Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (14)

12.

— Това е добре — каза Уейн, извадил бележника. — Значи си сигурна, че онова приятелче не се е държало странно? Нищо необичайно?

Прислужницата поклати глава, седнала с обвити около себе си ръце. Най-после бяха успели да слязат от последния етаж веднага след паническото преселение на богаташите. Вляво от Уейн губернаторът беше заобиколен от защитен пръстен телохранители, а мъгливата нощ бе осветена от комплект мощни електрически лампи.

Зелената площ пред небостъргача изглеждаше съвсем празна, след като толкова много хора си бяха тръгнали. Предполагаше, че това съвсем скоро ще се промени, когато Мараси се върне с още констабли. Беше изтичала да ги извика и да докладва. Това означаваше, че Уейн е единственият представител на реда в околността. Плашеща мисъл.

— Имам още един въпрос към вас — каза той на жената.

— Да, господин констабъл? — попита тя.

— Откъде се сдобихте с тези обувки?

Жената мигна и сведе очи:

— Ъ-ъ… обувките ми?

— Да, обувките ви — потвърди Уейн. — Изглеждат ми доста удобни. Черните с високи токове никога не стигат. Вървят си с всичко, ръждата да ги вземе.

Тя отново го погледна:

— Но вие сте мъж.

— И още как — съгласи се той. — Поне бях последния път, когато пуснах една вода. Обувките?

— „При Русо“ — каза тя. — Трети октант, на улица „Йомен“ — прислужницата замълча. — Миналата седмица бяха с намаление.

— По дяволите! — възкликна Уейн. — Красота. Благодаря. Свободна сте.

Тя му хвърли онзи поглед, който хората, изглежда, хвърляха само на Уейн, погледа, който все още опитваше да си обясни. Както и да е. Той си записа името на магазина. Ако му се наложеше да обуе още веднъж онези ужасни обувки на високи токове от кутията с дегизировка, вероятно щеше да откачи.

Хвърли топче дъвка в уста и тръгна нехайно към купчината телохранители, като преглеждаше бележките си. Прислужницата горе, помисли си той и почука бележника с молив, не е била кандрата. Уейн беше разговарял с десетина души от персонала. Всички бяха познавали човека и твърдяха, че изобщо не се е държал необичайно. Но пък и никой от тях не го беше харесвал. Вечно се бе дънил и никой не беше изненадан, че се е оказал гнила ябълка.

Един аматьор би си помислил, че е добра дегизировка да се представяш за новобранеца, но тази Кървяща можеше да се преобрази на всеки. Защо и е било да избира най-нискостоящия в списъка, някой, който се е присъединил към персонала само няколко седмици по-рано? Разбира се, това, че си нов, би ти дало извинението да не знаеш имената на всички, но според събраните сведения днес този тип не беше забравил ничие име. А и ако си избереш обичайния нескопосник, си просиш всички да започнат да те държат под око. Ужасен избор за един имитатор.

Човекът трябваше да е бил някакъв друг вид къртица. Той поклати глава.

— Къде е Дрим? — попита към телохранителите. — Искам да му покажа с какво разполагам.

Един от телохранителите се наведе и погледна в бележника на Уейн:

— Виждам само куп драсканици.

— За очи — обясни Уейн. — Кара хората да приказват повече, ако си мислят, че си записваш. Не зная защо. Поквара и гибел, аз поне не бих искал някой да си спомня какви съм ги говорил… — Той се поколеба, след което изблъска телохранителя настрани, вгледан в средата на купчината. Дрим не беше там, нито пък губернаторът. — Какво сте направили с него! — каза Уейн, като се обърна към останалите. Самодоволни негодници, ето какво бяха.

— Най-добре беше всеки да си мисли, че още е тук — обясни телохранителят. — Всъщност двамата с Дрим заминаха в безопасност преди цели векове. Щом заблудихме теб, тогава, да се надяваме, сме заблудили и убиеца.

— Заблудили… от мен се очаква да го охранявам!

— Ами добра работа вършиш, браво, друже — рече телохранителят и изсумтя.

Така че Уейн постъпи по единствения възможен начин. Изплю дъвката си и цапардоса приятелчето.

* * *

Уакс рядко оценяваше града толкова високо, както когато му се налагаше да стигне бързо някъде.

В очите на човек, който гори стомана, Елъндел беше пълен със светлина и движение, дори когато го скриваха сенките на мрака и мъглата. Метал. В известен смисъл тъкмо това отличаваше човечеството. Хората бяха укротили камъка, костите на земята под краката си. Бяха подчинили на себе си огъня, тази ефимерна, всеядна душа на живота. След което бяха комбинирали двете, за да извлекат гръбначния мозък на самите скали, за да отлеят от него инструменти.

Уакс прелиташе покрай небостъргачите като шепот. От движението дрехите му изсъхваха. Беше се превърнал в поредното течение сред мъглите и заедно с него се движеха радиалните спици на великолепна мрежа от сини линии — подобно на милион протегнати пръсти, сочещи към котвите, които можеше да използва по пътя си. Когато дори галопиращият кон се оказваше твърде бавен, Уакс разполагаше със стомана. Гореше в него и се завръщаше в огъня, който й придаваше форма.

Силата му идваше от това. Но понякога не беше достатъчно.

Тази вечер обаче експлодира през ярко осветените горни прозорци на имението „Хармс“, след което се претърколи и изправи с насочени пистолети. Лорд Хармс се завъртя рязко в креслото на писалището си, като успя да събори мастилницата. По-възрастният червендалест мъж си имаше удобно шкембенце, отпуснат маниер и чифт мустаци, които очевидно провеждаха състезание с двойната му брадичка за първенството кой ще се протегне по-близо до пода. Щом забеляза Уакс, той стреснато посегна към чекмеджето на писалището си.

Уакс огледа помещението. Вътре нямаше никой друг. По ъглите нямаше врагове, в килерите или в спалнята нямаше движещи се метални парчета. Беше дошъл навреме. Уакс въздъхна облекчено, като се изправяше, докато лорд Хармс най-после успяваше да отвори чекмеджето си. Мъжът размаха пистолет, от полуавтоматичните, които бяха особено популярни сред констаблите. Хармс скочи на крака и се впусна към Уакс, като държеше пистолета с две ръце:

— Къде са те? — възкликна той. — Ще им покажем ние, нали така, старче?

— Имате пистолет — произнесе Уакс.

— И още как, и още как. След случилото се миналата година, осъзнах, че човек трябва да е въоръжен. Нещо спешно ли има? Ще ти пазя гърба!

Уакс внимателно бутна дулото на оръжието му надолу, за всеки случай, ако в камерата имаше вкаран куршум, защото, за щастие, човекът не беше заредил пистолета с пълнител. После хвърли поглед през рамо към прозорците. Беше ги разтворил с тласък при приближаването си, но трябваше да се отварят навън, не навътре. Беше изтръгнал и двата прозореца от пантите им. Единият бе рухнал, а другият висеше накривено. Най-сетне и той се предаде и падна с трясък на пода, при което стъклото в дървената рамка се напука.

През отвора нахлуваше мъгла и се кълбеше по пода. Къде беше Кървящата? Някъде в къщата? Преструваше се на домашна прислужница? На съсед? На констабъл, който случайно минава по улицата?

Или беше в стаята заедно с тях?

— Джакстъм — каза Уакс, като погледна лорд Хармс, — помниш ли как се срещнахме за пръв път, когато Уейн се преструваше на мой иконом?

Хармс се намръщи:

— Искаш да кажеш — чичо ти?

Добре, помисли си Уакс. Една натрапница не би разполагала с тази информация, нали? Ръжда… налагаше се да подозира всекиго.

— В опасност си — произнесе Уакс, като прибираше пистолетите в кобурите им на бедрата си. Костюмът му на практика беше съсипан от плуването в канала и беше захвърлил шалчето, но пък издръжливата мъглопелерина беше виждала и по-лоши дни. — Ще те измъкна оттук.

— Но… — заекна лорд Хармс с пребледняло лице. — Дъщеря ми?

Сякаш имаше само една.

— Стерис е добре — отговори Уакс. — Уейн е с нея. Да вървим.

Проблемът обаче беше — къде? Уакс се сещаше за стотина места, където да отведе Хармс, но Кървящата можеше да се спотайва на всяко от тях. Шансовете със сигурност бяха на страната на Уакс и все пак…

Кървящата е древна, беше казал Хармония. По-стара от унищожението на света. Изобретателна, внимателна и умна… Прекарала е векове в изучаване на човешките навици.

Каквото и да избереше Уакс, Кървящата вече би могла да го е предвидила. Как можеше да надхитри нещо толкова старо, с такива огромни познания?

Решението изглеждаше лесно. Не трябваше да опитва да я надхитри.

* * *

Стерис напусна небостъргача ЗоБел, за да открие Уейн от другата страна на улицата, срещу купчина насинени и очевидно гневни мъже. Уейн хапваше сандвич.

— О, Уейн — произнесе тя, като гледаше ту изранените, враждебно настроени мъже, ту него. — Това са телохранителите на губернатора. Тази вечер ще има нужда от тях.

— Вината не е моя — рече Уейн. — Държаха се неучтиво — той отхапа от сандвича си.

Тя въздъхна, като се настаняваше до него и се вглеждаше през мъглата към небостъргача. Различаваше светлините на различните етажи, които сияеха като призраци някъде там горе, водещи чак до самия връх.

— Така ще бъде с него, нали? — попита тя. — Винаги ще ме изоставят по средата на нещо? Винаги наполовина ще чувствам, че съм част от живота му?

Уейн сви рамене:

— Можеш да постъпиш по благородния начин, Стерис. Откажи се от идеята за брак. Остави го да намери някой, когото всъщност харесва.

— А инвестицията на семейството ми в него и неговия дом?

— Ами зная, че думите ми вероятно ще ти се сторят революционни, Стерис, но можете да дадете заем на момчето и без да очаквате от него да ти скочи в знак на благодарност, ако схващаш какво имам предвид.

Хармонийо, понякога наистина беше шокиращо невъзпитан. С другите не се държеше така. Е, беше прям и своеобразен, но рядко откровено груб. Последното пазеше само за нея. Да не би да очакваше от нея да му отвръща, по някакъв начин да му се доказва? Така и не успяваше да разбере този човек. Всеки опит да поговори с него сякаш го правеше още по-вулгарен.

— Спомена ли къде отива? — попита тя в опит да запази добрия тон.

— Нее — проточи Уейн и отхапа от сандвича си. — Преследва Кървящата. Което значи, че може да е отишъл навсякъде, така че е безполезно да се опитваме да го издирим. Когато успее, ще се върне при мен. Ако си тръгна пък, просто ще го изпусна.

— Разбирам — тя се облегна назад, кръстоса крака на бордюра и се взря в онези светлини. — Уейн, мразиш ли ме заради онова, което въплъщавам? Отговорностите, които са го призовали да се върне.

— Не те мразя — каза Уейн. — Намирам те за отблъскваща. Това според мен е важна разлика.

— Но…

Уейн се изправи. Напъха в устата си остатъците от сандвича.

После отиде при телохранителите, които го гледаха смръщено, и седна. Намекът беше очевиден.

Предпочитам да съм тук.

Стерис затвори очи, стисна ги здраво и опита да се престори на някоя друга, поне за малко. По някое време предупредителните звънци оповестиха пристигането на каретите на констаблите. Тя се изправи и пооправи, облекчена, щом Мараси излезе от една от тях и побърза да приближи.

— Уаксилий? — попита тя.

Стерис поклати глава:

— Влизай — посочи една от каретите Мараси. — Ще те изпратя на безопасно място.

— Мисля, че опасността тук е отминала — отвърна Стерис. — Освен ако Уейн пак не си търси боя.

— Не — каза Мараси. — Опасностите едва започват.

Нещо в тона на по-младата жена накара Стерис да замълчи. От каретите не се изсипаха други констабли. Всъщност, изглежда, дори изчакваха Мараси. Не бяха дошли да разследват мъжа, когото Уаксилий беше прогонил.

— Нещо се е случило, нали? — попита Стерис.

— Да — отвърна Мараси. — Идвай, Уейн! Чака ни работа.

* * *

Уакс укри лорд Хармс на самия връх на небостъргача Федер. Подбра мястото му на градската карта, като се спря на случайни цифри; надяваше се, че Кървящата няма да надхитри план, който не включва умисъл. Хармс получи указанията да не подава глава, да се крие в тъмното и да не вдига шум. Дори и Кървящата да можеше да Тласка стомана и да претърсва нощта, шансът да се натъкне на Хармс беше нелепо нисък, на границата с невъзможното. Това не пречеше на Уакс да се тревожи. Бащата на Стерис беше глупав човек, но добродушен и приятелски настроен.

Това бе най-доброто, което Уакс можеше да стори за момента, защото се налагаше да открие губернатора. Ловът му беше отнел по-дълго време, отколкото първоначално предполагаше, което всъщност бе хубаво. Означаваше, че Дрим, независимо, че не харесва Уакс, върши както трябва работата си. Доколкото Уакс се ориентираше, бяха разпратили поне три необозначени карети надалеч от небостъргача ЗоБел: две примамки и една с губернатора. Забеляза едната на Стантън уей и незабавно я пренебрегна. Прекалено очевидно, с тези возещи се на нея телохранители. Допускайки, че друга се е отправила на изток, я откри да се върти в кръг в Трети октант, също опитваща да привлече вниманието. Движеше се твърде бавно.

Пък и губернаторът нямаше да тръгне в тази посока. Инейт беше боец. Не би искал да разберат, че се крие. Така че Уакс скоро се озова кацнал на върха на сградата близо до булевард Хамънд, на няколко пресечки от имението на самия Инейт. Беше се отказал от безопасните квартири из града и вместо това се бе върнал в имението си. Искаше да остане в центъра на властта и авторитета.

В града мъглата сякаш сияеше, огряна от хиляди светлини… все повече от които електрически. На каретата й трябва достатъчно дълго време да пристигне, за да започне Уакс да се съмнява в себе си. Но все пак пристигна: закрита карета с висок таван с червени завеси. Да, определено беше доста безлична. Конете обаче бяха от скъпите конюшни на губернатора. Също както на двете примамки.

Уакс поклати глава, преди да скочи и да се Тласне до върха на арката пред Първа осигурителна банка. Каретата се движеше с добра скорост и на пръв поглед беше неохранявана. Трябваше да се минали по възможно най-заобиколния път, след като им бе отнело толкова време да стигнат дотук. Уакс скочи от фасадата на банката, Тласна се от една улична лампа и полетя след каретата на губернатора. Приземи се на покрива и кимна на изненадания кочияш, след което се залюля отстрани на превозното средство и почука на вратата на каретата, увиснал на една ръка над неясно прелитащите павета долу. Определено не жалеха животните.

След няколко секунди прозорецът се разтвори и разкри изненаданото лице на Дрим:

— Ладриан? — произнесе той. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Държа се учтиво — отговори Уакс. — Може ли да вляза?

— Ами ако откажа?

— Тогава ще престана да се държа учтиво.

Дрим се озъби, но хвърли поглед настрани, където, с шапка в скута, се возеше губернаторът. Мъжът му кимна, а Дрим въздъхна и отново се обърна към вратата.

Не спряха каретата. Така че Уакс трябваше да се пусне, да пусне гилза и да Тласне обратно към каретата, докато Дрим отваряше вратата. Улови се за дръжката й, Тласна се от една подминаваща лампа и се мушна в превозното средство, като в крайна сметка се озова седнал срещу Дрим и губернатора.

Дрим би бил идеалният човек, когото да имитират. Както и кочияшът, както и всеки друг с непосредствен достъп до губернатора, в това число неговите съпруга и семейство.

— Лорд Ладриан — произнесе с въздишка Инейт. — Не ви стигна да съсипете празненството, нали? Трябваше и да ме тормозите на връщане от него?

Уакс сви рамене, след което понечи да излезе от каретата. Беше отворил вратата наполовина, преди Инейт да отсече през пръскаща слюнка:

— Какво правиш, глупецо?

— Тръгвам си — отговори Уакс. — Точно сега има хиляди места, където мога да бъда, повечето от тях далеч по-приятни — той се поколеба и извади един от стерионите, който завъртя в ръка, и подаде на губернатора с дръжката напред. — Ето.

Очите на губернатора се разшириха:

— Защо ми е притрябвало оръжие? Имам си телохранители.

— Брат ви също имаше — каза Уакс. — Вземете го. Когато ви застрелят, ще се почувствам виновен, ако не съм направил поне нещо.

— … застрелят? — Инейт пребледня. — Брат ми беше убит заради флирта си с утайката на Елъндел. Няма да посмеят да ме пипнат.

— Сигурен съм, че няма — отвърна Уакс, като се наведе през вратата, но после се поколеба и отново погледна вътре: — Знаеш как да разпознаеш кандра, нали, Дрим?

— Кое? — попита дебеловратият телохранител.

— Това са просто легенди — обади се лорд Инейт.

— Такива ли били? — попита Уакс. — Тогава онази, която срещнах тази вечер, трябва да ме е излъгала. Не съм сигурен обаче как кожата й ставаше прозрачна. Ами добре, предполагам, че владеете положението.

— Да не би да твърдите — каза Инейт, като докосна Уакс, за да го спре, преди отново да е успял да тръгне да излиза, — че един от Безликите безсмъртни тази вечер е бил на празненството ми?

— Всъщност двама — каза Уакс. — Единият беше дошъл да помогне. Бих ви представил едни на други, за да ви докажа, че е истинска, но ми се струва, че вече сте на определено мнение по въпроса. Другият на празненството беше човекът, който уби брат ви. Сигурен ли сте, че не искате оръжие? Не? Хубаво, просто ще си…

— Разбрахме ви кристално ясно, лорд Уаксилий — каза Инейт с кисело изражение. Той се облегна назад до фенера на каретата, в който гореше запалена газ.

— Милорд — произнесе Дрим, като гледаше Инейт. — Това е глупаво. Безликите безсмъртни? Всеки втори твърди, че ги е срещал, само за да публикуват разказа му във вестниците! Нали не приемате сериозно тези твърдения?

Инейт огледа внимателно Уакс:

— Приема го — каза Уакс, — защото знае, че с брат му се случи нещо странно. Убит в собствената си паник стая, а телохранителите му — избити от някой, на когото са имали доверие. Уинстън Инейт се отнасяше много сериозно към личната си сигурност. Далеч по-сериозно, отколкото вие, както подозирам, господин губернатор.

— И можете да ме представите на едно от създанията? — попита Инейт. — Да ми дадете доказателство, че съществуват?

— Да.

— Но защо — попита Дрим — му е на един от личните слуги на Хармония да убива лорд Уинстинг?

— Кандрата е обезумяла — отвърна тихо Уакс. — Все още не знаем какви са мотивите й, но изглежда, желае смъртта ви, господин губернатор. Така че работата ми е да ви опазя жив.

— Какво трябва да направим? — попита Инейт. — Как можем да се подготвим?

— Ами — произнесе Уакс — първо ще поема охраната ви.

— Друг път! — обади се Дрим.

— Невъзможно — съгласи се Инейт. — Дрим ми служи добре от години. Той… Къде отивате?

Уакс се извърна от вратата:

— Имаше една пиеса, която исках да гледам тази вечер — каза той, като махна с ръка. — Може би е добра идея да хвана края, докато вие водите дебати.

— И ако това създание ме нападне във ваше отсъствие? — попита настоятелно Инейт.

— Сигурен съм, че началникът на охраната ви ще се справи — рече Уакс. — Знаел е, че кандрата е на празненството тази вечер, нали? И съвсем определено не е пропуснал промъкването на дегизирания Уейн. И…

— Можете да инспектирате сигурността ми — въздъхна примирено Инейт. — И да предлагате мнение.

— Хубаво — каза Уакс и затвори вратата, докато каретата завиваше на ъгъла и вече приближаваше имението на губернатора. — Но още сега трябва да се съгласите с едно. Ще снабдя и двама ви с пароли и искам от вас да се закълнете, че няма да ги доверите никому. Дори помежду ви или на лейди Инейт. Освен това вие ще снабдите мен с парола. Когато се срещаме, ще разменяме паролите шепнешком, за да бъдем сигурни, че никой от нас не е бил подменен.

— Сериозно ли вярвате, че не бих разпознал собствената си съпруга? — попита уморено Инейт.

— Сигурен съм, че бихте я разпознали — отвърна Уакс поомекнало. — Но това е изискването, което поставям в замяна на помощта си, и се налага да ми угодите. Ще успокои страховете ми.

Семейството беше най-опасно. Кървящата звучеше толкова самоуверено, сякаш държеше губернатора в ръцете си, което караше Уакс да си мисли, че създанието вече се е добрало до някой от тях. Лейди Инейт не беше на празненството, но Хармония твърдеше, че Кървящата може да разменя телата си когато пожелае. Поквара и гибел, ама че ужасно положение. Кървящата можеше да е убила племенница или племенник, дори малко дете, а сега планираше да имитира един от тях, за да се добере до губернатора. В „Хисторика“ кандрите имитираха животни. Дори домашните любимци можеха да бъдат тайни убийци.

Уакс хвърли поглед на губернатора, който изглеждаше дълбоко разтревожен, със сключени ръце, вторачил очи сякаш се взираше някъде много надалеч. Започваше да осъзнава много неща. Инейт не беше глупак. Просто самовлюбен, вероятно измамник.

Каретата отби при имението и Дрим слезе. Уакс го последва, но губернаторът го улови за лакътя:

— Бих искал да видя това твое доказателство, блюстителю на закона.

— Ще уредя среща за утре.

— Тази вечер.

Уакс кимна.

— Ако е истина — продължи губернаторът, без да изпуска лакътя му, — какво ще правим? Чел съм Словата на Основателите. Известно ми е на какво са способни Безсмъртните. Гибел и поквара… това създание може да е всеки. Паролите няма да са достатъчни. Дори за начало.

— Няма — призна Уакс. — Сър, това създание има достъп и до Металните изкуства. По всяко време може да бъде каквото и да е, от Закъснител до Запомнител. Въпреки че може да носи само по едно от тях наведнъж, без да рискува да ги изпусне от контрол, може да разменя, когато пожелае уменията.

— Велика Хармонийо — прошепна губернаторът. — Как се спира нещо подобно?

— Откровено казано, не зная. Вече трябваше да сте мъртъв.

— И защо не съм? — попита губернаторът, като махна на Дрим да се отдалечи, въпреки че се бе обърнал да провери дали идват. — Можеше да ме убие също толкова лесно, колкото брат ми.

— Изглежда, има някакъв личен план. По-голям от вас. Възможно е да не желае да ви убива, докато това със сигурност няма да постави на колене цялото градско управление — Уакс се поколеба, след което се наведе по-близо: — Сър, може би е по-добре да напуснете Елъндел.

— Да го напусна? — каза Инейт. — Видяхте ли какво се случва в града?

Уакс кимна:

— Аз…

— Работнически стачки — продължи Инейт, сякаш не чуваше Уакс. — Цените на храната са се вдигнали до небето. Прекалено много хора с една и съща професия, които са останали без работа, твърде много с друга, които настояват за по-добри условия. Поквара, човече, из улиците практически има бунтове! И скандалът. Не мога да напусна. С кариерата ми би било свършено.

— По-добре, отколкото с живота ви да бъде свършено.

Губернаторът го погледна бегло. Явно не виждаше нещата по същия начин:

— Отстъплението е невъзможно — наблегна той. — Ще изглежда така, сякаш изоставям народа. Ще си помислят, че скандалът ме е принудил да се скрия. Ще ме сметнат за страхливец. Не. Невъзможно. Ще изпратя в безопасност лейди Инейт, както и децата. Аз трябва да остана, а вие трябва да се справите с всичко това, каквото и да е то. Спрете го, преди да е станало твърде късно.

— Ще опитам — каза Уакс, като се наведе още по-близо. — Дайте ми паролата си. Нещо запомнящо се, но безсмислено.

— Квас на пясък.

— Добре. Моята за вас е „кости без супа“. Имате ли обезопасена стая?

— Да — каза Инейт. — В мазето на имението. Под всекидневната.

— Използвайте я — настоя Уакс, като слизаше от каретата. — И ако заключите вратата, не пускайте вътре никого, докато не пристигна и не ви дам паролата.

Веднага щом стъпи на земята, Уакс откри, че изважда Възмездие.

Беше насочил пистолета още преди да е регистрирал какво го е накарало да реагира. Изненадани викове, но не от болка. Една прислужница побърза да се приближи откъм имението, като подмина колоните при фронтона, осветени в чисто бяло като бедрени кости.

— Милорд губернаторе! — извика жената. — Получихме съобщение по телеграфа; нещо се е случило. Налага се да подготвите отговор!

— Какво е станало? — попита напрегнато Уакс, докато губернаторът слизаше от каретата.

Прислужницата се поколеба и очите й се разшириха при вида на оръжието в ръката на Уакс. Носеше колосана черна униформа, пола до коляното, червено шалче на врата. Иконом или може би един от съветниците на губернатора.

— Констабъл съм — каза Уакс. — Какво толкова спешно има?

— Убийство — произнесе тя.

Хармонийо, не…, помисли си той.

— Кажете ми, че не е лорд Хармс! — нима в бързината да открие губернатора беше станал причина за смъртта на човека?

— Лорд кой? — попита жената. — Изобщо не е бил благородник, констабъл — тя хвърли поглед на Дрим, който кимна. На Уакс можеше да се има доверие. Тя отново погледна към Уакс. — Отец Бин. Свещеника.

* * *

Мараси се взираше в трупа, който беше прикован към стената като стара завеса. По един клин през всяко око. Кръвта боядисваше бузите на мъжа и бе напоила церемониалните му одежди, за да оформи алена жилетка. Почти като териско V. От двете страни на трупа също имаше кръв по стената, размазана от размахващи се ръце и търсещи пръсти. Мараси потръпна. Свещеникът бе останал жив достатъчно дълго, за да му се случи всичко това.

Макар че констаблите тършуваха и оглеждаха навсякъде из големия кораб на църквата, Мараси се чувстваше сама пред този труп и неговите стоманени очи. Само тя и тялото, тревожно благоговейна сцена. Напомняше й на нещо, излязло направо от „Хисторика“, макар да не можеше да си припомни какво конкретно.

Капитан Арадел пристъпи до нея:

— Получих вест за сестра ви — каза той. — Охраняваме я в една от най-сигурните ни тайни квартири.

— Благодаря ви, сър.

— Какво мислите? — попита той и кимна към тялото.

— Ужасяващо е, сър. Какво точно се е случило?

— Конвентикалистите не са особено услужливи — обясни той. — Не съм сигурен дали са в шок, или влизането ни тук обижда религията им.

Той й даде знак да тръгне пред него и двамата подминаха Уейн, който стоеше на една от църковните пейки, дъвчеше дъвка и зяпаше трупа. Мараси и Арадел излязоха изпод купола на църковния кораб и влязоха в малко фоайе, където ред от хора с пепеляви лица седяха на някакви скамейки. Бяха Оцеленци — други служители на Църквата на Оцеленците, също като свещеника.

Пред тях беше седнала жена с посивели коси, облечена в официалните одежди на църковна икономка. Тя изтри очи и няколко деца се сгушиха в нея със сведени лица. Констабъл Реди стоеше наблизо; жилестият мъж пъхна твърдата си подложка за писане под мишница и отдаде чест на Арадел. Обикновено един констабъл-генерал не би се занимавал с нещо подобно, но Арадел беше детектив от дълги години.

— Сам ли ще проведете разпита, сър? — попита Реди.

При споменаването на думата „разпит“ Оцеленците видимо се сковаха. На Мараси й идваше да го удари заради този тон.

— Не — отвърна Арадел.

— Много добре, сър — каза Реди, като пристегна папийонката си и извади подложката за писане.

Той пристъпи към Оцеленците.

— Всъщност — обади се Арадел — мислех да позволим на лейтенант Колмс да опита.

Мараси почувства остра паника, която подтисна незабавно. Не се страхуваше от някакъв си разпит, особено на добронамерени свидетели. Но начинът, по който Арадел го каза, толкова сериозно, я накара да се почувства така, сякаш беше нещо като изпитание. Просто прекрасно.

Тя си пое дълбоко дъх и мина покрай Реди, който беше навел подложката за писане и я наблюдаваше. Групата от осем човека седеше с отпуснати рамене. Как беше най-добре да подходи към тях? Бяха описали на портретиста случилото се, но подробностите можеха да създадат разлика колкото от Гибел до Съхранение.

Мараси се настани на скамейката между двама от тях.

— Моите съболезнования за загубата ви — произнесе меко. — И моите извинения. Днес силите на констаблите не успяха да ви защитят.

— Вината не е ваша — каза икономката, като притисна по-близо едно от децата. — Кой би предположил… Свети Оцеленецо, знаех си, че онези Пътеследващи са мерзавци. Винаги съм го знаела. Никакви правила? Без правила, които да ръководят живота ни?

— Хаос — обади се мъж с обръсната глава от скамейка отзад. — Не искат друго освен хаос.

— Какво се случи? — попита Мараси. — Разбира се, прочетох доклада, но… поквара… не мога да си представя…

— Чакахме вечерната служба да започне — каза икономката. — Мъглата разкрасяваше всичко! Под купола трябва да се бяха събрали поне хиляда богомолци. И тогава той просто се приближи нехайно към амвона, този нечистокръвен Пътеследващ.

— Разпознахте ли го?

— Разбира се — отвърна икономката. — Беше онзи Ларскпур; постоянно се виждаме с него по време на церемонии. Хората имат чувството, че са длъжни да поканят пътеследващ свещеник, за да не би случайно да изглеждат предубедени, макар че никой не иска такива като него да се размотават наоколо.

Зад нея заместник-свещеникът кимна:

— Жалка отрепка, едва се побираше в робата си — каза той. — Никакви украси, направо риза. Дори не се преобличат за служение.

— Започна да говори на тълпата — продължи икономката. — Сякаш той щеше да изнесе проповедта по мъглозора! Само дето от устата му излязоха отвратителни слова.

— Като например? — попита Мараси.

— Богохулство — каза икономката. — Но едва ли е от значение. Вижте, констабъл. Защо изобщо говорите с нас? Видяха го хиляда човека. Защо се отнасяте към нас така, сякаш ние сме сторили нещо лошо? Трябва вече да сте арестували онова чудовище.

— В момента го преследват наши хора — каза Мараси и отпусна длан на рамото на едно от децата; момиченцето изхленчи и се улови за ръката й. — И ви обещавам, че ще заловим и накажем човека, извършил деянието. Всяка подробност, която можете да си спомните обаче, ще ни помогне да го хвърлим зад решетките.

Икономката и заместник-свещеникът се спогледаха. Но един от останалите — дългурест олтарен прислужник на около двайсетина години — проговори:

— Ларскпур каза — заекна мъжът, — че Оцелелия е фалшив бог. Че Келсайър е опитал, но се е провалил, да спаси човечеството. Че смъртта му не е била, за да ни защити или за да се възвиси, но заради глупост и самонадеяност.

— Така мислят — намеси се икономката, — но никога не го казват на глас. Тези Пътеследващи… твърдят, че приемат всички, но ако се постараете, бързо ще прозрете истината. Те се подиграват на Оцелелия.

— Искат хаос — повтори заместник-свещеникът. — Не им харесва, че толкова много хора се надяват на Оцелелия. Не им харесва, че имаме норми. Нямат събрания, църкви, заповеди… Пътят не е религия, а баналност.

— Това ни стъписа, признавам ви го — каза икономката. — Отначало си помислих, че отец Бин трябва да е поканил Ларскпур да говори. Защо иначе щеше толкова дръзко да пристъпи към амвона? Бях толкова ужасена от думите му, че в началото не забелязах кръвта.

— Аз я видях — обади се заместник-свещеникът. — Помислих, че носи ръкавици. Взирах се в тези пръсти, размахващи се, яркочервени. И чак тогава видях капките, които хвърчаха по пода и амвона при всеки негов жест.

За момент всички замълчаха.

— Няма какво повече да се каже — произнесе най-накрая икономката. — Ларскпур замахна за последен път и завесата отзад падна. И там… нашият благословен отец, прикован като ужасна пародия на Образа на Оцелелия. Горкичкият отец Бин… висял е през цялото време. Може дори още да е бил жив, окървавен и умиращ, докато всички ние слушахме онези богохулства.

Мараси се съмняваше в това. Макар че свещеникът очевидно се бе съпротивлявал в началото, клиновете бързо бяха сложили край на мъките му.

— Благодаря ви — обърна се към тревожната група тя. — Много ми помогнахте.

После внимателно освободи ръчичките на момиченцето от своята ръка и подаде детето на икономката.

Мараси се изправи и се върна при Арадел и Реди, които чакаха в другия край на помещението.

— Как мислите? — попита тихо тя.

— За информацията — уточни Реди — или за похватите ти при разпит?

— И двете.

— Аз не бих подходил така — каза ниският констабъл. — Но предполагам, че успя да ги предразположиш.

— Не предложиха много — каза Арадел, като потърка брадичка.

— Какво очаквахте? — попита Мараси. — Капитане, това трябва да е същият човек, който е убил Уинстинг.

— Да не избързваме със заключенията — предупреди я Арадел. — Какъв би бил мотивът?

— Можете ли да го обясните по какъвто и да е друг начин? — каза Мараси, като посочи към помещението с мъртвия свещеник. — Пътеследващ? Убийства? Сър, техните свещеници са сред най-малко агресивните хора на планетата. Виждала съм по-опасни едва проходили деца.

Арадел продължаваше да потърква брадичка:

— Реди — произнесе той. — Върви да намериш нещо за пиене на Оцеленците. Подозирам, че в момента чаша с нещо горещо би им се отразила добре.

— Сър? — попита сепнато Реди.

— Да не си оглупял от висене на огневия рубеж? — каза Арадел. — Ходом марш, капитане. Трябва да поговоря с констабъл Колмс.

Отровният взор на Реди по посока на Мараси можеше да кипне вода, но все пак се подчини и се запиля нанякъде.

— Сър — каза Мараси, като наблюдаваше как Реди се отдалечава, — не мога да не отбележа, че сте решили да се погрижите останалите констабли да ме намразят.

— Глупости — отвърна той. — Момчето има нужда от подсещане. Безполезен е, когато не полага усилие да ми се докаже… седмиците, когато смяташе, че службата на заместник му е сигурна, бяха ужасни. По-добър полицай е, когато има с кого да се съревновава — той сложи ръка на рамото на Мараси и я отдалечи от седящите Оцеленци. Един младши ефрейтор тъкмо се появяваше с одеяла и чаши топъл чай. Дано Реди не се вбесеше още, че са му измъкнали под носа и тази задача.

— Не мога — произнесе Арадел, с което отново привлече вниманието й — да се боря с призраци и мъгливи духове в нощта. Аз съм страж, не екзорсист.

— Разбирам, сър — отвърна Мараси. По време на пътуването дотук му беше предала думите на Уаксилий за Кървящата. Не й подхождаше да укрива такава информация от висшестоящ. — Но ако престъпникът е свръхестествен, какъв друг избор имаме?

— Не зная — каза Арадел. — И това ме изнервя най-много. Чака ме град, изсъхнал като купчина есенни листа, лейтенант, и всеки момент ще избухнат пламъци. Не разполагам с човешкия ресурс да преследвам паднал Безсмъртен; трябва да отделя констабли, които да попречат на улиците да се самоизядат.

— Сър, ами ако двете са свързани?

— Двете убийства?

— Убийствата и броженията, сър.

Тя затвори очи, като си припомни малката църква с нейния купол и скамейки за миряни, след което опита да си я представи, каквато е била преди. Ларскпур, застанал пред всички, жестикулиращ, ужасени миряни, бягащи, носещи новините, че един Пътеследващ е убил свещеник на Оцеленците.

— Кървящата, или който и да стои зад всичко това, отвлича вниманието на правителството от скандала — каза тя и отвори очи. — А сега напада един църковен водач, преоблечена като друг? Сър, каквито и да са истинските й мотиви, очевидно се опитва да предизвика напрежение в Елъндел. Иска този град да се пречупи.

— Може би вменяваш твърде много на един-единствен човек, лейтенант.

— Не просто човек — подчерта Мараси. — Полубожество. Сър, какво даде началото на работнически стачки?

— Проклет да съм, ако зная — каза Арадел, като потупа джоба си и извади кутията си за пури. Отвори я и откри вътре само една сгъната бележка. Направи гримаса и й я показа. В чекмеджето ти има банан. — Проклетата жена ще ме довърши. Както и да е… подозирам, че стачките са назрявали от известно време. Хармония ми е свидетел, че симпатизирам на бедните глупци. Плащат им като на хора трета ръка, докато лордовете на домовете живеят в своите имения и луксозни апартаменти.

— Но защо сега? — попита Мараси. — Заради храната, нали? Внезапно вдигнатите цени, тревогите, че дори стачките да спрат, няма да има храна, която да бъде купена?

— Това определено не помогна — съгласи се Арадел. — Наводненията ще влошат нещата.

— Пропукана язовирна стена. Разследвахме ли както трябва това?

Арадел замълча, сгънал наполовина бележката, за да я върне в джоба си.

— Мислиш, че може да е било саботаж?

— Може би си струва да се провери — каза Мараси.

— Може наистина — съгласи се Арадел. — Ще видя дали мога да отделя хора. Но ако си права, какво цели в края на краищата това създание?

— Пълен хаос? — попита Мараси.

Арадел поклати глава:

— Може би е различно за мъгливите духове, но хората, които вършат такива неща, го правят, за да докажат нещо. Искат всички да видят колко са умни или пък за да спрат някоя несправедливост. Може би трябва да се добере до някого. Губернаторът не е ли Пътеследващ?

— Така мисля.

— Значи убийството тази вечер би могло да е опит да дискредитира религията му — Арадел кимна. — Убива брат му, изкарва скандал на светло, подкопава вярата му, предизвиква бунтове по време на мандата му… Поквара, може би всичко това не се случва, за да е сигурна, че Инейт просто ще умре, а че ще бъде стъпкан на земята.

Мараси кимна бавно.

— Сър, може и да разполагам с доказателство, че губернаторът е корумпиран.

— Какво? Какво доказателство?

— Нищо определено — каза тя и се изчерви. — Има общо с политиката му. Всички онези пъти, когато е променял мнението си за закони, когато е гласувал по необичаен начин веднага след посещения от ключови личности. Сър, казахте, че сте ме наели отчасти заради способността ми да разчитам статистически данни. Щом събера всичко, ще ви покажа с какво разполагам. Но историята, която разказват сведенията за губернатора, е за човек, който се предлага на определена цена.

Арадел прокара ръка през косата си, червеникава, опръскана със сребристи нишки.

— Хармонийо. Не вдигай много шум, лейтенант. Ще се тревожим за това друг път. Разбрано?

— Да, сър. И съм съгласна с вас.

— Но добра работа — отбеляза той, след което се отдалечи бавно, за да получи докладите за местопрестъплението.

Мараси нямаше как да не почувства вълнение от факта, че е изслушал казаното от нея, дори и да бе успяла да му предложи единствено половинчати разяснения. В същото време обаче я порази тревожна мисъл. Ами ако по някакъв начин Арадел беше кандрата? Колко поражения можеше да нанесе Кървящата, ако разполага със силите на констаблите от цял октант?

Не, Арадел се намираше в компанията на очевидци по време на убийството на свещеника. Поквара… създанието караше Мараси да се стряска от сенки, да се пита дали всеки, с когото разговаря, не е кандра. Тя отиде да си вземе чаша от чая с надеждата, че това ще й помогне да прокуди образа от главата си, бедния отец Бин, окачен на стената. Не беше преполовила пътя до масата с термосите, когато вратата за фоайето се разтвори с трясък и вътре прекрачи Уаксилий.

Пискюлите на мъглопелерината му се вееха след него като мъгла, а могъщите му крачки бързо принудиха по-низшите констабли да побързат да отскочат от пътя му. Как така успяваше напълно да обхване всичко, което констаблите трябва да са, но не бяха? Благороден, без да е сервилен, замислен, но все пак деен, непреклонен, но любопитен.

Мараси се усмихна и побърза да го настигне. Едва когато достигнаха параклиса, с големия му стъклен купол и мъртвия свещеник, провесен в далечния край, тя осъзна, че напълно е забравила за намерението си да изпие чаша чай. В главата й все още пулсираше главоболие.

Арадел стоеше във вътрешността на църковния кораб, придружен от двама млади констабли.

— Лорд Ладриан — каза той, като се обърна към Уаксилий. — Ще ви предоставим доклад за тялото до…

— Аз ще се погрижа сам, констабъл — каза Уаксилий.

Той пусна гилза и се издигна във въздуха, над редовете от скамейки под купола. После се приземи на подиума.

Арадел въздъхна, промърмори проклятие под носа си и се обърна към един от ефрейторите:

— Уверете се, че лорд Ладриан разполага с всичко необходимо. Може би той ще успее да намери някакъв смисъл в тази проклета каша… стига просто да не открие огън и да направи това място на решето.

Младият констабъл кимна и се затича, за да се присъедини към Уаксилий, който разговаряше с приближилия Уейн. Каквото и да му каза Уаксилий, то накара по-ниския мъж да се втурне през вратите, за да изпълни заръката му.

Констабъл-генералът поклати глава с устни, изкривени в кисела гримаса.

— Сър? — обади се Мараси. — Лорд Уаксилий ви гневи?

Арадел се сепна, сякаш не бе забелязал — или доловил, — че тя стои там.

— Не обръщайте внимание, лейтенант. Лордът е важен ресурс за този отдел.

— Сър, струва ми се, че долових ритъма на дълго упражняван отговор.

— Хубаво — каза Арадел, — защото ми отне доста време да се науча да го казвам без ругатни.

— Може ли да чуя нерепетирана версия?

Арадел я изгледа от горе до долу.

— Да кажем само, че сигурно е дяволски приятно, лейтенант, да разполагаш с хора, които да ти разчистват кашите — той й кимна и излезе от помещението.

Поквара. Нима Арадел виждаше Уаксилий по този начин? Изгубил пътя си благородник, свикнал да получава каквото иска, прям по начини, които Арадел никога нямаше да си позволи? Констабъл-генералът не беше благородник и трябваше да се тревожи за финансиране, политика, за бъдещето на хората си. Уаксилий можеше просто да влезе някъде и да постъпи както желае, да започне да стреля и да остави на статуса си — едновременно на аломант и лорд — да му спести неприятностите.

Тази гледна точка отваряше очите. Уаксилий беше неприятности. Струващи си неприятности, защото вършеха работа, но също толкова лоши, колкото проблемите, които решаваше. За този кратък миг обаче изглеждаше по-малко като съюзник и повече като буря, за която се налага да се подготвиш и след която трябва да чистиш.

Разтърсена от тази мисъл, тя прекоси стаята, за да се присъедини към него при тялото.

— От тези клинове излизат силни линии — отбеляза към нея Уаксилий, като посочи съсипаното лице на отец Бин. — Поне за моите сетива на аломант. От онова, което съм чел по въпроса, мога да заключа, че не са хемалургични клинове. Те са трудни за забелязване и Тласкане, като металоемите.

— Но каква е идеята зад това приковаване? — попита Мараси.

— Нямам представа — призна Уаксилий. — Все пак, когато свалите тялото, ми изпратете проба от всеки клин. Искам да направя някои изследвания на състава им.

— Добре — каза Мараси.

— Трябваше да го предвидим. Опитва се да създаде раздор между Пътеследващите и Оцеленците.

— Губернаторът е Пътеследващ — каза Мараси. — Смятаме, че Кървящата опитва да се добере до него.

— Прави сте — отвърна Уаксилий с присвити очи. — Но това не е истинската й цел. Иска да обърне града наопаки. Може би убийството на губернатора ще бъде последната капка. Но какво общо има с мен?

— Няма нужда всичко да има общо с теб, нали го разбираш?

— Не всичко — съгласи се Уаксилий. — Само това.

Дразнещото беше, че вероятно е прав. Защо иначе Кървящата щеше да се разхожда из града, облякла тялото на мъжа, убил жената на Уаксилий? Уаксилий изостави трупа и излезе от сградата през задния вход. Оттам една тясна уличка водеше към булеварда. Мараси го последва плътно през мрака и мъглата.

— Какво правиш? — попита тя.

— Не можеш да планираш толкова драматично убийство, без да имаш подготвен път за отстъпление — каза той. — От захвърлените кърпички и ръчни чанти допускам, че помещението е било претъпкано, когато им е показала тялото. Богомолците са избягали през главните врати и убийцата го е очаквала. Така че се е измъкнала отзад и се е изпарила, докато всички останали са бягали или стояли потресено.

— Добре…

— Тясна уличка — каза Уаксилий, като коленичи, за да огледа стената. — Виж тук.

Мараси присви очи. Тухлите на стената на това място бяха одраскани и нещо се бе отъркало в тях.

— Изглежда метално. Сребро.

— Предполагам, боя — каза той. — За нещастие, откъде се е взела, е малък въпрос в сравнение с големите. Защо на първо място й е било да убива онзи свещеник? Предупреди ме, че ще го направи. Реших, че има предвид баща ви. Не отец Бин.

— Уаксилий — каза Мараси. — Нуждаем се от повече информация. За това какво може да извърши това създание и какви са мотивите му.

— Съгласен — отвърна той. Той се изправи и погледна надолу по уличката. — Иска ми се да задам няколко трудни въпроса на Бог. Съмнявам се обаче, че скоро ще ми обърне внимание, така че се налага да се примиря с някой друг.

— С кого? — попита Мараси.

— Тази вечер ми оказаха известна помощ — каза Уаксилий. — Неочакван източник. Имам усещането, че един подробен разговор с нея ще осветли нещата. Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се, че искам — отговори тя. — Защо не?

— Е — каза Уаксилий, — тревожа се, че взаимодействието с нея може да се окаже… трудно от теологична гледна точка.