Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (37)

Ръш

Не успях дори да мигна. Седях на кожения стол до болничното легло и гледах сестра си. Не бе отворила очи. Мониторите работеха, писукаха, казваха ми, че е жива. Застиналото й тяло, бинтованата глава, иглите в ръцете й… сякаш си бе отишла. Последните думи, които й казах, бяха груби и тежки. Сега ми се струваха жестоки. Просто исках да й помогна да порасне. Сега имаше вероятност това никога да не се случи.

Когато пристигнах, бях бесен, обезумял, но когато я погледнах, всичко това се изпари. Натрошена и безпомощна. Така изглеждаше и това ме убиваше. Не можех да се храня, не можех да спя. Исках само да отвори очи. Исках да й кажа, че я обичам и че съжалявам. Бях й обещал, че винаги ще ме има. Независимо какво се случи. И после й го отнех. Защото тя отказваше да приеме Блеър.

Стомахът ми се сви на топка, когато се сетих как оставих Блеър. Очите й бяха изплашени, разширени от шок, но самият аз бях изплашен. Не можех да й се обадя. Все още не. Не и когато Нан беше… такава. Вече бях сложил Блеър на челно място в приоритетите си и ето до какво се стигна. Този път Нан трябваше да е първа. Ако само знаеше, че съм тук, щеше да отвори очи. Знаех, че щеше да отвори очи.

Вратата се открехна и Грант влезе. Очите му веднага се заковаха върху Нан. Болката в тях не ме изненада. Макар че се държеше сякаш не му пука за нея, знаех, че го е грижа и я обича. Тя беше малкото разглезено дете, което не можеше да допусне някой да не го обича. Така израснахме. И такива връзки не можеха да бъдат разрушени.

— Говорих с Уудс. Каза, че Блеър е добре. Нямала е ключ за къщата, но е останала да спи при Бети. Обадих се на Хенриета и тя сега отива да й отключи.

Говореше тихо — очевидно се страхуваше да споменава името на Блеър пред Нан, сякаш това щеше да я обезпокои.

А аз я бях оставил съвсем сама пред къщата, в тъмното. Добре, че е имала телефон да се обади. Не можех да понеса мисълта, че е била изоставена… от мен… съвсем сама.

— Разстроена ли е?

Всъщност исках да попитам дали ми се сърди, дали ме мрази, но как да не ми се сърди? Първо я изгоних от колата, крещях й, за да я накарам да се махне, и после я зарязах там. Когато майка ми ми каза за Нан, тотално изключих и забравих за всичко друго.

— Той каза, че ще се грижи за нея…

Знаех защо не довърши изречението. Защото да оставиш Блеър в ръцете на Уудс беше опасно. Той беше богат и успял и семейството му не я мразеше. Ами ако Блеър си помислеше, че само си губи времето с мен?

— Бременна е — все някога трябваше да кажа на някого.

— Сериозно ли? — промърмори Грант и бавно потъна в твърдия пластмасов стол в ъгъла на стаята. — Кога разбра?

— Каза ми скоро, след като се върна от Съмит.

Грант покри уста с ръка и бавно поклати глава. Очевидно не бе очаквал да чуе точно такава новина. Но пък той не знаеше и че сме сгодени. Когато й предложих, той бе напуснал Розмари. Не му бях казал.

— И затова си й предложил — това не прозвуча като въпрос, а като констатация.

— Ти откъде знаеш?

Той погледна към Нан.

— Тя ми каза.

Бях сигурен, че Нан е имала нужда да каже на някого, но фактът, че е казала точно на Грант, ме изуми. Обикновено двамата не можеха да се понасят, всеки се опитваше да пререже гърлото на другия и никога не прекарваха време заедно.

— Никак не беше щастлива от решението ми.

— Не, не беше — съгласи се той.

Погледнах към сестра си и се помолих на бог да смени местата ни. Тя имаше нужда от мен, а аз бях безсилен да й помогна. През целия си живот се бях справял с проблемите й, бях оправял всичко заради нея. Но сега, когато имаше най-голяма нужда от мен, можех само да седя тук безпомощно, да чакам и да я гледам.

— Тя мисли, че си си изгубил ума. Ако знаеше за бебето, щеше да предположи, че се жениш само заради него.

— Не й предложих заради бебето, а защото не мога да живея без нея. Искам Нан да разбере това. През целия си живот съм правил и невъзможното, за да бъде щастлива. А сега, когато намерих нещо, което прави мен щастлив, тя отказва да го приеме — гърлото ми се сви и поклатих глава. Нямаше да пророня и сълза, но бях на ръба. — Просто исках Нан да приеме факта, че Блеър ме прави щастлив.

Грант въздъхна.

— Сигурен съм, че с времето и това ще стане. Нан иска да си щастлив и си мисли, че знае кое е най-доброто за теб. Точно както ти си мислиш, че знаеш кое е най-доброто за нея — нещо в последната част на изречението му прозвуча така, сякаш искаше да каже нещо по-дълбоко от това, което всъщност казваше. Или просто бях изтощен и имах нужда от сън.

— Надявам се — отговорих, облегнах глава на стола и затворих очи. — Имам нужда от сън. Не мога да издържа така. Вие ми се свят.

Столът, на който Грант седеше, се плъзна по пода и усетих, че става и тръгва към вратата.

— Провери как е Блеър, моля те — казах и отворих очи, за да се убедя, че е все още в стаята и ме чува.

— Да, разбира се — увери ме той и излезе.

 

 

Два дни по-късно нямаше никакви признаци за подобрение. Нан не се събуждаше. Бях се изкъпал и се бях преоблякъл, защото майка ми настоя. Не можех да се боря с нея и в същото време да се тревожа за Нан. Просто направих каквото ми каза, за да я накарам да млъкне.

Грант беше останал с мен целия ден. Не говорихме много, но беше хубаво да имам някого до себе си. Майка ми каза, че не може да понесе гледката, и реши да си стои в хотела. От време на време Ейб минаваше да я види, но не оставаше дълго. Не че бях очаквал друго от него. Той не се интересуваше и от дъщерята, която бе отгледал. На този мъж му липсваше един основен орган — сърце.

— Днес говорих с Блеър — каза Грант.

Само при споменаването на името й, сърцето ми започваше да кърви. Толкова ми липсваше. Исках да е тук, до мен, но това само щеше да раздразни всички. Имах по-голяма нужда от Нан. Когато се събудеше, не трябваше да знае, че Блеър е била тук. Само щеше да се разстрои.

— Как звучеше? Мрази ли ме?

— Добре… мисля. Тъжна. Тревожи се за теб и Нан. Първо попита за Нан и после за теб. Освен това… пита как е баща й. Не знам защо изобщо й пука за него.

Защото Блеър се тревожеше за всички повече, отколкото е редно. В това число и за мен. Тя беше прекалено добра за мен и аз само щях да продължа да я наранявам. Семейството ми никога нямаше да я приеме. Баща й я беше изоставил, за да се ожени за майка ми, а майка й беше починала. И аз бях започнал всичко с онази снимка с адреса. Единственото, на което бях способен, бе да я наранявам до безкрай.

— Има консултация за бебето. Уудс ми каза и той ще я кара. Блеър не знае, че знам за бебето.

Още една консултация, на която нямаше да мога да отида. Колко време щеше да ме търпи? Бях й казал, че тя и бебето са на първо място, но вече втори път семейството ми заставаше на челна позиция. И защо, по дяволите, Уудс ще я кара?

— Как така Уудс. Имам три коли в гаража.

Грант ме погледна ядно.

— Да, точно така, имаш. Но никога не си й казал къде са ключовете и никога не си й казал, че има право да ги кара, и тя не иска да припари до тях. Уудс й е шофьор вече цяла шибана седмица.

Мамка му.

— Знам, че ти е мъчно за Нан и страдаш. Тя ти е като дете. Ти си единственият истински родител, който е имала. Но ако не излезеш от това състояние скоро и не се опиташ да се свържеш с нея, не съм сигурен, че когато се върнеш, Блеър и бебето ще са на разположение. А аз със сигурност не искам детето на брат ми, племенникът или племенницата ми, да носи фамилията Карингтън — каза рязко и излезе от стаята.