Лабъро Корт

Скъпа Хопкинс,

От няколко дни се каня да ви пиша. Тук къщата е красива и картините, струва ми се, са доста известни. Но не мога да кажа, че е толкова комфортна, колкото в Хънтърбъри, ако разбирате какво имам предвид. В глухата провинция е трудно да се намери прислуга. Местните момичета са доста недодялани, а и повечето от тях не са особено любезни. Мисля, че не съм човек, създаващ главоболия, но все пак храната, която ми поднасят би трябвало поне да бъде топла. Няма с какво да кипвам водата, а и чаят невинаги се приготвя с вряла вода! Пациентът ми е добър и кротък човек, с двустранна пневмония, но опасността отмина и докторът каза, че ще се оправи. Искам да ви съобщя нещо, което наистина ще ви заинтересува. Това е най-удивителното съвпадение, за което някога сте чували. В дневната върху рояла има снимка в голяма сребърна рамка и можете ли да повярвате, тя е същата, онази с надписа „Люис“, която старата госпожа Уелман искаше. Е, разбира се, аз бях заинтригувана, а и кой ли не би се заинтригувал? Попитах иконома и той каза, че човекът на снимката е братът на лейди Ратъри — сър Люис Райкрофт. Изглежда е живял недалеч от тук и е загинал през войната. Много тъжно, нали? Попитах уж между другото дали е бил женен и икономът каза „да“, но скоро след сватбата лейди Райкрофт, горката, постъпила в приют за душевноболни. Все още била жива. Не е ли интересно? Виждате ли, май сбъркахме в нашите предположения. Трябва да са били много привързани един към друг, той и госпожа У., а им е било невъзможно да се оженят заради съпругата в приюта. Точно както във филмите, нали? И това, че след толкова години си спомни и поиска да види снимката му точно преди да умре. Икономът каза, че е бил убит през 1917 година. Какъв роман. Гледахте ли новия филм с Мирна Лой? Разбрах, че тази седмица го дават в Мейдънсфорд. Тук наблизо няма никакви кина! О, ужасно е да бъдеш заточен в провинцията. Нищо чудно, че не могат да си намерят свястна прислуга!

Е, засега довиждане, скъпа. Пишете ми за всички новини.

Искрено ваша, Айлийн О’Брайън

Писмо от сестра Хопкинс до сестра О’Брайън, 14 юли:

Роуз Котидж

Скъпа О’Брайън,

Тук всичко си върви както обикновено. Хънтърбъри опустя. Освободиха прислугата и окачиха голяма табела „Продава се“. Наскоро видях госпожа Бишоп. Живее при сестра си. Много е разстроена, както можете да си представите, че имението се продава. Изглежда е била убедена, че госпожица Карлайл ще се омъжи за господин Уелман и двамата ще живеят тук. Госпожа Б. каза, че са развалили годежа! Скоро след като напуснахте, госпожица Карлайл замина за Лондон. Един-два пъти се държа доста странно. Просто не знаех какво да си мисля за нея! Мери Джеръд отиде в Лондон и постъпи в курс за масажистки. Мисля, че е много разумно от нейна страна. Госпожица Карлайл ще й прехвърли две хиляди лири. Намирам жеста й за доста щедър, малцина биха постъпили така.

Между другото, колко странни неща се случват понякога. Спомняте ли си, че ми разказвахте за една снимка с надпис „Люис“, която сте видели у госпожа Уелман? Наскоро си говорихме с госпожа Слатъри (тя беше икономка на доктор Рансъм, който работеше в селото преди доктор Лорд). Целия си живот е прекарала тук и знае доста неща за по-видните хора. Приказвахме за малките им имена. Уж случайно подхвърлих, че името Люис май е доста необичайно. Наред с другите тя спомена и сър Люис Райкрофт от имението Форбс Парк. Служил е в Седемнайсети кавалерийски полк и към края на войната е бил убит. Когато я попитах: „Бил е голям приятел на госпожа Уелман от Хънтърбъри, нали?“ тя бързо ме погледна и ми отговори: „Да, бяха много близки приятели, някои казват — дори повече от приятели“, но това тя не искала да обсъжда. А и защо пък да не бъдат приятели? Тогава аз отбелязах, че по онова време госпожа Уелман е била вдовица, а тя възкликна: „О, да! Беше вдовица.“ И така, скъпа, веднага разбрах, че има нещо. Подметнах, че ми се струва странно, че не са се оженили. Тя веднага ми отговори: „Те не можеха да се оженят. Той имаше съпруга, която беше в приют за душевноболни!“ Ето, виждате ли, сега знаем всичко! Странно какви неща се случват, нали? Имайки предвид лесния начин, по който човек може да се разведе в днешно време, изглежда жалко, че лудостта й не е била използвана като претекст. Спомняте ли си приятния младеж, Тед Бигланд, който често се навърташе около Мери Джеръд? Идва при мен за адреса й в Лондон, но аз не му го дадох. Според мен Мери е една класа над Тед Бигланд. Не зная дали разбрахте, скъпа, но господин Р. У. бе много увлечен по нея. Жалко, защото това създаде неприятности. Залагам си главата, че тази е причината за развалянето на годежа му с госпожица Карлайл. И ако ме питате, тя беше жестоко наранена. Не разбирам какво намира в него, той не ми е по вкуса, но от достоверен източник чух, че госпожица Карлайл винаги е била лудо влюбена в него. Изглежда доста объркано, нали? Пък и тя получи всичките пари. Мисля, че той винаги е очаквал леля му да му остави солидна сума…

Старият Джеръд от малката къща бързо губи сили. Доста често му се вие свят. Все още, както обикновено, е груб и намусен. Наскоро ми заяви, че всъщност Мери не му е дъщеря. Аз му отвърнах: „На ваше място бих се засрамила да кажа подобно нещо за съпругата си!“ Той ме погледна и измърмори: „Каква глупачка сте! Нищо не разбирате!“ Учтиво, нали? Мога да ви уверя, че не му останах длъжна. Мисля, че преди да се омъжи, жена му е била камериерка на госпожа Уелман.

Миналата седмица гледах „Добрата земя“. Чудесен филм! Изглежда, жените в Китай трябва да се примиряват с много неща.

Завинаги ваша, Джеси Хопкинс

Пощенска картичка от сестра Хопкинс до сестра О’Брайън:

Представяте ли си — писмата ни са се разминали! Това време не е ли ужасно?

Пощенска картичка от сестра О’Брайън до сестра Хопкинс:

Получих писмото ви тази сутрин. Какво съвпадение!

Писмо от Родерик Уелман до Елинор Карлайл, 15 юли:

Скъпа Елинор,

Току-що получих писмото ти. Не, наистина, нямам нищо против продажбата на Хънтърбъри. Много мило от твоя страна, че искаш мнението ми. Мисля, че постъпваш разумно, след като очевидно не възнамеряваш да живееш там. Въпреки че може би ще ти бъде трудно да се освободиш от него. Имението е големичко за днешните нужди, но пък е осъвременено, с хубави помещения за прислугата, с електрическо осветление, с газ и с всичко останало. Така или иначе, надявам се да имаш късмет! Времето тук е прекрасно. Прекарвам часове в морето. Хората са доста различни, но аз страня от тях. Ти ми каза веднъж, че не съм много общителен. Боя се, че е така. Намирам, че голяма част от човешката раса е изключително отблъскваща. Вероятно те мислят същото за мен.

От много време имам усещането, че ти си един от малкото наистина достойни представители на човечеството. Мисля да се помотая седмица-две по далматинския бряг. Можеш да ми пишеш чрез Томас Кук, Дубровник, от 22 нататък. Ако мога да ти бъда полезен, обади ми се.

Искрено твой, с възхищение и благодарност,

Роди

Писмо от господин Седън, адвокатска кантора „Седън, Бладъруик & Седън“ до госпожица Елинор Карлайл, 20 юли:

Блумсбъри Скуеър №104

Скъпа госпожице Елинор,

Убеден съм, че трябва да приемете предложената от майор Съмървел сума — 12 500 (дванайсет хиляди и петстотин) лири за Хънтърбъри. В момента големите имения се продават изключително трудно и тази цена е много изгодна. Условието обаче е майорът веднага да встъпи във владение на собствеността. Зная, че той е разглеждал и други имения в околността. Ето защо ви съветвам незабавно да приемете. Разбирам, че майор Съмървел възнамерява за три месеца да обзаведе къщата, като през този период ще се уредят юридическите формалности и продажбата ще бъде узаконена.

Що се отнася до обитателя на малката къща Джеръд и въпроса за пенсионирането му, чух от доктор Лорд, че старецът е сериозно болен и няма да живее дълго. Наследството ви още не е легализирано, но аз прехвърлих авансово на госпожица Мери Джеръд сто лири.

Искрено ваш, Едмънд Седън

Писмо от доктор Лорд до госпожица Елинор Карлайл, 24 юли:

Скъпа госпожице Карлайл,

Днес почина старият Джеръд. Мога ли да ви помогна с нещо? Чух, че сте продали къщата на нашия нов депутат в парламента, майор Съмървел.

Искрено ваш, Питър Лорд

Писмо от Елинор Карлайл до Мери Джеръд, 25 юли:

Скъпа Мери,

Приеми моите съболезнования за смъртта на баща ти.

Получих предложение за Хънтърбъри — от майор Съмървел. Той иска да се нанесе колкото може по-бързо. Заминавам за имението, за да прегледам документите на леля ми и да разчистя. Би ли могла да вземеш вещите на баща си от малката къща в най-скоро време? Надявам се, че се справяш добре и курсът ти по масаж не е много напрегнат.

Искрено твоя, Елинор Карлайл

Писмо от Мери Джеръд до сестра Хопкинс, 25 юли:

Скъпа сестра Хопкинс,

Благодаря ви, че ми съобщихте за баща ми. Радвам се, че не се е мъчил. Госпожица Елинор ми пише, че продава имението и иска от мен да разчистя нашата къща, колкото е възможно по-бързо. Бихте ли ме приели да пренощувам у вас, когато дойда утре за погребението? Не ми отговаряйте, ако нямате нищо против.

Ваша предана, Мери Джеръд

В четвъртък сутринта на 27 юли Елинор Карлайл излезе от хотел „Кингс Армс“ и спря за малко, за да огледа главната улица на Мейдънсфорд.

Изведнъж радостно възкликна и пресече улицата.

Нямаше как да сбърка тази едра, достолепна, подобна на галеон с издути платна фигура с плавна походка.

— Госпожо Бишоп!

— Госпожица Елинор! Каква изненада! Не подозирах, че сте тук! Ако знаех, че ще ходите в Хънтърбъри, щях да съм там! Кой ще се грижи за вас? Доведохте ли някого от Лондон?

Елинор поклати глава.

— Не съм отседнала в имението, а в хотел „Кингс Армс“.

Госпожа Бишоп погледна през улицата към хотела и изсумтя неодобрително.

— Чувала съм, че в него е възможно да се отседне — позволи си да отбележи. — Зная, че е чисто. А казват също, че готвят добре, но едва ли е това, на което сте свикнали, госпожице Елинор.

— Чувствам се съвсем удобно — усмихна се тя. — Ще остана само ден-два. Трябва да разчистя къщата и да прибера вещите на леля ми. Бих искала да пренеса част от мебелите в Лондон.

— Значи наистина продадохте имението?

— Да. На майор Съмървел. Нашият нов депутат в парламента. Знаете, че сър Джордж Кар почина и се проведоха нови избори.

— Нямаше конкуренти — каза госпожа Бишоп с достойнство. — В Мейдънсфорд винаги сме избирали само консерватори.

— Радвам се, че имението е купил човек, който наистина ще живее в него. Би било жалко да превърнат къщата в хотел или да я разрушат.

Госпожа Бишоп притвори очи и по едрата й аристократична фигура премина тръпка.

— Да, наистина би било ужасно — толкова ужасно. Достатъчно лошо стана, че Хънтърбъри премина в чужди ръце.

— Да, но виждате ли, къщата е твърде голяма, за да живея сама в нея — отговори Елинор.

Госпожа Бишоп изсумтя.

— Исках да ви попитам — каза Елинор бързо, — има ли някакви мебели, които бихте желали да имате? Бих се радвала, ако вземете нещо.

— Ами, госпожице Елинор, много мило от ваша страна — засия жената. — Ако не е твърде нахално… — тя замълча.

— О, не.

— Винаги много съм се възхищавала от писалището в дневната. Толкова е красиво.

Елинор си го спомни — доста помпозно инкрустирано.

— Разбира се, че ще го вземете, госпожо Бишоп.

Нещо друго?

— Не, госпожице Елинор. Проявихте достатъчно щедрост.

— Има няколко стола в стила на писалището. Бихте ли ги искали?

Госпожа Бишоп прие столовете с подобаващите благодарности.

— В момента живея при сестра си — обясни тя. — Има ли нещо, с което да ви бъда полезна, госпожице Елинор? Ако желаете, мога да дойда в къщата с вас.

— Не, благодаря — отвърна тя бързо и малко рязко.

— Изобщо няма да ме затрудните, уверявам ви, ще бъде удоволствие за мен. Толкова тъжно занимание — да прибирате вещите на милата госпожа Уелман.

— Благодаря ви, госпожо Бишоп, но бих предпочела да се справя сама. Някои неща е по-добре човек да върши сам…

— Както желаете, разбира се — каза госпожа Бишоп леко обидено. — Дъщерята на Джеръд е тук. Вчера беше погребението му. Отседнала е при сестра Хопкинс. Чух, че тази сутрин ще ходят в малката къща.

— Да — кимна Елинор. — Помолих Мери да дойде и да се погрижи за вещите там. Майор Съмървел желае да се нанесе колкото е възможно по-бързо.

— Разбирам.

— Е, трябва да вървя — каза младата жена. — Толкова се радвам, че се видяхме, госпожо Бишоп. Няма да забравя за писалището и столовете. — Тя й подаде ръка и си тръгна.

Влезе в хлебарницата и купи един хляб. После се отби в млекарницата и взе масло и мляко. Накрая влезе в бакалницата:

— Бих искала пастет за сандвичи, моля.

— Разбира се, госпожице. — Лично господин Абът се втурна да я обслужи, като избута помощника си.

— Какъв бихте желали? От сьомга и скариди? От пуйка и език? От сьомга и сардина? От свински бут и език?

Сваляше бързо кутия след кутия и ги нареждаше на тезгяха пред нея.

— Макар и да са с различни имена, винаги съм си мислела, че много си приличат по вкус — усмихна се леко Елинор.

Господин Абът се съгласи моментално.

— Вероятно е така, но пък са много вкусни. Уверявам ви, много са вкусни.

— Преди време хората се страхуваха да ядат рибни пастети. Имаше случаи на отравяне с птомаин, нали?

На лицето на господин Абът се изписа ужас.

— Мога да ви уверя, че качеството им е отлично — съвсем пресни са. Никога не сме имали оплаквания.

— Ще взема малко пастет от сьомга и аншоа и малко от сьомга и скариди. Благодаря.

II

Елинор Карлайл влезе в двора на Хънтърбъри през задния вход.

Беше топъл и ясен слънчев ден. Имаше цъфнали цветя. Тя мина покрай тях. Помощник-градинарят Хорлик, който бе останал, за да поддържа градината, я поздрави почтително.

— Добро утро, госпожице. Получих писмото ви. Страничната врата на къщата е отворена. Освободих капаците и отворих повечето прозорци.

— Благодаря ти, Хорлик.

Елинор понечи да тръгне, но младежът я спря и притеснено я заговори. Адамовата му ябълка нервно подскачаше нагоре-надолу.

— Извинете ме, госпожице…

— Да? — обърна се тя.

— Вярно ли е, че къщата е продадена? Искам да кажа, всичко окончателно ли е уредено?

— О, да!

— Чудех се, госпожице — продължи Хорлик нервно, — дали бихте казали добра дума за мен на майор Съмървел. Той ще има нужда от градинари. Навярно ще реши, че съм прекалено млад за главен градинар, но от четири години работя под ръководството на господин Стивънс и мисля, че съм научил доста неща. Откакто работя тук сам, поддържам всичко много добре.

— Разбира се — отговори Елинор бързо. — Ще направя каквото мога, Хорлик. Всъщност възнамерявах да спомена за теб на майор Съмървел и да му казах колко добър градинар си.

Лицето му поруменя.

— Благодаря ви, госпожице. Много мило от ваша страна. Вие разбирате, че за мен беше удар — първо смъртта на госпожа Уелман, после бързата продажба на къщата, а аз знаете ли, се канех да се женя тази есен и ми се искаше да имам сигурна работа… — Той замълча.

— Надявам се, че майор Съмървел ще те наеме — успокои го Елинор. — Разчитай на мен. Ще направя всичко възможно.

— Благодаря ви, госпожице. Виждате ли, ние всички се надявахме имението да остане на фамилията. Много благодаря, госпожице.

Елинор тръгна към къщата. Изведнъж я заля вълна от ярост и я обзе силно негодувание. „Ние всички се надявахме имението да остане на фамилията…“

Двамата с Роди можеха да живеят тук! Тя и Роди… Роди го желаеше. А и тя го желаеше. И двамата винаги са обичали Хънтърбъри. Свидното им имение Хънтърбъри… Докато живееха в Индия, преди да починат родителите й, тя идваше тук през ваканцията. Играеше си в гората, береше големи букети цветя, разхождаше се край потока, ядеше цариградско грозде и сочни червени малини. По-късно узряваха и ябълките. Имаше места, тайни кътчета, в които се криеше с книга в ръка и четеше с часове.

Обичаше Хънтърбъри. Подсъзнателно винаги е вярвала, че някой ден ще живее постоянно тук. Леля Лора й бе внушила тази мисъл с уж случайно изречени слова и фрази: „Някой ден, Елинор, ти сигурно ще пожелаеш да отсечеш тези кипариси. Като че ли изглеждат малко тъжни! Тук може да се направи градина с езеро. Някой ден ти ще я направиш.“

А Роди? Роди също с нетърпение очакваше Хънтърбъри да стане негов дом. Имението беше в сърцето му наред с чувствата му към нея. Подсъзнателно е вярвал, че е правилно и съвсем подходящо двамата да заживеят заедно в Хънтърбъри.

И те щяха да бъдат заедно тук. Щяха да бъдат заедно тук и сега. Нямаше да подготвят къщата за продан, а щяха да я пребоядисват, да правят планове за подобрения в нея и в градината, да се разхождат един до друг с тихата радост на собственици, щастливи — да, щастливи заедно. Само да не беше онази фатална среща с момичето, красиво като дива роза…

Какво знаеше Роди за Мери Джеръд? Нищо, абсолютно нищо! Какво толкова му харесваше в нея — в истинската Мери? Твърде възможно бе тя да има чудесни качества, но той не знаеше нищо за тях. Позната история — древната шега на природата!

Не каза ли самият Роди, че това е било „магия“?

Роди наистина ли искаше да се освободи от нея?

Ако например Мери умре, нямаше ли Роди някой ден да си признае: „По-добре, че стана така. Сега разбрах. Ние нямахме нищо общо…“ И вероятно с малко тъга ще добави: „Беше прекрасно създание…“

Нека си остане такава за него, да, един прекрасен спомен завинаги — красив и радващ…

Ако нещо се случеше с Мери Джеръд, Роди щеше да се върне при нея — Елинор… Сигурна беше в това!

Ако нещо се случеше с Мери Джеръд…

Елинор натисна бравата на страничната врата и прекрачи от топлите слънчеви лъчи в сянката на къщата. Потрепери. Вътре беше студено, тъмно, зловещо… Като че ли имаше нещо, което я чакаше…

Мина през вестибюла и бутна вратата, която водеше към килера за провизии.

Миришеше леко на мухъл. Натисна прозореца и го отвори широко. Остави пакетите — маслото, хляба и малката бутилка с мляко. Помисли си: „Глупачка! Забравих да взема кафе.“ Погледна в металните кутийки на полицата. В една от тях имаше малко чай, но кафе нямаше. Каза си: „Е, добре, няма значение.“ Разопакова двете стъклени бурканчета с рибен пастет. За момент се загледа в тях, после излезе от килера и се качи горе. Влезе направо в стаята на госпожа Уелман. Започна от скрина. Отвори чекмеджетата и се зае да сортира, да подрежда и да сгъва дрехите на купчинки…

III

В малката къща Мери Джеръд се огледа съвсем безпомощно.

Досега не й беше правило впечатление колко е тясна.

Миналото я заля като река. Спомни си как майка й шиеше рокли на куклите, а баща й винаги беше сърдит и намръщен. Не я обичаше. Не, не я обичаше…

Изведнъж се обърна към сестра Хопкинс и попита:

— Татко нищо не каза, не поръча нищо за мен, преди да умре, нали?

— О, Боже, не! — възкликна бодро сестра Хопкинс, но с малко груб тон. — Час преди умре, беше в безсъзнание.

— Май трябваше да дойда и да се грижа за него. Все пак той ми беше баща — каза Мери бавно.

— Чуй ме, Мери. Дали е бил твой баща или не, няма значение — започна сестрата малко смутено. — Както виждам, в днешно време децата не се интересуват много от родителите си, а и доста родители не се грижат за децата си. Госпожица Ламбърт, която е учителка в гимназията, смята, че така трябва да бъде. Според нея семейството е глупаво нещо и децата би следвало да бъдат отглеждани от държавата. Звучи ми като възхвала на сиропиталищата, но така или иначе, чиста загуба на време е да ставаш сантиментална и да се ровиш в миналото. Трябва да продължим да живеем, това ние работата, въпреки че понякога не е толкова лесно!

— Предполагам, че сте права. Но си мисля, че вината беше моя да не се разбираме добре.

— Глупости! — възнегодува сестра Хопкинс.

Думата изплющя като камшик, но поуспокои Мери.

Сестра Хопкинс я върна към по-практичните неща:

— Какво ще правиш с мебелите? Ще ги запазиш ли или ще ги продадеш?

— Не зная — отвърна тя колебливо. — Вие какво мислите?

— Някои от мебелите са солидни и в добро състояние — огледа ги жената с преценяващ поглед. — Можеш да ги запазиш и някой ден да обзаведеш с тях свой собствен апартамент в Лондон. Освободи се от боклуците. Столовете са добри, а също и масата. Бюрото е хубаво, малко старомодно, но от махагон. Казват, че някой ден викторианските мебели пак щели да дойдат на мода. На твое място бих се отървала от огромния гардероб. Твърде голям е, за да се събере, където и да било. Заема половината спалня.

Направиха списък на вещите, които Мери щеше да запази, и на тези, от които щеше да се освободи.

— Адвокатът е много мил, имам предвид господин Седън. Предварително ми изпрати малко пари, за да мога да си платя таксата за курса, а и за някои други разходи. Ще минат един-два месеца, преди окончателно да ми преведат парите. Той каза така.

— Как ти се вижда новата работа? — попита сестрата.

— Мисля, че ще ми хареса. В началото бе доста напрегнато. Прибирах се уморена до смърт.

— Когато бях стажантка в болницата „Сейнт Люк“ си мислех, че ще умра. Струваше ми се, че няма да издържа три години. Но издържах — каза сестра Хопкинс сурово.

Извадиха всичките дрехи на стареца и попаднаха на метална кутия, пълна с документи.

— Мисля, че трябва да ги прегледаме — каза Мери.

Седнаха от двете страни на масата. Сестра Хопкинс бръкна в кутията и извади шепа хартии.

— Удивително е какви боклуци пазят хората! — възнегодува тя. — Изрезки от вестници! Стари писма! И всякакви други неща!

— Ето брачното свидетелство на мама и татко — разгърна Мери един документ. — От „Сейнт Олбънс“, 1919 година.

— „Свидетелство за встъпване в брак“ — колко старомодно название. Много хора от селото все още го използват.

— Но, сестра… — Мери млъкна и се скова.

— Какво има?

— Не виждате ли? — гласът й затрепери. — Сега сме 1939 година. А аз съм на двайсет и една. През 1919 съм била на една година. Това означава… означава… че баща ми и майка ми не са били женени, когато съм се родила.

Сестра Хопкинс се намръщи и отсече:

— Е, какво пък толкова! Не се тревожи точно сега!

— Но, сестра, не мога да не се тревожа!

— Има много двойки, които не отиват в църквата, докато не стане съвсем наложително — изрече сестра Хопкинс авторитетно. — Но след като в крайна сметка са го направили, какво толкова лошо има? Според мен всичко е нормално!

— Мислите ли, че по тази причина баща ми не ме обичаше? — попита Мери тихо. — Защото може би майка ми го е принудила да се ожени за нея?

Сестра Хопкинс се поколеба и прехапа устни.

— Струва ми се, че не е било точно така. Тя замълча за момент. — Е, сега, ако ще ми се тревожиш, по-добре да ти кажа истината. Ти не си дъщеря на Джеръд.

— Значи, ето защо не ме е обичал! — извика тя.

— Може би.

По бузите на Мери изведнъж се появиха червени петна.

— Сигурно не е хубаво от моя страна, но аз съм доволна! Винаги съм се чувствала малко неловко, че не обичах баща си, но след като не е бил мой баща, тогава всичко е наред! Вие откъде знаете?

— Преди да умре, Джеръд ми наговори доста неща. Опитах се да го спра, и то доста грубо, но той не ми обърна внимание. Естествено аз нямаше нищо да ти кажа, ако не беше намерила свидетелството.

— Чудя се кой ли е бил истинският ми баща…

Сестра Хопкинс се поколеба. Отвори уста, после я затвори. Изглежда й беше трудно да реши как да постъпи.

В стаята падна сянка и двете жени се обърнаха. До прозореца стоеше Елинор Карлайл.

— Добър ден — поздрави ги тя.

— Добър ден, госпожице Карлайл. Чудесно време, нали? — отвърна сестра Хопкинс.

— О, добър ден, госпожице Елинор — каза Мери.

— Направих сандвичи. Защо не дойдете да похапнем? — предложи Елинор. — Наближава един, а е толкова досадно човек да се връща вкъщи за обяд. Има достатъчно и за трите ни.

— Трябва да кажа, госпожице Карлайл, че сте постъпили много предвидливо — изненада се приятно сестра Хопкинс. — Би било ужасно да прекъснем работата си и да извървим целия този път до селото и обратно. Надявах се да свършим всичко сутринта. Обиколих пациентите си рано. Но се оказва, че ще ни трябва повече време, отколкото предполагах.

— Благодаря ви, госпожице Елинор, много сте любезна — каза Мери.

Трите тръгнаха по пътя към къщата. Елинор бе оставила отворена входната врата. Влязоха в прохладния вестибюл. Мери леко потрепери. Елинор я погледна остро:

— Какво има?

— О, нищо. Потреперих от студ. Навън е слънчево, а като влязох…

— Колко странно. Така се почувствах и аз, когато влязох сутринта — отбеляза Елинор тихо.

— Хайде сега, остава да кажете, че в къщата има духове — засмя се сестра Хопкинс весело. — Аз нищо не усетих!

Елинор се усмихна. Поведе ги към дневната, отдясно на входната врата. Транспарантите бяха вдигнати, а прозорците отворени. Вътре беше много светло.

Елинор отиде до килера и донесе голяма чиния със сандвичи. Предложи на Мери:

— Заповядай.

Мери си взе един. За момент Елинор погледна как момичето отхапва от сандвича с равните си бели зъби.

Застина за малко, а после въздъхна.

Постоя разсеяно около минута, подпряла чинията на кръста си, но като видя сестра Хопкинс, която седеше с леко разтворени устни и гладно изражение, се изчерви и бързо й предложи от сандвичите.

Елинор също си взе един и каза с извинителен тон:

— Исках да направя кафе, но забравих да купя. На масата има бира, ако желаете.

— Да се бях сетила да донеса малко чай — отвърна сестра Хопкинс тъжно.

— В една кутийка в килера е останал малко чай.

— Тогава ще сложа чайника — лицето на сестра Хопкинс се проясни. — Предполагам, че няма мляко.

— Има, купих.

— Е, тогава всичко е наред. — И жената бързо излезе.

Елинор и Мери останаха сами.

Във въздуха се чувстваше странно напрежение. С видимо усилие Елинор се опита да поведе разговор. Устните й бяха сухи и тя ги облиза.

— Харесва ли ти работата в Лондон? — попита малко сковано.

— Да, благодаря. Много съм ви задължена…

Изведнъж Елинор издаде пронизителен звук.

Смехът й беше толкова неприятен, толкова нетипичен за нея, че Мери се вцепени от изненада.

— Не трябва да ми бъдеш толкова благодарна!

— Не исках… — каза Мери доста озадачено и спря.

Елинор я погледна така изучаващо, да, така странно, че тя потръпна и попита:

— Нещо не е наред ли?

Елинор бързо стана и се обърна.

— Какво да не е наред?

— Вие… Гледахте… — заекна Мери.

— Бях се втренчила? Съжалявам — засмя се Елинор леко. — Случва ми се понякога, когато се замисля за нещо.

Сестра Хопкинс надникна през вратата и бодро обяви:

— Сложих чайника — и пак изчезна.

Елинор отново се разсмя.

— „Поли сложи чайника, Поли сложи чайника, Поли сложи чайника — всички ще пием чай!“ Помниш ли, Мери, когато бяхме деца, си пеехме тази песничка?

— Да, помня, наистина.

— Когато бяхме деца… Колко жалко, Мери, че човек не може отново да стане дете, нали?…

— Искате ли да станете отново дете?

— Да… Да — отговори тя с усилие.

За малко настъпи тишина. После Мери проговори:

— Госпожице Елинор, не бива да мислите… — изчерви се и спря, като забеляза как се стегна стройната фигура на Елинор и как се повдигна брадичката й.

— Какво не бива да мисля? — попита тя със студен глас.

— Аз… забравих какво исках да кажа — измънка Мери.

Тялото на Елинор се отпусна, като че ли опасността бе преминала.

Сестра Хопкинс влезе с поднос, върху който имаше кафява кана с чай, мляко и три чаши.

— Ето го и чаят! — съобщи тя, без да почувства напрежението в стаята.

Постави подноса пред Елинор, но тя поклати глава.

— Не искам чай — и побутна подноса към Мери. Мери наля две чаши.

Сестра Хопкинс въздъхна доволно.

— Хубав, силен чай.

Елинор стана и отиде до прозореца.

— Сигурна ли сте, че не искате една чаша, госпожице Карлайл? — опита се да я убеди сестра Хопкинс. — Ще ви се отрази добре.

— Не, благодаря — промърмори тя.

Сестра Хопкинс си изпи чая, сложи чашата в чинийката и каза:

— Току-що свалих чайника от огъня. Ще отида да го сложа отново, в случай че ни се прииска още чай — и тя излезе.

Елинор се отдръпна от прозореца и заговори:

— Мери… — Гласът й се беше променил и в него звучеше отчаяна молба.

— Да? — бързо се отзова Мери Джеръд.

Лицето на Елинор посърна. Устните й се свиха. Изразът на отчаяна молба изчезна, а неговото място зае безжизнена и замръзнала маска. Тя каза:

— Нищо.

В стаята отново се възцари тежко мълчание.

Мери си помисли: „Колко странно е всичко днес. Като че ли… като че ли очакваме нещо да се случи.“

Елинор най-после се размърда. Вдигна подноса с чая и постави върху него празната чиния от сандвичите.

— О, госпожице Елинор, позволете на мен — скочи Мери.

— Не, ти стой тук. Аз ще ги отнеса.

Тя изнесе подноса от стаята. Погледна назад през рамото си и видя Мери Джеръд до прозореца, млада, жизнена, красива…

Сестра Хопкинс беше в килера. Бършеше лицето си с носна кърпа. Когато Елинор влезе, тя рязко вдигна глава:

— Колко е горещо тук!

— Да, килерът гледа на юг — отговори Елинор механично.

— Нека аз да измия, госпожице Карлайл — сестрата взе от нея подноса. — Не изглеждате много добре.

— О, добре съм — каза тя. — Аз ще ги бърша.

Взе кърпата.

Сестра Хопкинс свали маншетите си и наля топла вода от чайника в легена.

Елинор погледна китката на ръката на сестра Хопкинс и каза:

— Одрали сте се.

— От бодлите на увивната роза по дървената решетка пред малката къща — засмя се жената. — Сега ще извадя трънчето.

От бодлите на увивната роза по дървената решетка пред малката къща… Вълните на спомените заляха Елинор. Как тя и Роди се карат — „Войната на розите“. Тя и Роди се карат — после се сдобряват. Прекрасни, весели, щастливи дни. Тръпка на отвращение разтърси тялото й. Докъде стигна тя? Каква черна бездна от омраза и злост… Олюля се. Помисли си: „Полудявам — наистина полудявам.“

Сестра Хопкинс я погледна с любопитство и впоследствие разказа: „Изглеждаше много странно… Говореше, без да знае какво казва, а и очите й блестяха особено.“

Чашите и чинийките потракваха в легена. Елинор взе от масата празното бурканче от рибния пастет и го сложи в легена. После, като се възхити от спокойния си глас, каза:

— Горе съм подредила някои дрехи на леля Лора. Помислих си, сестра, че може би ще ме посъветвате на кого от селото да ги дам.

— Да, разбира се — отговори бързо тя. — На госпожа Паркинсън, на старата Нели и на бедното създание от „Айви Котидж“, което не е съвсем наред с ума си. Ще им бъде като дар от Бога.

Двете почистиха килера. После се качиха горе заедно.

В стаята на госпожа Уелман дрехите бяха сгънати и подредени на малки пакети: бельо, рокли, някои скъпи допълнения към тоалетите, домашни роби от кадифе, кожено палто.

Елинор й обясни, че смята да даде коженото палто на госпожа Бишоп. Сестра Хопкинс кимна одобрително.

Тя забеляза, че траурните дрехи на госпожа Уелман са преметнати върху раклата за дрехи. Помисли си: „Вероятно ще ги преправи за себе си.“

Хвърли поглед на скрина. Зачуди се дали Елинор е намерила снимката е надпис „Люис“ и какво ли е направила с нея. Отново си помисли: „По колко странен начин писмата ни с О’Брайън се разминаха. Не съм си и представяла, че може да се случи подобно нещо. Тя да попадне на снимката точно в деня, в който й писах за госпожа Слатъри.“

Помогна на Елинор да доопаковат вещите и й предложи услугите си да ги разпредели в отделни пакети за различните семейства и да им ги предаде.

— Мога да се заема с това, докато Мери привърши работата си в малката къща. Остава й само да прегледа една кутия с документи. Между другото, къде ли е момичето? Дали е отишло в малката къща?

— Беше в дневната… — каза Елинор.

— Едва ли е останала там през цялото време — отбеляза сестра Хопкинс и си погледна часовника. — Тук сме почти час!

Слезе забързано по стълбите. Елинор я последва. Влязоха в стаята. Сестра Хопкинс възкликна:

— Никога не бих си помислила, че може да заспи!

Мери Джеръд седеше отпусната в голямото кресло до прозореца. Оттам долиташе странен звук — тежко дишане, придружено с хъркане.

Сестра Хопкинс прекоси стаята и разтърси момичето.

— Събуди се, скъпа… — но спря сепната. Наведе се над нея и повдигна клепача й. После започна енергично да я разтърсва. Обърна се към Елинор. В гласа й имаше нещо заплашително:

— Какво става?

— Не зная какво имате предвид — учуди се тя. — Да не е болна?

— Къде е телефонът? — попита сестра Хопкинс. — Повикайте веднага доктор Лорд!

— Какво става? — попита Елинор.

— Какво става ли? Момичето е болно. Умира!

— Умира? — Тя се отдръпна ужасено.

— Била е отровена… — каза сестра Хопкинс. Загледа се в Елинор с поглед, изпълнен с подозрение.

Към следващата част или към съдържанието

Агата Кристи Тъжният кипарис (7)

Метаданни

Данни

Тъжният кипарис

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава шеста

I

II

III

Агата Кристи
Тъжният кипарис (7)