Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (40)

Блеър

Тъкмо бях заспала, когато телефонът звънна. Беше полунощ. Само няколко души имаха номера ми. Стомахът ми се сви на топка. Пресегнах се. Ръш!

— Ало — казах и с ужас зачаках лошите новини.

— Аз съм — звучеше така, сякаш е плакал.

Боже, дано нищо не се е случило с Нан. Дано не е починала.

— Добре ли е? — попитах с надежда, че поне един път този бог ще чуе молбите ми.

— Будна е. Не е много наясно какво става, но отвори очи, позна ме. Има сравнително добра памет.

— Благодаря ти, боже — седнах в леглото и си помислих, че може би трябва по-често да се моля.

— Съжалявам, Блеър. Толкова съжалявам — гласът му беше дрезгав, изпълнен с болка. Нямаше нужда да го питам. Вече знаех, че не може да събере сили да ми каже, че това е краят. Просто не можеше да го произнесе.

— Всичко е наред. Грижи се за Нан. Толкова се радвам, че е добре, Ръш. Може и да не ми повярваш, но наистина се молих за нея. Исках да се оправи.

Исках да ми вярва. Макар че Нан и аз не се обичахме, тя означаваше толкова много за него.

— Благодаря. Прибирам се у дома. Утре, най-късно утре вечер, съм там.

Дали не искаше да ми намекне, че трябва да съм изчезнала, преди да се е върнал? Или искаше да си кажем сбогом като цивилизовани хора? Толкова по-лесно би било да избягам и да не се налага да се изправя лице в лице с него. Телефонният разговор беше достатъчно болезнен. Щеше да е много трудно да го видя, да видя лицето му, но нямаше да му позволя да ме унищожи. Трябваше да мисля за бебето ни. Сега не ставаше дума само за мен и какво е добре за мен.

— Ще се видим тогава — казах.

— Обичам те.

Колко болеше да чуя тези думи. Исках да повярвам, че е така, но не беше достатъчно. Любовта, която може би изпитваше към мен, не беше достатъчна.

— И аз те обичам — казах и затворих телефона.

После се свих на топка и дълго плаках.

Точно излизах от банята, когато някой звънна на вратата. Грабнах дрехите, които бях приготвила, и се облякох набързо, метнах една кърпа около косата си и хукнах по стълбите да отворя. Беше баща ми.

Изумих се. Дали Ръш го бе пратил да ме разкара от къщата? Не, не би направил такова нещо. Но защо иначе да идва?

— Здравей, Блеър. Аз… дойдох да поговоря с теб.

Изглежда, не беше спал от дни и дрехите му бяха намачкани. Вероятно му е било трудно да гледа дъщерята, която обича, в болничното легло. Избутах злобата и горчивината. Не биваше да мисля така. Той беше и неин баща. Поне сега бе до нея, за да компенсира за годините, в които е била без него и не е участвал в живота й.

— За какво? — попитах, без да се помръдна и да му направя път да влезе. Не бях сигурна, че има какво да си кажем.

— Става дума за Нан… и теб.

— Не ме интересува. Не съм в настроение да слушам, независимо какво имаш да ми казваш. Дъщеря ти е в съзнание. Радвам се, че оживя — казах и се опитах да затворя вратата.

— Нан не е моя дъщеря.

Това бяха може би единствените думи, които можеха да ме спрат да не затръшна вратата под носа му. Трябваше ми време да разбера какво се опитва да каже и бавно отворих вратата, за да го пусна в къщата. „Как така Нан не беше негова дъщеря?“

Гледах го и не разбирах.

— Трябва да ти кажа истината. Ръш ще каже на Нан, когато е готова да я приеме. Но искам аз да съм този, от когото ще я чуеш ти.

Как така Ръш знае нещо, което аз не знам? Пак ли ме е лъгал? Не можех да дишам.

— Ръш? — попитах и направих крачка назад. Поех дълбоко дъх, преди да припадна. Трябваше да седна.

— Казах всичко на Ръш. Вчера. И той е бил захранван със същата лъжа, която ти казаха и на теб, но сега знае истината.

Истината? Каква беше истината. Имаше ли истина, или цялото ми съществуване бе една огромна лъжа?

Бавно се свлякох на стълбите да седна и погледнах мъжа, когото мислех за свой баща.

— Винаги съм знаел, че Нан не ми е дъщеря. И по-важното е, че майка ти също знаеше. И ти беше права — майка ти никога не би позволила да изоставя бременната си жена. Но тя не беше бременна от мен и не ми беше жена. А майка ти за малко да ми забрани да изоставя бившата си приятелка, която беше бременна от още един от „Слакър Димън“. И майка ти не искаше да ми позволи, защото се страхуваше за бъдещето на Ръш. Сърцето й беше огромно и топло като твоето, Блеър. Това, което знаеш за живота ни, не е лъжа. Нищо от онези години не е лъжа. Светът, който познаваш от детството си, беше истински.

— Не разбирам. Знам, че мама не е забъркана във всичко това. В това няма никакво съмнение. Но не разбирам защо ни изостави заради тях, щом не си баща на Нан?

— Запознах се с майка ти, когато се опитвах да помогна на бившата си приятелка да реши поредния си проблем. Майка ти беше дошла също да й помага. И на двамата ни пукаше какво ще стане с Джорджиана. Тя имаше нужда от нас и ние се опитвахме да й помогнем. Но докато тя беше постоянно навън, на купони и събирания и се държеше така, сякаш в дома й няма малко момче, за което трябва да се грижи, и напълно пренебрегваше бременността си, аз се влюбих в майка ти. Тя беше всичко, което Джорджиана не беше. Обожавах я. Не знам защо тя се влюби в мен, наистина. Когато напуснахме, Дийн беше дошъл да вземе Ръш, а Киро, вокалът на групата и баща на Нан, бе дошъл да поеме задълженията си като родител и да й помогне. Джорджиана разбра за Бека и мен и ни изгони, а ние си тръгнахме с огромна радост и облекчение. Майка ти се притесняваше за Ръш и доста време се обаждаше на Дийн да пита за него.

— Мама е познавала Ръш?

Представих си как мама се е грижила за малкото момче, попаднало в епицентъра на битките между двама ненормални родители. Очите ми се насълзиха. Като дете Ръш е знаел какъв прекрасен човек е била мама, макар че сега вече едва ли помнеше.

— Да, казваше й Бек-Бек. Предпочиташе я пред Джорджиана и естествено, това никак не се нравеше на майка му. Когато се прибираше, откъдето там ходеше, тя не й позволяваше да се докосва до него. После, когато заминахме, майка ти плака със седмици от тревога по него. Толкова силно го бе обикнала. Но майка ти беше такава. Винаги се тревожеше за всички. Имаше най-голямото сърце на света, докато ти… порасна. Ти си като нея, слънце.

Вдигнах ръце да го спра — нямаше да се сдобряваме около тези нови разкрития. Не плачех, защото говорехме за невинността на майка ми — винаги бях знаела, че тя няма никаква вина. Плачех за Ръш, защото и аз го бях обичала. И за самотното му тъжно детство.

— Не остана много, почти свърших. После няма да ме видиш никога повече. Кълна се.

И той ли се досещаше, че напускам града? Всичко между мен и Ръш бе приключило, нали? Болката в гърдите ми беше почти непоносима.

— Аз съм виновен за смъртта на Вал. Аз минах на червено. Аз бях този, който не обърна внимание. И загубих момичето си. Но загубих и теб и майка ти. И двете страдахте. Такова нечовешко страдание. И това беше по моя вина. Не бях истински мъж, не бях силен мъж, за да остана и да понеса да ви гледам съсипани. И избягах. И те оставих да се грижиш за Бека сама, когато аз трябваше да съм там и да се грижа за нея, защото не можех да понеса болката. Не можех да понеса мисълта, че ще я видя болна. Това щеше да ме убие. Напивах се до безсъзнание. Това беше единственият начин да не изпитвам нищо. И после ти се обади и каза, че е мъртва. Моята Бека вече я нямаше. Исках да кажа на Нан истината за баща й и да напусна този дом. Не зная къде щях да ида, но ми беше все тая дали съм жив, или мъртъв. Но ти се обади и ми поиска помощ, а аз дори не бях мъж, не бях нищо. Вече те бях принудил да страдаш прекалено много. И затова те изпратих при Ръш. Не точно при типа мъж, който един баща би желал за дъщеря си, но знаех, че когато те види, ще почувства присъствието на Бека. Щеше да види в теб това, което аз видях в нея. Щеше да види причина да живее, да се бори. Да се промени. Той беше силен. Той можеше да те брани и знаех, че ако е по-настоятелен, ще успее.

Това беше прекалено много. Нямаше никаква логика. Изпратил ме е при Ръш? Момчето, което обожаваше сестра си, която ме мразеше и обвиняваше за всяко зло в живота си?

— Той ме мразеше — казах. — Защото знаеше коя съм.

Усмивката на баща ми беше тъжна.

— Да, той мразеше момичето, за което те мислеше, но после те видя. Виждаше те, беше край теб и нямаше нужда от повече. Ти си рядкост, Блеър. Точно като майка си. Няма много хора на тази планета, които да имат вашата сила. Вие сте пълни с любов и умеете да прощавате. Ти винаги си завиждала на Вал за чара, с който омагьосваше всички. Ти си мислеше, че тя е по-добрата във всичко. Но Вал и аз знаехме, че сме късметлии да имаме хора като майка ти и теб край себе си. Вал те обожаваше. Тя знаеше, че имаш духа на майка й. И двамата ви гледахме, както се гледат божества. Аз все още ви гледам така. Макар че от деня, в който те лиших от сестра ти, до ден-днешен ти причинявам само болка, не съм спирал да те боготворя. Винаги ще те обичам. Ти си моето малко момиче. Ти заслужаваш най-доброто в този свят. Сега си тръгвам и никога повече няма да те обезпокоя. Ще се наложи да живея остатъка от живота си сам. И да си спомням какво имах и какво изгубих.

Тъгата в очите му разпъна душата ми на кръст. Той беше прав. Изостави мама и мен, когато имахме най-голяма нужда от него. Но може би ние също го изоставихме. Позволихме му да си иде. Пуснахме го. Денят, в който Вал загина — това беше превратният ден в живота на всеки един от нас. Мама и Вал вече ги нямаше и никога нямаше да си ги върнем. Но ние бяхме тук. Не исках да живея цял живот с гузна съвест. Да знам, че баща ми е някъде там, съвсем сам. Мама не би искала да стане така. Тя никога не би искала той да е сам. Тя го обичаше до последния си дъх. И Вал не би искала да стане така. Тя беше неговото момиче.

Изправих се и пристъпих крачка напред. Сдържаните досега сълзи в очите му бавно се отприщиха. Той беше сянка на мъжа, когото познавах в детството си, но беше мой баща. От гърдите ми се откърти задавен стон и се хвърлих в ръцете му. Той ме прегърна силно, здраво, държахме се един друг да не паднем и аз освободих болката от затвора, в който я бях държала толкова години. Плачех за него, защото не беше достатъчно силен, и плачех за себе си, защото… защото беше време.