Агата Кристи
Тъжният кипарис (25)

Глава пета

— Видяхте ли, приятелю, че лъжите, които казват хората, са толкова полезни, колкото и истината — започна Еркюл Поаро.

— Излъга ли ви някой?

— О, да! — кимна детективът. — По една или друга причина. Но ме озадачи най-много човекът, на когото истината беше най-необходима, а той самият е така чувствителен и се държеше толкова коректно.

— Елинор! — промърмори Питър Лорд.

— Точно тя. Фактите сочеха, че тя е виновна. А със своята чувствителност и съзнателност Елинор не направи нищо, за да отхвърли подозрението. Обвинявайки себе си за случилото се, почти се отказа от жестоката и безскрупулна борба и щеше да се признае за виновна за престъпление, което не е извършила.

— Невероятно — пое дълбоко въздух лекарят.

— Съвсем не — поклати глава Поаро. — Тя се обвиняваше, защото се съдеше по стандарти, много по-строги от тези на обикновените хора.

— Да, тя е такава — каза Питър Лорд замислено.

— От самото начало на разследването си мислех, че вероятно Елинор е виновна за престъплението, в което я обвиняват. Но аз изпълних ангажимента си към вас и открих, че има много по-убедителни доказателства срещу друг човек.

— Сестра Хопкинс?

— Не. Родерик Уелман беше първият човек, който привлече вниманието ми. И той ме излъга. Каза ми, че е напуснал Англия на девети юли и се е върнал на първи август. Но сестра Хопкинс между другото спомена, че Мери Джеръд е отхвърлила предложението на Родерик веднъж в Мейдънсфорд и „втори път, когато са се срещнали в Лондон“. Вие ми съобщихте, че Мери Джеръд е заминала за Лондон на десети юли, един ден след като Родерик Уелман е напуснал Англия. А в такъв случай кога са могли да се срещнат Мери Джеръд и Родерик Уелман? Изпратих своя приятел крадеца да се потруди и като разгледах паспорта на Уелман, открих, че е бил в Англия от двайсет и пети до двайсет и седми юли. Той умишлено ме беше излъгал. Известно време мисълта ми беше заета от сандвичите, оставени без надзор в килера, докато Елинор Карлайл е била в малката къща. Следователно тя е трябвало да бъде жертвата, а не Мери. Имал ли е Родерик Уелман някакъв мотив да убие Елинор Карлайл? Да, и то сериозен. Тя е направила завещание, в което му оставя всичко. И като поразпитах умело, открих, че може би Родерик Уелман е знаел за него.

— А защо решихте, че е невинен? — попита Питър Лорд.

— Поради още една лъжа. Една също толкова наивна, глупава и ненужна лъжа. Сестра Хопкинс каза, че е одрала китката си на увивната роза и бодилът е останал забит в ръката й. Отидох да видя розата. Тя нямаше бодли… Сестра Хопкинс ме бе излъгала толкова глупаво и безсмислено, че привлече вниманието ми. Започнах да размишлявам. Дотогава впечатлението ми за нея беше, че е съвсем справедлив и последователен свидетел с подчертано предубеждение към обвиняемата, което бе естествено поради привързаността й към мъртвото момиче. А тази глупава и безполезна лъжа ме подтикна отново да преценя много внимателно сестра Хопкинс и твърденията й. Разбрах нещо, което до този момент не бях успял да прозра. Тя имаше някакви сведения за Мери Джеръд и много искаше те да се разчуят.

— Мислех, че е точно обратното — изненада се Питър Лорд.

— Привидно, да. Тя чудесно изигра ролята си на човек, който знае нещо, но не желае да го каже! Когато обаче помислих внимателно, установих, че с всяка дума цели точно обратното. Разговорът ми със сестра О’Брайън потвърди подозрението ми. Сестра Хопкинс я беше използвала много хитро, без О’Брайън да се усети. Разбрах, че сестра Хопкинс играе някаква игра. Съпоставих двете лъжи, нейната и на Родерик Уелман. Можеше ли някой от двамата да има разумно обяснение за лъжата си? За Родерик си отговорих веднага — да. Той е много чувствителна личност. Да признае, че не е успял да удържи на намерението си да остане в чужбина и се е върнал при момичето, което не е искало да има нищо общо с него, би било голям удар за честолюбието му. Тъй като не го подозираха, че е бил близо до местопрестъплението и че е замесен по някакъв начин, той тръгна по линията на най-малкото съпротивление и за да избегне неприятностите (много характерно за него!), не си призна за краткото си завръщане в Англия. Просто заяви, че се е върнал на първи август, когато е научил за убийството. А сега за сестра Хопкинс. Имаше ли смислено обяснение за лъжата й? Колкото повече мислех, толкова по-необичайно ми изглеждаше. Защо сестра Хопкинс е трябвало да излъже за драскотината на китката си? Какво беше значението на тази драскотина? Започнах да си задавам някои въпроси. Чий е бил откраднатият морфин? На сестра Хопкинс. Кой е могъл да даде морфина на госпожа Уелман? Сестра Хопкинс. Добре, но защо е привлякла внимание върху изчезването му? Ако го беше извършила, имаше един-единствен отговор на този въпрос — защото вече е била планирала другото убийство, убийството на Мери Джеръд, и се е нуждаела от някого, върху когото да хвърли вината, като покаже, че и той е имал възможност да се сдобие с морфина. И други неща си дойдоха на мястото. Анонимното писмо, изпратено на Елинор. Трябвало е да провокира лоши чувства между Елинор и Мери. Без съмнение целта е била Елинор да дойде в имението и да се противопостави на влиянието, което е имала Мери върху госпожа Уелман. Влюбването на Родерик Уелман в Мери е било съвсем непредвидено обстоятелство, но сестра Хопкинс го е оценила веднага. Намерила е нужния мотив за изкупителната си жертва Елинор. Но каква е била причината за двете престъпления? Какъв мотив би могла да има сестра Хопкинс, за да убие Мери Джеръд? Започна да ми просветлява, но съвсем слабо. Сестра Хопкинс е имала голямо влияние върху Мери и го е използвала, за да подтикне момичето да направи завещание. Но завещанието не облагодетелства сестра Хопкинс. То е в полза на лелята на Мери, която живее в Нова Зеландия. И тогава си спомних една случайна реплика на човек от селото — че лелята е била медицинска сестра в някаква болница. Светлината се позасили. Замисълът на престъплението започна да се изяснява. Следващата стъпка беше лесна. Посетих отново сестра Хопкинс. Двамата разиграхме чудесна комедия. Накрая тя се остави да я убедя да каже онова, което целеше да се разбере от самото начало! Само дето го направи може би малко по-рано, отколкото възнамеряваше! Но ситуацията беше толкова подходяща, че не можа да устои. В крайна сметка все някога истината трябваше да излезе наяве. С добре симулирано нежелание тя ми показа писмото. И така, приятелю, вече не беше само предположение. Аз знаех! Писмото я издаде.

— Как? — попита Питър Лорд и сви вежди.

— Mon cher! Върху плика на писмото беше написано: „За Мери, да й бъде изпратено след смъртта ми“. Но от съдържанието ясно се разбираше, че Мери Джеръд не трябва да знае истината. Освен това думичката „изпратено“ (а не предадено) беше много красноречива. Писмото не е било предназначено за Мери Джеръд, а за друга Мери. Елайза Райли е разкрила истината на сестра си Мери Райли в Нова Зеландия. Сестра Хопкинс не е намерила писмото в малката къща след смъртта на Мери Джеръд. Имала го е от много години. Получила го е в Нова Зеландия, където й е било изпратено, след като сестра й е починала. — Поаро замълча, после продължи: — Когато човек види истината с очите на разума, останалото е лесно. Предимствата на пътуването със самолет ни позволи на делото да се яви свидетел, който добре е познавал Мери Дрейпър в Нова Зеландия.

— Ако предположим, че бяхте сбъркали и се беше оказало, че сестра Хопкинс и Мери Дрейпър са две различни личности? — попита Питър Лорд.

— Аз никога не бъркам! — каза детективът студено.

Питър Лорд се засмя.

Поаро поде отново:

— Приятелю, сега ние знаем нещо за тази жена Мери Райли или Дрейпър. Полицията в Нова Зеландия не е успяла да открие достатъчно доказателства, за да я осъди, но тя е била под наблюдение, докато един ден внезапно е напуснала страната. Смъртта на някаква нейна пациентка, възрастна дама, завещала на „милата сестра Райли“ прилична сума, доста озадачила лекаря, който се грижел за нея. Съпругът на Мери Дрейпър си направил застраховка „Живот“ в нейна полза за значителна сума. Починал внезапно и необяснимо. За нейно нещастие обаче той забравил да изпрати по пощата чека до застрахователната компания. На съвестта й може би тежи смъртта и на други хора. Съвсем сигурно е обаче, че тя е безскрупулна и безпощадна жена. Можете да си представите какви мисли са се породили в жестокия й мозък от писмото на сестра й. Когато в Нова Зеландия е станало доста напечено за нея, тя се е върнала в Англия и е започнала работа под името Хопкинс (това име принадлежи на нейна бивша колежка от болницата, починала в чужбина). Целта й е била да отиде в Мейдънсфорд. Вероятно е замисляла изнудване. Но госпожа Уелман не е била жена, която би допуснала да бъде изнудвана, и сестра Райли, или Хопкинс, много предвидливо не е предприела нищо. Несъмнено е поразпитала тук-там и е установила, че госпожа Уелман е много богата и може би от някоя случайно изтървана дума е разбрала, че старата дама не е направила завещание. И така, през онази юнска вечер, когато сестра О’Брайън е споделила с колежката си, че госпожа Уелман иска да повикат адвоката й, Хопкинс не се е поколебала. Госпожа Уелман е трябвало да умре, без да остави завещание, за да може незаконната й дъщеря да наследи всичките й пари. Хопкинс вече се била сприятелила с Мери Джеръд и е имала голямо влияние върху момичето. Оставало е само да я убеди да напише завещание, с което да остави всичките си пари на сестрата на майка си. Всяка дума в завещанието е била внимателно премислена от нея. Не се споменава нищо за родствена връзка, а само за „Мери Райли, сестра на Елайза Райли“. След като го е подписала, Мери Джеръд е била обречена. Тази жена е чакала само подходяща възможност. Предполагам, че вече е била планирала как да извърши престъплението — да използва апоморфин, за да си осигури алиби. Може би е мислила да събере Елинор и Мери в дома си, но когато Елинор е дошла в малката къща и ги е поканила на сандвичи, тя веднага е оценила чудесната възможност. Обстоятелствата са били такива, че Елинор със сигурност е щяла да бъде обвинена.

— Ако не бяхте вие, тя щеше да бъде осъдена — каза Питър Лорд.

— Не, на вас, приятелю, тя трябва да благодари за живота си — възрази Еркюл Поаро бързо.

— На мен? Аз нищо не съм направил. Опитах се… — той замълча.

Еркюл Поаро леко се усмихна.

— Mais oui^[1], сериозно се опитахте, нали? Нямахте търпение, защото ви се струваше, че доникъде не съм стигнал. Освен това се страхувахте, че тя наистина може да е виновна. И така, вие също съвсем нахално ме излъгахте! Но, mon cher, не постъпихте много умно. Съветвам ви в бъдеще да си гледате варицелата и коклюша и да стоите настрана от разследването на престъпления.

Лекарят се изчерви и попита:

— През цялото време ли знаехте?

Детективът каза строго:

— Водихте ме за ръка да претърсваме храсталаците и ми помогнахте да намеря немския кибрит, който току-що бяхте сложили там! C’est l’enfantillage^[2]!

Питър Лорд трепна и промърмори:

— Продължавайте да ми натяквате!

— Вие говорихте с градинаря и го накарахте да каже, че е видял колата ви отвън на пътя. След това отрекохте, че колата е била вашата. Искахте да ме убедите, че някой чужденец е бил там през онази сутрин.

— Постъпих ужасно глупаво — призна си Питър Лорд.

— Какво правехте в Хънтърбъри тогава?

— Такава идиотщина… — изчерви се младият мъж отново. — Чух, че е пристигнала. Отидох до къщата с надеждата да я зърна. Нямах намерение да разговарям с нея. Аз… исках само… да я зърна. От пътечката между храстите гледах как правеше сандвичи в килера…

— Шарлота и поетът Вертер! Продължавайте, приятелю.

— О, няма нищо повече за казване. Просто се промъкнах между храстите и я наблюдавах, докато излезе.

— От пръв поглед ли се влюбихте в Елинор Карлайл? — попита Поаро внимателно.

Последва дълго мълчание.

— Предполагам — най-после отговори Питър Лорд. — Надявам се, че тя и Родерик Уелман ще бъдат щастливи.

— Скъпи ми приятелю, съвсем не се надявате на такова нещо!

— А защо не? Тя ще му прости тази история с Мери Джеръд. Беше само увлечение от негова страна.

— По-дълбоко е… — замисли се Поаро. — Понякога между миналото и бъдещето зейва дълбока пропаст. Когато човек е попаднал в царството на сенките, които хвърля смъртта, и се върне отново под слънцето, тогава, mon cher, започва нов живот… Миналото е вече забравено. — Помълча малко, после продължи: — Нов живот… Елинор го започва сега, а вие сте човекът, който й го даде.

— Не.

— Да. Вашата решителност, вашата арогантна настоятелност ме накараха да изпълня това, което искахте от мен. Признайте си, тя благодари на вас, нали?

— Да, беше ми много благодарна… — изрече Питър Лорд. — Помоли ме да я посещавам често.

— Да, тя има нужда от вас.

— Не толкова, колкото от него! — избухна младият мъж.

— Тя никога не е имала нужда от Родерик Уелман — поклати глава Еркюл Поаро. — Да, обичала го е нещастно, дори отчаяно.

Лицето на Питър Лорд стана сурово.

— И никога няма да ме обича толкова, колкото него!

— Може би не — съгласи се детективът. — Но тя се нуждае от вас, приятелю, защото само с вас може да започне живота си отново.

Питър Лорд не каза нищо.

Когато заговори, гласът на Еркюл Поаро беше много мек:

— Не можете ли да приемете фактите? Обичала е Родерик Уелман. Какво от това? С вас тя може да бъде щастлива…