Агата Кристи
Тъжният кипарис (23)

II

Тя положи клетва. Отговаряше на въпросите на сър Едуин с тих глас. Съдията се наведе напред. Нареди й да говори по-високо…

Сър Едуин я питаше внимателно и окуражително. Отговорите й бяха предварително подготвени.

— Бяхте ли привързана към Родерик Уелман?

— Много. Беше ми като брат или като братовчед. Винаги съм го възприемала като братовчед.

Годежът… въвлечена в него… много е хубаво да се омъжиш за някого, когото си познавал цял живот.

— Би ли могло това да се нарече любовна връзка?

(Любовна? О, Роди…)

— Не… Виждате ли, познавахме се толкова добре…

— След смъртта на госпожа Уелман отношенията ви охладняха ли?

— Да.

— Как си го обяснявате?

— Мисля, че отчасти стана заради парите.

— Заради парите?

— Да. Родерик се почувства неловко. Реши, че хората може да помислят, че се жени за мен заради тях…

— Мери Джеръд имаше ли вина, за да се развали годежът?

— Струваше ми се, че Родерик е доста увлечен по нея, но не вярвах, че е нещо сериозно.

— Ако беше сериозно, щяхте ли да се разстроите?

— О, не. Щях да си помисля само, че изборът му не е съвсем подходящ.

— Госпожице Карлайл, на двайсет и осми юни взехте ли опаковката морфин от чантата на сестра Хопкинс?

— Не.

— Притежавали ли сте някога морфин?

— Никога.

— Знаехте ли, че леля ви не е направила завещание?

— Не. Беше голяма изненада за мен.

— Вечерта на двайсет и осми юни, преди тя да умре, имахте впечатление, че иска да ви каже нещо?

— Разбрах, че не е завещала нищо на Мери Джеръд и настоява да го стори.

— За да изпълните желанието на леля си, вие прехвърлихте ли някаква сума на момичето?

— Да. Исках да изпълня желанията на леля Лора. Освен това бях благодарна на Мери за вниманието, което беше оказвала на леля ми.

— На двайсет и шести юли дойдохте ли от Лондон в Мейдънсфорд и отседнахте ли в хотел „Кингс Армс“?

— Да.

— С каква цел отидохте там?

— Бях продала имението и човекът, който го купи, искаше да се нанесе колкото е възможно по-бързо. Трябваше да прибера личните вещи на леля си и да се разпоредя с покъщнината.

— На път за къщата на двайсет и седми юли купихте ли някакви продукти?

— Да. Реших, че ще бъде по-удобно да хапна нещо на крак, отколкото да се връщам до селото.

— После отидохте ли до къщата и подредихте ли личните вещи на леля си?

— Да.

— А след това?

— Отидох в килера и направих сандвичи. После тръгнах за малката къща. Поканих участъковата сестра и Мери Джеръд да дойдат с мен за да хапнем.

— Защо го направихте?

— Исках да им спестя ходенето до селото и обратно в горещия ден.

— Всъщност е било естествена и любезна постъпка от ваша страна. Те приеха ли поканата.

— Да. Дойдоха с мен в къщата.

— Къде бяха сандвичите?

— Бях ги оставила в една чиния в килера.

— Прозорецът беше ли отворен?

— Да.

— Някой би ли могъл да се вмъкне в килера във ваше отсъствие?

— Разбира се.

— Ако някой ви беше наблюдавал отвън, докато приготвяхте сандвичите, какво би си помислил?

— Че се каня да хапна нещо на крак, предполагам.

— И не би могъл да знае, че ще споделите обяда си с някого, нали?

— Не. Идеята да ги поканя ми дойде в момента, в който видях какво голямо количество храна съм донесла.

— Така че ако някой е влизал в къщата, докато ви е нямало, и е сложил морфин в един от сандвичите, мислите ли, че се е опитал да отрови вас?

— Да, струва ми се.

— Какво се случи, след като пристигнахте в къщата?

— Отидохме в дневната. Донесох сандвичите и им ги поднесох.

— Пихте ли нещо?

— Аз пих вода. На масата имаше бира, но сестра Хопкинс и Мери предпочетоха чай. Сестра Хопкинс отиде в килера да го приготви. Внесе го на поднос, а Мери го наля в чашите.

— Вие пихте ли от чая?

— Не.

— Но Мери Джеръд и сестра Хопкинс пиха?

— Да.

— Какво стана после?

— Сестра Хопкинс излезе, за да изключи газовия котлон.

— И ви остави сами с Мери Джеръд?

— Да.

— А после?

— След няколко минути взех чинията от сандвичите и подноса и ги отнесох в килера. Сестра Хопкинс беше там и заедно измихме съдовете.

— Сестра Хопкинс беше ли си свалила маншетите?

— Да. Тя миеше, а аз бършех съдовете.

— Споменахте, че сте видели драскотина на китката й?

— Попитах я дали не се е убола.

— А какво ви отговори тя?

— Каза: „Заби ми се бодил от розата пред малката къща. Сега ще го извадя.“

— Какво беше поведението й в онзи момент?

— Струва ми се, че й беше много горещо. Задъхваше се, а лицето й имаше странен цвят.

— Какво стана после?

— Качихме се на втория етаж и тя ми помогна да подредя вещите на леля си.

— След колко време слязохте долу?

— След около час.

— Къде беше Мери Джеръд?

— Седеше в дневната. Дишаше много странно и беше в кома. По настояване на сестра Хопкинс се обадих на лекаря. Той пристигна точно преди тя да умре.

Сър Едуин изправи театрално рамене и попита:

— Госпожице Карлайл, вие ли убихте Мери Джеръд?

(Това е твоят шанс! Изправи глава и погледни право напред!)

— Не!

III

Сър Самюъл Атънбъри. Сърцето й се разтуптя. Сега е в ръцете на неприятеля! Няма да има вече любезност, нито въпроси, на които знае отговорите! Но той започна много спокойно:

— Казахте ни, че сте били сгодени с господин Родерик Уелман и сте възнамерявали да се ожените?

— Да.

— Бяхте ли привързана към него?

— Да, много.

— Твърдя, че сте били лудо влюбена в Родерик Уелман и сте го ревнували безумно от Мери Джеръд.

— Не.

(Дали прозвуча достатъчно категорично?)

Сър Самюъл каза малко заплашително:

— Твърдя, че съзнателно сте се подготвяли да премахнете момичето от пътя си с надеждата, че Родерик Уелман ще се върне при вас.

— Съвсем не.

(Презрително, малко отегчено. Сега беше по-добре.)

Въпросите продължиха. Беше като насън… Лош сън… Кошмар…

Въпрос след въпрос… Ужасни, болезнени въпроси… За някои от тях беше подготвена, други бяха неочаквани…

Опитваше се да изиграе добре ролята си и нито веднъж да не се изпусне да каже: „Да, мразех я… Да, исках да умре… Да, докато правех сандвичите, си мислех за смъртта й…“

Трябваше да остане спокойна и невъзмутима и да отговаря кратко, без да влага чувства…

Да се бори…

Да отстоява всеки сантиметър…

Вече всичко свърши… Ужасният мъж с еврейски нос седна. С внимателен и любезен глас сър Едуин Булмър зададе още няколко въпроса. Лесни и приятни въпроси, целящи да отстранят всяко лошо впечатление, което може би е направила по време на кръстосания разпит…

Седна отново на подсъдимата скамейка. Погледна учудено към съдебните заседатели…

IV

Роди. Роди стоеше там, примигваше леко и мразеше всичко това.

Роди… изглеждащ някак нереален.

Но вече нищо не беше реално. Всичко се въртеше наоколо в дяволски кръг. „Черното е бяло, горе е долу, изток е запад… А аз не съм Елинор Карлайл. Аз съм «обвиняемата». И е без значение дали ще ме обесят, или ще ме освободят, вече нищо няма да бъде същото. Ако имаше едно нещо, поне едно смислено нещо, за което да се хвана…“

(Питър Лорд, може би… Лицето му, покрито с лунички и необикновената способност да изглежда винаги по един и същи начин…)

Докъде беше стигнал сър Едуин?

— Ще ни кажете ли какво беше отношението на госпожица Карлайл към вас?

— Мислех, че беше дълбоко привързана към мен, но, разбира се, не беше страстно влюбена — отговори Роди отчетливо.

— Бяхте ли удовлетворен от годежа ви?

— Да, напълно. Свързваха ни много общи неща.

— Кажете на съдебните заседатели, господин Уелман, защо бе развален годежът?

— Струва ми се, че след смъртта на госпожа Уелман изпаднахме в шок и това ни отдалечи един от друг. Не ми харесваше перспективата да се оженя за богата жена, когато аз самият съм без пукнат грош. Всъщност годежът бе прекратен по взаимно съгласие. И двамата почувствахме голямо облекчение.

— Кажете ни какви бяха отношенията ви с Мери Джеръд?

(О, Роди, горкият Роди! Колко ли ти е противно всичко това!)

— Струваше ми се много красива.

— Бяхте ли влюбен в нея?

— Малко.

— Кога я видяхте за последен път?

— Нека да помисля. Трябва да е било на пети или шести юли.

В гласа на сър Едуин се появиха метални нотки:

— Струва ми се, че сте я виждали и след това.

— Не. Заминах за чужбина, за Венеция и Далмация.

— Кога се върнахте в Англия?

— Когато получих телеграмата. Момент да се сетя, трябва да е било на първи август.

— Но мисля, че сте пристигнали в Англия на двайсет и седми юли.

— Не.

— Е, хайде, господин Уелман. Положихте клетва. Не е ли вярно, че сте се върнали в Англия на двайсет и пети юли и отново сте заминали през нощта на двайсет и седми юли, както показва паспортът ви?

Гласът на сър Едуин звучеше леко заплашително. Този въпрос върна Елинор в действителността и тя се намръщи. Защо адвокатът объркваше собствения си свидетел?

Родерик пребледня. Помълча минута-две, после каза с усилие:

— Да, така е.

— Отидохте ли в квартирата на Мери Джеръд на двайсет и пети юли?

— Да.

— Помолихте ли я да се омъжи за вас?

— Ъ-ъ-ъ… Да.

— Какво ви отговори тя?

— Отказа ми.

— Вие не сте богат, господин Уелман?

— Не.

— И имате много дългове?

— Какво ви влиза в работата?

— Знаехте ли, че госпожица Карлайл ви е завещала всичките си пари, в случай че умре?

— За пръв път чувам.

— Бяхте ли в Мейдънсфорд на двайсет и седми юли сутринта?

— Не.

Сър Едуин седна на мястото си. Прокурорът започна с въпросите си:

— Казахте, че според вас обвиняемата не е била влюбена във вас?

— Така е.

— Джентълмен ли сте, господин Уелман?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Ако една дама е много влюбена във вас, а вие не я обичате, ще сметнете ли, че сте задължен да скриете от нея този факт?

— Разбира се, че не.

— Къде сте учили, господин Уелман?

— В Итън.

— Нямам повече въпроси — усмихна се сър Самюъл.

V

Алфред Джеймс Уоргрейв.

— Живеете в Емзуърт, Бъркс и отглеждате рози, така ли?

— Да.

— Ходихте ли в Мейдънсфорд на двайсети октомври, за да огледате една увивна роза, растяща пред вратата на малката къща в имението Хънтърбъри?

— Да, ходих.

— Опишете растението.

— Увивна роза — Zephyrine Drouhin, с красиви, ухайни розови цветчета и без бодли.

— Значи е невъзможно човек да се убоде на такава роза?

— Невъзможно е. Цветето няма бодли.

Кръстосан разпит не последва.

VI

— Казвате се Джеймс Артър Литълдейл. Вие сте дипломиран химик и работите в аптеката на „Дженкинс & Хейл“, нали?

— Да.

— Кажете ни от какво е това парченце?

Показаха му вещественото доказателство.

— Парченцето е от етикет, който ние използваме.

— От какво е етикетът?

— Поставяме такива етикети на опаковки за подкожно приложение.

— Въз основа на частите от думи, останали върху парченцето, можете ли да кажете със сигурност от етикета на кое лекарство е било откъснатото?

— Да. Съвсем определено мога да кажа, че парченцето е било откъснато от опаковка на таблетки апоморфин хидрохлорид от 1/20 грана, за подкожно приложение.

— Не е ли от морфин хидрохлорид?

— Не, не е.

— Защо?

— На етикета от опаковката с морфин думата морфин е изписана с главно „М“. Погледнат под лупа, краят на чертичката на буквата „м“, останала на парченцето, ясно показва, че е част от малка буква „м“, а не от главна буква „М“.

— Моля съдебните заседатели да погледнат с лупата. Носите ли етикети, с които да потвърдите казаното?

Етикетите бяха представени на съдебните заседатели. Сър Едуин продължи:

— Казахте, че парченцето принадлежи на етикет от апоморфин хидрохлорид. Какво представлява това вещество?

— Формулата му е С₁₇Н₁₇НO₂ и е производно на морфина. Получава се чрез хидролиза на морфин при нагряване с разредена солна киселина в затворен съд. Морфинът губи една молекула вода.

— Какви са свойствата на апоморфина?

— Апоморфинът е най-мощният и бързодействащ познат еметик — средство за повръщане. Ефектът настъпва след няколко минути.

— Какво ще стане, ако някой погълне летална доза морфин и след няколко минути му се инжектира подкожно апоморфин?

— Незабавно ще бъде предизвикано повръщане и морфинът ще бъде изхвърлен от организма.

— Следователно, ако двама души ядат от едни и същи сандвичи или пият един и същи чай, а след това единият от тях си инжектира подкожно доза апоморфин, какъв ще бъде резултатът, при условие, че храната или чаят са съдържали морфин?

— Храната и чаят заедно с морфина ще бъдат повърнати от човека, който си е инжектирал апоморфин.

— За този човек ще има ли неблагоприятни последствия?

— Не.

Изведнъж в съда се разнесе оживен шепот. Съдията въдвори ред.

VII

— Вие сте Амилия Мери Седли и живеете на Чарлс Стрийт №17, Бунамба, Окланд, Нова Зеландия.

— Да.

— Познавате ли госпожа Дрейпър?

— Да. Познавам я от повече от двайсет години.

— Знаете ли моминското й име?

— Да. Присъствах на сватбата й. По баща се казва Мери Райли.

— В Нова Зеландия ли е родена?

— Не, дойде от Англия.

— Присъствахте ли на съдебните заседания от началото на процеса?

— Да, присъствах.

— Видяхте ли Мери Райли или Дрейпър в съда?

— Да.

— Къде я видяхте?

— На свидетелското място, когато даваше показания.

— Под какво име?

— Джеси Хопкинс.

— Напълно ли сте сигурна, че Джеси Хопкинс е жената, която познавате като Мери Райли или Дрейпър?

— Нямам никакво съмнение.

В края на залата настъпи леко раздвижване.

— Кога за последен път видяхте Мери Дрейпър?

— Преди пет години. Замина за Англия.

Сър Едуин се поклони на прокурора и каза:

— Свидетелката е ваша.

Сър Самюъл стана. Лицето му изразяваше леко объркване.

— Струва ми се, че бъркате, госпожо Седли.

— Не бъркам.

— Може да сте се подвели от случайна прилика.

— Познавам Мери Дрейпър достатъчно добре.

— Сестра Хопкинс е дипломирана участъкова сестра.

— Преди да се омъжи, Мери Дрейпър работеше в болница като медицинска сестра.

— Разбирате ли, че обвинявате в лъжесвидетелство свидетел на обвинението, призован в името на Краля?

— Зная какво говоря.

VIII

— Едуард Джон Маршъл, вие сте били няколко години в Окланд, Нова Зеландия, а сега живеете на Рен Стрийт №14, Детфорд, Англия?

— Точно така.

— Познавате ли Мери Дрейпър?

— Да, познавам я от Нова Зеландия.

— Видяхте ли я днес в съда?

— Да. Нарече се Хопкинс, но е госпожа Дрейпър.

Съдията вдигна глава и с ясен и остър глас каза:

— Мисля, че е необходимо свидетелката Джеси Хопкинс да бъде призована отново.

Последва пауза, после залата зашумя.

— Ваша милост, Джеси Хопкинс напусна съда преди няколко минути.

IX

— Еркюл Поаро.

След като положи клетва, Еркюл Поаро застана на свидетелското място, засука мустаците си и зачака наклонил леко глава на една страна. Съобщи името, адреса и професията си.

— Мосю Поаро, познавате ли този документ?

— Да.

— Как се сдобихте с него?

— Даде ми го участъковата сестра Хопкинс.

Сър Едуин каза:

— Ако позволите, милорд, ще прочета документа на глас и после ще го предам на съдебните заседатели.