Агата Кристи
Тъжният кипарис (3)

II

Госпожа Уелман се обърна към племенницата си:

— Много се радвам за теб и Роди, Елинор.

Елинор й се усмихна.

— Зная, лельо Лора.

След моментно колебание възрастната дама продължи:

— Ти го обичаш, нали, Елинор?

Тънките вежди на младата жена леко се повдигнаха.

— Разбира, се.

— Прости ми, скъпа, но знаеш ли, много си сдържана. Трудно е да се разбере какво мислиш или чувстваш. Когато бяхте по-малки, смятах, че ти много обичаш Роди, прекалено много…

Веждите на Елинор отново се повдигнаха.

— Прекалено много?

Възрастната дама кимна.

— Да. Не е разумно да се обича прекалено много. Но на младите момичета им се случва… Зарадвах се, когато замина за Германия, за да завършиш образованието си. После, когато се върна, ти изглеждаше съвсем безразлична към него. Стана ми жал. О, аз съм една стара досадница, трудно е да ми се угоди! Но винаги съм мислила, че си със силен характер, типичен за нашето семейство. Това едва ли ни прави по-щастливи… Но както вече казах, когато се върна от чужбина, ти се държеше така безразлично с Роди. Беше ми мъчно, защото винаги съм се надявала вие двамата да се ожените. Сега разбирам, че сте взели решение. Значи всичко е наред! И ти наистина го обичаш?

— Обичам Роди достатъчно, не прекалено много.

Госпожа Уелман поклати одобрително глава.

— Надявам се, че ще бъдете щастливи. Роди има нужда от любов, но не харесва силните чувства.

— Познавате Роди много добре! — развълнувано каза Елинор.

— Хубаво би било, ако Роди те обича малко повече, отколкото ти него.

— Както ни съветват по списанията: „Дръжте приятеля си в напрежение! Не му позволявайте да бъде сигурен във вас!“

Лора Уелман попита рязко:

— Нещастна ли си, моето момиче? Нещо не е наред?

— Не, не, няма нищо.

— Сигурно си мислиш, че съм малко нетактична. Скъпа моя, ти си млада и чувствителна. Боя се обаче, че животът също е твърде нетактичен…

— Предполагам, че е така — отбеляза Елинор с лека горчивина.

— Дете мое, нещастна ли си? Какво има?

— Нищо, абсолютно нищо. — Стана и отиде до прозореца. После се обърна леко и продължи: — Лельо Лора, кажете ми честно, мислите ли, че любовта винаги носи щастие?

Лицето на госпожа Уелман стана сериозно.

— В смисъла, който влагаш, Елинор, не, вероятно не… Да обичаш силно друго човешко същество обикновено носи повече тъга, отколкото радост. И все пак, Елинор, човек трябва да го изпита. Който никога не е обичал истински, той никога не е живял истински…

Момичето кимна и каза:

— Да, вие разбирате какво ми е…

Изведнъж се обърна рязко, а в погледа й имаше въпрос:

— Лельо Лора…

Вратата се отвори и в стаята влезе червенокосата сестра О’Брайън. Тя изчурулика:

— Госпожо Уелман, докторът е дошъл да ви види.

III

Доктор Лорд бе млад, трийсет и две годишен мъж. Косата му бе руса, с червеникав оттенък. Имаше грозновато, но приятно луничаво лице с проницателни светлосини очи и подчертано квадратна брадичка.

— Добро утро, госпожо Уелман! — поздрави той.

— Добро утро, доктор Лорд. Това е племенницата ми, госпожица Карлайл.

По откритото лице на доктор Лорд се изписа видим възторг и той каза:

— Приятно ми е.

Елинор му протегна ръка и той я пое толкова предпазливо, като че ли се страхуваше да не я счупи. Старата дама продължи:

— Елинор и племенникът ми пристигнаха, за да ме поразведрят.

— Чудесно! — възкликна доктор Лорд. — Нуждаете се точно от това! Сигурен съм, че ще ви се отрази много добре, госпожо Уелман.

Не можеше да отдели възхитения си поглед от Елинор.

Тя тръгна към вратата и каза:

— Вероятно ще се видим, преди да си тръгнете, доктор Лорд?

— О, да, ъ-ъ-ъ, разбира се!

Елинор излезе и затвори вратата след себе си. Лекарят се приближи до леглото, а сестра О’Брайън запърха след него.

Госпожа Уелман отбеляза закачливо:

— Пак ли обичайните ви номера, докторе — пулс, дишане, температура? Какви шарлатани сте вие, лекарите!

Сестра О’Брайън каза въздишка:

— О, госпожо Уелман. Говорят ли се такива работи на един лекар?

Доктор Лорд се усмихна:

— Сестра, аз съм съвсем прозрачен за госпожа Уелман! Въпреки това, госпожо Уелман, ще трябва да си свърша работата. Проблемът ми е, че аз така и не се научих как да се отнасям с пациентите си.

— Отношението ви към пациентите е такова, каквото трябва да бъде. Всъщност вие доста се гордеете с държанието си.

Питър Лорд се засмя и отбеляза:

— Така е според вас.

Зададе няколко от обичайните си въпроси и след като получи отговорите, се облегна на стола и й се усмихна.

— Възстановявате се чудесно.

— Искате да кажете, че след няколко седмици ще стана и ще започна да ходя?

— Е, не толкова скоро.

— Не, нали? Шарлатанин такъв! Какъв е смисълът да живея по този начин и да се грижат за мен, като че ли съм бебе?

— А в какво е смисълът на живота? Това е въпросът! Чели ли сте за едно интересно средновековно изобретение? В него не може нито да се стои, нито да се лежи, нито да се седи. Всеки би помислил, че ако си затворен в подобно нещо, ще умреш за няколко седмици. Но съвсем не е така. Един човек, прекарал шестнайсет години в желязната клетка и след като го освободили, доживял до дълбока старост.

— Какво искате да кажете с тази история? — попита Лора Уелман.

— Основната поука от нея е, че у всеки инстинктът за живот е различен. Човек не живее само защото трябва да живее. Хора, за които казваме, че би било по-добре да са мъртви, не желаят да умират! А хора, очевидно притежаващи всичко, за което си струва да се живее, се оставят да умрат, само защото нямат достатъчно воля да се борят.

— Продължавайте — подкани го госпожа Уелман.

— Ами това е. Каквото и да ми говорите, вие сте от хората, които наистина искат да живеят! И ако тялото ви иска да живее, няма смисъл разумът ви да му се противопоставя.

Възрастната дама смени темата:

— Харесва ли ви тук?

— Чувствам се добре.

— Не е ли малко еднообразно за млад човек като вас? Не искате ли да специализирате? Не ви ли отегчава практиката на селски лекар?

— Не, харесвам работата си — поклати глава той. — Харесвам хората и обикновените болести, с които ежедневно се сблъсквам. Нямам желание да откривам редкия бацил, причиняващ някоя странна болест. Харесвам си морбилито, варицелата и така нататък. Харесва ми да наблюдавам колко различно реагира организмът на тези болести. Изпитвам задоволство да се опитвам да усъвършенствам някое традиционно лечение. Проблемът ми е, че съм лишен от всякаква амбиция. Ще остана в селото, докато остарея и хората започнат да казват: „Доктор Лорд е тук отдавна и, разбира се, е приятен възрастен господин, но методите му са твърде старомодни. По-добре ще е да повикаме някой по-млад и съвременен лекар…“

— Май всичко сте предвидили — каза госпожа Уелман.

— Е, трябва да тръгвам — отвърна лекарят и стана.

— Мисля, че племенницата ми ще иска да поговори с вас. Между другото, какво ви е впечатлението от нея? За пръв път я виждате, нали?

Доктор Лорд силно се изчерви.

— Ами, красива е и, предполагам, умна.

Госпожа Уелман се замисли: „Колко е млад наистина…“, а после изрече на глас:

— Трябва да се ожените.

IV

Роди се разходи из градината. Прекоси широката морава около къщата и тръгна по павираната пътека към зеленчуковата градина. Тя беше добре поддържана и имаше всякакви зеленчуци. Чудеше се дали някой ден двамата с Елинор ще живеят в Хънтърбъри. Надяваше се. Самият той би желал. Харесваше му живота в провинцията. Но се съмняваше, че на Елинор също й допада живота тук. Може би щеше да предпочете Лондон…

Трудно му бе да разбере какво точно иска Елинор. Тя не споделяше много мислите или чувствата си. Това му харесваше… Мразеше хората, които разказват всичко за себе си, защото смятат, че непременно искаш да го знаеш. Сдържаността е далеч по-интересна.

Замисли се за Елинор и отново реши, че тя наистина е съвършена. Нищо в нея не го дразнеше или отблъскваше. Приятно беше човек да я гледа, да разговаря с нея, компанията й беше чудесна.

Помисли си самодоволно: „Дяволски съм щастлив, че е моя. Не мога да разбера какво намира в мен.“

Родерик Уелман, въпреки изтънчеността си, не беше самонадеян. Искрено се чудеше как така Елинор се съгласи да се омъжи за него.

Бъдещето му изглеждаше доста обнадеждаващо. Беше благодарен, че добре осъзнава положението си. Мислеше си, че двамата с Елинор скоро ще се оженят, ако, разбира се, тя се съгласи. Но може би тя щеше да пожелае да отложат малко сватбата. Не биваше да я притеснява. В началото щеше да им бъде трудно, но нямаше за какво да се тревожат. Искрено се надяваше леля Лора да не умре скоро. Тя беше толкова мила и винаги много добра към него. Канеше го за ваканциите в имението и винаги проявяваше интерес към заниманията му.

Бързо изхвърли от съзнанието си мисълта за смъртта й (никак не обичаше да мисли за лоши неща). Не желаеше да си представя неприятни картини… Но след като всичко приключеше, тук ги очакваше чудесен живот, и то с толкова много пари. Зачуди се колко ли точно притежава леля му. Не че имаше някакво значение. За някои жени беше много важно кой притежава пари — съпругът или съпругата. Но не и за Елинор. Тя беше много тактична и парите не бяха всичко за нея. Помисли си: „Не, каквото и да се случи, няма причини да се тревожа!“

Излезе от градината и тръгна към малката горичка, в която през пролетта цъфтяха диви нарциси. Цветята естествено вече бяха увехнали. Но светлината, която се процеждаше през короните на дърветата, беше много красива.

За момент го обзе странно безпокойство, смути го някакво усещане: „Има нещо… нещо, което ми липсва, нещо, което искам… искам… искам…“

Изведнъж пулсът му се ускори и кръвта му закипя — в свежия въздух срещу него вървеше момиче, обляно от слънчевата светлина, която струеше между дърветата. Русата й коса блестеше, а бузите й розовееха.

Той си помисли: „Колко е красива, неземно красива!“

Обхвана го странно чувство. Замръзна на мястото си. Светът сякаш се завъртя около него. Стори му се, че губи ума си.

Момичето спря за миг, а после се насочи към него. Той стоеше като истукан, с широко отворена уста.

След кратко колебание тя каза:

— Не ме ли помните, господин Родерик? Мина много време. Аз съм Мери Джеръд, от малката къща в имението.

— О, вие ли сте Мери Джеръд? — запелтечи Роди.

— Да. — Тя продължи доста притеснено: — Променила съм се, разбира се, откакто се видяхме за последен път.

— Да, променили сте се. Не бих ви познал. — Гледаше я захласнат и не чу стъпките зад гърба си. Мери ги чу и се обърна.

За миг Елинор остана неподвижна, а после каза:

— Здравей, Мери.

— Здравейте, госпожице Елинор. Радвам се да ви видя. Госпожа Уелман ви очакваше с нетърпение.

— Да, отдавна не сме идвали. Аз… Сестра О’Брайън ме помоли да те потърся. Трябва да повдигне госпожа Уелман, а ти винаги си й помагала.

— Отивам веднага — отговори Мери.

Тя тръгна бързо, а после се затича. Елинор се загледа след нея. Мери тичаше много грациозно. Роди замечтано каза:

— Аталанта^[1]…

Елинор мълчеше. След малко промълви:

— Време е за обяд. По-добре да се връщаме.

Тръгнаха един до друг към къщата.

V

— О! Хайде, Мери. Страхотен филм с Грета Гарбо, а действието се развива в Париж. Сценарият е от един известен автор. По същия сюжет имаше и опера.

— Много мило от твоя страна, Тед, но наистина не мога.

Тед Бигланд каза ядосано:

— Напоследък не те разбирам, Мери. Променила си се, съвсем си се променила.

— Не, не съм, Тед.

— Не отричай! Предполагам, защото беше в онова скъпо училище и в Германия. Мислиш се за нещо повече от нас.

— Не е вярно, Тед. Не съм такава — отговори тя разпалено.

Младежът, силен и добре сложен, я погледна с възторг въпреки яда си.

— Да, такава си. Изглеждаш почти като дама, Мери.

— „Почти“ не звучи много добре, нали? — каза Мери горчиво.

— Предполагам, че не — с разбиране отговори той.

— А всъщност кой ли го е грижа за тези неща в днешно време? Дами, господа и прочие!

— Наистина вече няма такова голямо значение — съгласи се замислено той. — И все пак аз го чувствам. Господи, Мери, ти изглеждаш като херцогиня или като графиня, или нещо такова.

— Това нищо не означава — каза тя. — Виждала съм графини, които изглеждат като вехтошарки!

— Е, знаеш какво имам предвид.

Към тях се приближаваше величествена дама с пищни форми, помпозно облечена в черно. Погледна ги строго. Тед се отдръпна малко встрани и я поздрави:

— Добър ден, госпожо Бишоп.

Тя снизходително кимна с глава.

— Добър ден, Тед Бигланд. Добър ден, Мери — отговори им тя и ги отмина, подобно на кораб с издути платна.

Тед се загледа след нея с уважение, а момичето промърмори:

— Ето, тя наистина прилича на херцогиня!

— Да, има маниери. Винаги ме кара да се чувствам неловко.

— Не ме обича — каза Мери.

— Глупости, моето момиче.

— Вярно е. Не ме обича. Винаги се държи рязко с мен.

— Ревнува — отбеляза мъдро Тед. — Това е.

— Предполагам, че може да е така… — замисли се Мери.

— Така е, повярвай ми. От много години е икономка в Хънтърбъри, ръководеше всичко и заповядваше на всеки. А сега госпожа Уелман се привърза към теб и на нея не й е приятно.

По лицето на Мери премина сянка.

— Глупаво е от моя страна, но не мога да понасям, когато някой не ме обича. Искам хората да ме обичат.

— Жените със сигурност не те обичат, Мери! Ревниви котки, които мислят, че изглеждаш твърде добре!

— Според мен ревността е ужасно нещо — каза тя.

— Може би, но все пак съществува. Знаеш ли, миналата седмица гледах чудесен филм в Алидор. С Кларк Гейбъл. За един милионер, който изостави жена си, а после тя му скрои номер. Имаше и друг…

— Съжалявам, Тед, но трябва да тръгвам. Закъснявам.

Мери понечи да си тръгне.

— Къде отиваш?

— Поканена съм на чай от сестра Хопкинс.

Тед направи физиономия.

— Странен вкус. Тази жена е най-голямата клюкарка в селото! Пъха дългия си нос навсякъде.

— Винаги е била много мила с мен — отвърна Мери.

— О, не казвам, че прави нещо лошо. Просто много приказва.

— Довиждане, Тед.

Тя бързо се отдалечи, а той се загледа обидено след нея.

VI

Сестра Хопкинс живееше в малка къща на края на селото. Току-що се беше върнала и сваляше шапката си, когато Мери влезе.

— А, ето те и теб. Аз малко закъснях. Госпожа Колдъкът отново се почувства зле и това забави следващите ми посещения за смяна на превръзки. Видях те с Тед Бигланд на улицата.

— Да… — отвърна момичето унило.

Сестра Хопкинс, която се беше навела, за да запали газовия котлон, вдигна бързо очи.

— Нещо лошо ли ти каза, скъпа моя?

— Не. Покани ме да отидем на кино.

— Разбирам. Е, той е хубав младеж и се справя чудесно в гаража. Баща му постъпи много по-добре от другите фермери в селото. Все пак, скъпа моя, не мисля, че си подходяща за жена на Тед Бигланд. С твоето образование и така нататък. Както ти казах, ако бях на твое място, когато му дойде времето, щях да се заема с масаж. Ще промениш обстановката и ще срещнеш нови хора. Ще разполагаш с времето си.

— Ще си помисля — отвърна Мери. — Скоро говорихме с госпожа Уелман. Държа се много мило. Стана точно така, както предположихте. Не иска да я напускам точно сега. Каза, че ще й липсвам. Каза също, че не бива да се тревожа за бъдещето си, защото ще ми помогне.

— Да се надяваме, че ще го напише черно на бяло! Болните хора са непостоянни — изрази съмнение сестра Хопкинс.

— Мислите ли, че госпожа Бишоп наистина не ме обича или само си въобразявам? — попита Мери.

Сестра Хопкинс се замисли за момент, после каза:

— Струва ми се, че просто си придава важност. Тя е от хората, които не обичат да гледат как младите се забавляват или как някой се грижи за тях. Може би мисли, че госпожа Уелман е прекалено привързана към теб и това не й харесва. — Тя се засмя. — На твое място не бих се тревожила, Мери, скъпа. Отвори, моля те този пакет. В него има понички.