го гледат така.

Мараси гледаше да се навърта наблизо, за да играе правдоподобно ролята на асистентка на професор Ханланазе. Уейн почеса брадата си. Не обичаше бради, но Мараси бе казала, че на новите му еванотипни снимки се вижда, че професорът си е пуснал такава. Освен това, Ханланазе беше доста по-широк в кръста от него. Което беше прекрасно. Човек можеше да скрие какво ли не в подплатата.

— Още не мога да повярвам, че носеше всичко това в каретата — прошепна Мараси, след което си открадна едно от кренвиршчетата му.

Направо от чинията. Възмутително!

— Мила ми жено — каза Уейн и се почеса по главата, на която бе нахлупил разноцветна териска шапчица като онази, с която Ханланазе гордо демонстрираше произхода си. — Всеки квалифициран академик се нуждае, преди всичко, от подходящата подготовка. Да напуснеш дома си, без да се подготвиш грижливо за всяко възможно развитие на събитията, е като да работиш в лабораторията, без да вземеш необходимите мерки за сигурност!

— Цялата дегизировка се крепи на гласа — забеляза Мараси. — Как го правиш?

— Акцентите са като дрехи за мислите, мила моя — каза Уейн. — Без тях, всичко, което казваме, би било голо. По-добре направо да започнем да си крещим. О, погледнете. Дамата с десертите пак носи шоколадови сладки! Направо са неустоими, смея да кажа.

Той пристъпи към тях, но го спря един глас.

— Професор Ханланазе?

Уейн замръзна.

— Господи, наистина сте вие! — възкликна гласът. — Не смятах, че ще дойдете.

Към него се приближи висок мъж, облечен от главата до петите в каре — изглеждаше така, сякаш човек би могъл да го окачи на някой стълб и да го използва вместо бойно знаме.

От една страна, Уейн беше доволен. Бе създал дегизировката си само въз основа на описанието на Мараси, затова фактът, че е успял да заблуди някого, който явно бе виждал снимката му, му носеше голямо удовлетворение.

От друга страна… По дяволите.

Уейн подаде на Мараси чинията си и я изгледа строго с поглед, който ясно говореше: И да не ги изядеш. После се ръкува с новодошлия. Платът на костюма му наистина си го биваше. Тъкачът трябва да беше изразходвал целия си запас от райета за годината.

— А вие сте? — попита Уейн с тънък глас.

Бе забелязал, че едрите мъже като професор Ханланазе често имаха гласове като за по-дребен човек. Радваше се, че е изучавал подробно южняшките акценти. Естествено, бе го обогатил и с произношение, подобаващо за университетски професор, и накрая бе добавил към всичко това твърди, термолиански „в“-подобни звуци, за да си личи влиянието на селцето, в което професорът беше отраснал.

Напасването на подходящ акцент беше като да смесваш бои така, че да съответстват на онази, с която е вече е боядисана стената. Ако не ги смесиш в точното съотношение, започваше да изглежда много по-зле, отколкото ако използваш напълно различен цвят.

— Рейм Малдор — каза мъжът и разтърси ръката му. — Нали се сещате… Дисертацията относно ефекта на Хигенс?

— А, да — каза Уейн, като пусна ръката му и отстъпи назад.

Създаваше много правдоподобно впечатление, че се чувства нервен в компанията на толкова много хора, и Малдор му се връзваше като панделка. С готовност се отдръпна назад, за да даде на предполагаемия професор-отшелник повече пространство. А това предостави на Уейн възможността да създаде сфера забързано време, която обхващаше само него и Мараси.

— Какви, в името на китките на Хармония, ги говори този? — изсъска й.

Мараси извади от чантата си книгата, която бе купила от един магазин наблизо, докато Уейн се предрешаваше. Скоро откри страницата, която търсеше.

— Ефектът на Хигенс. Занимава се с начините, по които спектралните полета се влияят от магнитите.

Тя прелисти още няколко страници и продължи:

— Ето, опитай с това…

И му изреди няколко изречения врели-некипели. Той кимна и прибра завързващата сфера.

— Ефектът на Хигенс е ланшен сняг! — възкликна след това. — Много повече ме интересува начинът, по който статичните електрически полета създават до голяма степен подобен ефект. Трябва само да видите труда, който сме на път да публикуваме!

Рейм пребледня.

— Но… но… аз самият се готвех да изследвам този ефект!

— Значи сте закъснял с поне три години!

— Защо не го споменахте в кореспонденцията ни?

— И да разкрия следващото си откритие?

Рейм се отдалечи с несигурни стъпки, след което хукна към асансьора. Уейн никога не бе виждал учен да се движи така бързо. Човек би си помислил, че раздават безплатни лабораторни престилки в лобито.

— О, Боже — обади се Мараси. — Нали осъзнаваш какъв хаос предизвика в научните им среди току-що?

— Мда — отвърна Уейн, като си взе чинията обратно. — Ще им се отрази добре. Така няма само да си седят и да мислят по цял ден.

— Уейн, те са учени. Не е ли това работата им?

— Проклет да съм, ако зная — каза Уейн, като натъпка едно кренвиршче в устата си. — Но, Поквара, ако е, това би обяснило толкова много.

* * *

Губернатор Инейт привърши разговора си и се обърна към Уакс. Дрим махна към него и Стерис да се приближат. Уаксилий знаеше, че не му се нрави особено, но доколкото го познаваше, телохранителят беше сигурен човек, предан и надежден. Знаеше, че Уакс не представлява заплаха.

За съжаление, не знаеше каква е съществуващата заплаха. Кандра… Би могъл да бъде всеки. Уакс не би се доверявал на околните така лесно.

Не бих ли?, запита се в следващия момент, докато разтърсваше десницата на губернатора. Ами ако кандрата е Дрим? Тази възможност мина ли ми през ума?

Кървящата бе успяла да убие брата на губернатора именно по този начин, все пак — като бе облякла лицето на човек, комуто хората на Уинстинг имаха доверие. Трижди да го тръшне Покварата, дано, помисли си Уакс. Много, много трудно ще бъде.

— Лорд Уаксилий? — обърна се към него губернаторът. — Добре ли сте?

— Съжалявам, милорд — каза Уакс. — Разсеях се за момент. Как е лейди Инейт?

— Прилоша й малко — каза губернаторът и целуна ръка на Стерис. — И отиде у дома, за да полегне. Ще й кажа, че сте питали за нея. Лейди Хармс, изглеждате очарователно.

— А вие сте както винаги така любезен — отговори Стерис и му се усмихна искрено.

Стерис харесваше губернатора, макар двамата да бяха на практика пълни противоположности — Стерис бе умерено прогресивна, защото смяташе, че това се очаква от новобогаташите, които искат да напреднат в обществото; Инейт пък беше консервативно настроен. Но това не я безпокоеше. Стерис харесваше хората с ясна мотивация и намираше политическите ходове на губернатора до момента за подходящи.

— Надявам се лейди Алри да се възстанови скоро.

— Нервите й са разклатени, това е всичко — отговори Инейт. — Случилото се днес не й понесе добре.

— Вие, изглежда, се справяте забележително добре — каза Уакс. — Като се имат предвид обстоятелствата.

— Опитът за покушение бе извършен от един от новоназначените ни стражници, който впоследствие се оказа умствено нестабилен. Бил е невероятно лош стрелец и е вероятно дори да не е имал намерение да ме убие.

Губернаторът се засмя. После добави:

— Де да имах късмета Оцелелия винаги да ми изпраща такива врагове, и то — преди избори.

Уакс се насили да се усмихне, след което хвърли поглед настрани. Жената от преди малко — красивата, с големите очи, — бе застанала наблизо. Кой друг се бе приближил подозрително много?

Кървящата няма да обладае тялото на човек, който се набива на очи, помисли си Уакс. Безличните безсмъртни имат векове опит в сливането с човешкото общество.

— Какво смятате вие, лорд Уаксилий? — попита Инейт. — Какви са били мотивите му?

— Бил е принуден да атакува — каза Уакс. — Послужил е за примамка. Някой друг е убил брат ви. И ще се опитат да ви убият пак.

Застаналият наблизо Дрим изправи гръб и погледна към него.

— Интересно — каза Инейт. — Но вие сте известен със склонността си да преследвате сенки, нали така?

— На всеки блюстител на закона му се е случвало да попадне на грешна следа.

— Струва ми се, че ще откриете, че лорд Уаксилий е прав далеч по-често, отколкото греши, милорд — каза Стерис. — Ако ме предупреди за някаква опасност, бих го послушала.

— Съгласен съм — отвърна Инейт.

— Искам да се срещнем на четири очи — каза Уакс, — за да обсъдим някои важни въпроси. Най-късно утре. Трябва да знаете с какво си имаме работа.

— Ще го впиша в графика си.

От Инейт това беше солидно обещание. Уакс щеше да получи онова, за което бе помолил.

— Лейди Хармс, как е братовчедка ви? — продължи губернаторът. — Още не съм й благодарил за стореното днес. Макар и куршумът да бе далеч от целта и да нямаше действителна опасност да ме нарани.

— Мараси е добре — каза Стерис. — Би трябвало да се присъедини към нас скоро, за да…

Погледни ги само.

Мисълта нахлу неканена в главата на Уакс. Стерис и губернаторът продължиха да говорят, но той замръзна на място.

Обличат се в шарени дрехи, обсипани с пайети. Пият вино. Смеятсе,усмихватсе,забавляватсе,танцуват,ядатитихоубиват. Всичко върви точно по плана на Хармония. Като актьори на сцена са. Такъв си и ти, Уаксилий Ладриан. Такива са всички хора.

Усети как го полазват тръпки, сякаш мравки пробягаха по кожата му. Мислите в главата му бяха глас — като на Хармония, но дрезгав и груб. Жесток. Ужасяващ шепот.

Уакс продължаваше да носи обицата си. Кървящата бе открила начин да говори на онези, които носеха хемалургични клинове. Убийцата бе в главата му.