Агата Кристи
Тъжният кипарис (13)

Глава шеста

Поаро разглеждаше с интерес издълженото чувствително лице на Родерик Уелман.

Роди беше в окаяно състояние. Кършеше ръце, очите му бяха кървясали, а гласът му — дрезгав и гневен.

— Разбира се, че съм чувал за вас, мосю Поаро. — Той погледна визитната картичка. — Но не разбирам защо доктор Лорд смята, че можете да направите нещо по това дело! А и едва ли е негова работа. Той лекуваше леля ми, но иначе беше съвсем чужд човек за нас. Двамата с Елинор не го познавахме, докато не посетихме имението през юни. Струва ми се, че Седън трябва да се занимава с тези неща.

— Строго погледнато е така — съгласи се детективът.

— Не че Седън ми вдъхва много доверие — продължи Роди унило. — Той е ужасно мрачен.

— Такъв е стилът на адвокатите — отбеляза Поаро.

— Ангажирахме и Булмър. — Роди се поободри. — Смята се, че е един от най-добрите адвокати, нали?

— Има репутация на много способен адвокат, когато става дума за безнадеждни дела.

Младият мъж потрепери.

— Надявам се, не ви е неприятно, че се заех да помогна на госпожица Елинор Карлайл? — попита Поаро.

— Не, не, разбира се, че не. Но…

— Но какво мога да направя аз? Това ли искате да ме попитате?

Разтревоженото лице на Роди изведнъж се озари от усмивка, толкова чаровна, че Поаро веднага разбра на какво се дължи изтънчената му привлекателност.

— Казано така звучи малко грубо. Но този е смисълът — потвърди Роди с извинителна нотка в гласа. — Всъщност хайде да не го увъртаме. Какво можете да направите вие, мосю Поаро?

— Мога да потърся истината — отговори той.

— Да — в гласа на Роди се долови съмнение.

— Бих могъл да открия факти, които да бъдат от полза на обвиняемата.

— Само ако можехте! — въздъхна младият мъж.

— Искреното ми желание е да бъда полезен — продължи Поаро. — Ще ми съдействате ли, като ми кажете какво точно мислите за случилото се?

Роди стана и неспокойно започна да крачи напред-назад из стаята.

— Какво мога да кажа аз? Всичко е толкова абсурдно! Самата мисъл, че Елинор — Елинор, която познавам от дете, е извършила такава мелодраматична постъпка — отровила е някого, е толкова невероятна! Чак е смешно! Но как, за Бога, да го обясним на съдебните заседатели?

— Смятате ли, че е съвсем невъзможно госпожица Карлайл да е извършила подобно нещо? — попита Поаро.

— О, да! От само себе си се разбира! Елинор е невероятна личност, толкова е уравновесена, природата й е чужда на насилието. Ерудирана, чувствителна и твърде далеч от животинските страсти. Но сложете дванайсет дебелоглави глупаци в ложата на съдебните заседатели и един Бог знае в какво могат да бъдат убедени те! Нека бъдем разумни — тези хора не са събрани там, за да съдят характерите, а за да преценяват доказателствата. Факти, факти, факти! А фактите са против нея!

Еркюл Поаро кимна замислено и каза:

— Вие сте чувствителен и интелигентен човек, господин Уелман. Според фактите госпожица Карлайл ще бъде осъдена. Но вие я познавате добре и твърдите, че е невинна. Тогава какво всъщност се е случило! Какво е могло да се случи?

Роди раздразнено разпери ръце.

— Какво, по дяволите, се крие зад всичко това? Предполагам, че не е възможно сестрата да го е направила?

— Не се е доближавала до сандвичите. Проучих всичко много внимателно — обясни детективът. — А не е могла да сложи отровата в чая, без да отрови и себе си. Сигурен съм. Още повече, защо ще иска да убие Мери Джеръд?

— Защо въобще някой е искал да убие Мери Джеръд?

— Изглежда, на този въпрос не може да се даде отговор. Никой не е искал да убие Мери Джеръд. — А наум Поаро си каза: „С изключение на Елинор Карлайл.“ — Следователно логичният отговор е: Мери Джеръд не е била убита! Но, уви, не е така! Била е убита! — После добави малко мелодраматично: — „Почива тя във тишината, във мен почива тя!“^[1]

— Моля? — удиви се Роди.

— Уърдсуърт — поясни Поаро. — Често го чета. Тази строфа може би изразява вашите чувства?

— Моите чувства? — Младежът изглеждаше скован и недостъпен.

— О, извинете ме, много съжалявам! Толкова е трудно да бъдеш едновременно детектив и джентълмен. Както се казва в Англия, има неща, за които не е прието да се говори. Но, уви, един детектив е принуден да го прави! Той трябва да задава въпроси за личния живот на хората, за чувствата им!

— Сигурно не е толкова необходимо в случая — каза Роди.

— Само ми помогнете да разбера позицията ви — отговори Поаро бързо и смирено. — Тогава ще можем да приключим с тази неприятна тема и да не се връщаме повече към нея. Общоизвестно е, господин Уелман, че вие сте се възхищавали от Мери Джеръд. Истина ли е?

Роди стана и отиде до прозореца. Заигра се с пискюла на транспаранта. После каза:

— Да.

— Влюбили сте се в нея?

— Да, струва ми се.

— И сега сте покрусен от смъртта й…

— Аз… Струва ми се… Искам да кажа… Наистина, мосю Поаро… — Той се обърна.

Един нервен, чувствителен, наранен млад мъж, притиснат до стената.

— Ако само можете да ми кажете, да ми покажете ясно, ще приключа с въпросите си.

Роди Уелман седна на един стол. Без да гледа в Поаро, започна да говори с разтреперан глас:

— Много е трудно да се обясни. Трябва ли да се впускаме в подробности?

— Човек не може винаги да подминава неприятните неща в живота, господин Уелман! Казахте, че ви се струва, че сте били влюбен в момичето. Значи не сте сигурен?

— Не зная… Тя беше толкова прекрасна. Като сън… Така ми изглежда сега. Сън! Нереалност! И онова, което се случи, когато я видях за пръв път, и после увлечението ми по нея! Някаква лудост! А сега всичко свърши… отиде си, като че ли никога не е било.

Поаро кимна.

— Да, разбирам… — После попита: — Когато тя почина, вие не бяхте в Англия, нали?

— Не, заминах в чужбина на девети юли и се върнах на първи август. Телеграмата на Елинор ме е следвала от място на място. В момента, в който научих, се върнах вкъщи.

— Сигурно е било голям шок за вас. Вие много сте обичали момичето.

— Защо на човек трябва да му се случват подобни неща? — В гласа на Роди се долавяше горчивина и отчаяние. — Никой не би си го пожелал! Точно обратното на всичко, което човек нормално очаква от живота!

— Такъв е животът! — изтъкна Поаро. — Не ви позволява да го подреждате по ваше желание. Няма да ви позволи да избегнете емоциите и да живеете само според логиката и разума! Не можете да кажете: „Ще чувствам дотук, не повече!“ Животът, господин Уелман, е всичко друго, но не и логичен!

— Изглежда е така… — промърмори Родерик Уелман.

— Пролетна утрин, лице на момиче и добре подреденото битие е сринато — обрисува сцената Поаро.

Роди трепна. Детективът продължи:

— Понякога не е нищо повече от едно лице. Всъщност какво знаехте за Мери Джеръд, господин Уелман?

— Какво знаех? Много малко. Едва сега го разбирам — въздъхна той тежко. — Мисля, че беше сладка и мила, но наистина нищо не зная за нея, абсолютно нищо… Предполагам, че по тази причина сега тя не ми липсва…

Неговата враждебност и негодувание бяха изчезнали. Говореше просто и естествено. Еркюл Поаро отново успя с вещина да пробие защитата на събеседника си. Роди като че ли изпитваше някакво облекчение, като споделяше мислите си.

— Сладка, нежна, не много умна. Според мен чувствителна и мила. Имаше финес, който не бихте очаквали да откриете в момиче от нейната класа.

— Беше ли от момичетата, които неволно си създават неприятели?

— Не, не! — Поклати енергично глава Роди. — Не мога да си представя, че някой я е мразил, искам кажа истински. Завистта е нещо различно.

— Завист? — възкликна Поаро бързо. — Мислите, че е имало завист?

— Трябва да е имало, ако вземем предвид онова писмо — отговори разсеяно младежът.

— Какво писмо? — попита рязко детективът.

— О, нищо особено. — Роди се изчерви и се ядоса.

— Какво писмо? — повтори въпроса си Поаро.

— Анонимно писмо — отговори неохотно събеседникът му.

— Кога е пристигнало? До кого е било адресирано?

Роди с нежелание му разказа.

— Интересно — промърмори Еркюл Поаро. — Мога ли да го видя?

— Боя се, че не. Всъщност аз го изгорих.

— И защо го направихте, господин Уелман?

— Тогава това ми се стори съвсем естествено — обясни Роди малко сковано.

— И заради писмото вие и госпожица Карлайл побързахте да отидете в Хънтърбъри?

— Да, отидохме. Не мисля обаче, че сме побързали.

— Но сте се почувствали малко притеснени, нали? Дори може би малко уплашени?

— Не беше така!

— Но то е съвсем естествено! — възкликна Еркюл Поаро. — Наследството, което ви е било обещано, е било застрашено! Напълно нормално е да сте се обезпокоили! Парите са много важно нещо!

— Не толкова, колкото си мислите.

— Подобна безкористност е наистина забележителна!

— О, разбира се, парите бяха важни за нас — изчерви се Роди. — Не бяхме съвсем безразлични към тях. Но главната ни цел беше да видим леля и да се убедим, че е добре.

— Отишли сте в имението заедно с госпожица Карлайл. Тогава леля ви все още не е имала завещание. Не след дълго е получила втори инсулт и е искала да направи завещание. Но твърде благоприятно може би за госпожица Карлайл е умряла през нощта, преди да успее да го направи.

— За какво намеквате? — Лицето на Роди беше гневно.

— Казахте ми, господин Уелман, че мотивът за убийството на Мери Джеръд, приписан на Елинор Карлайл, е абсурден, и наблегнахте, че насилието е чуждо на природата й. Но може да се направи и друга интерпретация. Елинор Карлайл е имала причини да се страхува, че е възможно да бъде лишена от наследството в полза на чужд човек. Писмото е било предупреждение, а несвързаните думи на леля й са потвърдили страховете й. Във вестибюла на къщата има чанта с различни медикаменти. Много е лесно да се вземе една опаковка морфин. А после, както научих, тя е останала сама с леля си, докато вие сте вечеряли с медицинските сестри…

— Боже мой, мосю Поаро! — извика Роди. — Сега пък какво искате да кажете? Че Елинор е убила леля Лора? Каква абсурдна идея!

— Но нали знаете, че има заповед за ексхумация на тялото на госпожа Уелман?

— Да, зная. Но нищо няма да открият!

— А ако открият?

— Няма! — заяви младежът твърдо.

— Не съм толкова сигурен — поклати глава детективът. — Вие разбирате, че има само един човек, който би се облагодетелствал от смъртта на госпожа Уелман в онзи момент…

Роди седна. Лицето му беше побеляло и той трепереше. Вторачи се в Поаро.

— Мислех, че сте на нейна страна… — промълви.

— Независимо на чия страна застава, човек трябва да приеме фактите. Струва ми се, господин Уелман, че досега, когато ви е било възможно, сте избягвали да се изправяте лице в лице с истината, щом не ви е харесвала.

— Защо да се терзае човек от лошата страна на нещата?

— Защото понякога е необходимо… — отговори Еркюл Поаро мрачно. После продължи: — Нека допуснем, че смъртта на леля ви е била предизвикана от отравяне с морфин и това се установи. Тогава какво?

— Не зная — поклати безпомощно глава Роди.

— Опитайте се да помислите. Кой й е дал морфин? Трябва да признаете, че Елинор Карлайл е имала най-добрата възможност да го стори.

— Ами сестрите?

— Разбира се, и двете биха могли да го направят. Но сестра Хопкинс е била разтревожена от изчезването на опаковката и открито го е споделила. Не е било нужно да го признава. Смъртният акт е бил подписан. Защо да привлича внимание към липсващия морфин, ако е виновна? Допуснатата небрежност вероятно ще й донесе неприятности, а ако е отровила госпожа Уелман, би било съвсем глупаво да го споменава. А и какво би спечелила от смъртта на госпожа Уелман? Нищо. Същото важи и за сестра О’Брайън. Тя е могла да даде морфин на старата дама, като го открадне от чантата на сестра Хопкинс. Но отново — защо ще го прави!

— Всичко това е така — поклати Роди глава.

— А и вие сте замесен.

— Аз? — стъписа се младият човек.

— Разбира се. Вие сте могли да вземете морфина. Имали сте възможност да го дадете на госпожа Уелман! През онази нощ сте били за кратко време сам в стаята й. Но отново, защо ще го правите? Ако беше успяла да остави завещание, със сигурност щеше поне да ви спомене в него. Така че, както виждате, мотив липсва. Само двама души са имали мотив.

Очите на Роди блеснаха.

— Двама души?

— Да. Единият е Елинор Карлайл.

— А другият?

— Другият е този, който е написал анонимното писмо — отговори Поаро бавно.

Роди го погледна недоверчиво.

— Някой е написал писмото — някой, който е мразел Мери Джеръд или най-малкото не му е била симпатична. Някой, който е бил, както се казва, „на ваша страна“ и който не е искал Мери Джеръд да се облагодетелства от смъртта на госпожа Уелман. Господин Уелман, имате ли представа кой може да е авторът на писмото?

— Нямам никаква представа — поклати глава той. — Писмото беше написано неграмотно, с правописни грешки и изглеждаше някак си долнопробно.

— Това не означава нищо! Може да е написано от образован човек, който е искал да скрие този факт. Ето защо би било по-добре, ако го бяхте запазили. Хората, който се опитват да се правят на неграмотни, обикновено се издават.

— Двамата с Елинор решихме, че може да е някой от прислугата — каза Роди замислено.

— Имате ли някаква представа кой може да бъде?

— Не, никаква.

— Мислите ли, че е възможно да е била госпожа Бишоп, икономката?

— О, не! — възмути се Роди. — Тя е много порядъчна и горда личност. Писмата й се състоят от дълги, калиграфски изписани думи. Освен това сигурен съм, че тя никога не би…

Той се поколеба, но Поаро го прекъсна:

— Тя не е обичала Мери Джеръд!

— Предполагам, че не. Въпреки че аз нищо не съм забелязал.

— Но, господин Уелман, може би вие не забелязвате много неща?

— А не мислите ли, мосю Поаро, че леля ми би могла сама да вземе морфина? — попита Роди.

— Да, възможно е.

— Знаете ли, тя мразеше своята безпомощност. Често казваше, че би искала да умре.

— Но все пак не би могла да стане от леглото, да слезе по стълбите и да вземе опаковката морфин от чантата на сестрата.

— Не, но някой би могъл да го направи вместо нея.

— Кой?

— Ами някоя от сестрите.

— Не, никоя от сестрите не би се съгласила. Те много добре осъзнават опасността, на която биха се изложили! Сестрите са последните, които можем да заподозрем.

— Тогава… някой друг… — Роди отвори уста, за да продължи, но замълча.

— Спомнихте си нещо, нали?

— Да, но… — поколеба се той.

— Чудите се дали да ми го кажете?

— Ами да…

На устните на Поаро заигра странна усмивка и той попита:

— Кога ви го каза госпожица Карлайл?

Роди си пое дълбоко дъх.

— Боже мой, вие сте ясновидец! Случи се във влака на път за имението. Току-що беше дошла телеграма, че леля Лора е получила втори инсулт. На Елинор й беше много мъчно, защото бедната старица така мразеше да е болна, а сега щеше да е още по-безпомощна и щеше да бъде истински ад за нея. Елинор каза: „Хората трябва да имат право да сложат край на живота си, ако наистина го желаят.“

— А вие какво отговорихте?

— Съгласих се.

Поаро заяви мрачно:

— Господин Уелман, току-що изключихте възможността госпожица Карлайл да е убила леля си заради пари. Изключвате ли също възможността да я е убила от състрадание?

— Аз… аз… не, не мога…

— Да, сигурен бях, че ще ми отговорите така… — каза Еркюл Поаро.