Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (4)

Блеър

Гробът на майка ми беше единственото място, където можех да отида. Нямах дом. Не можех да се върна при баба Кю. Тя беше баба на Кейн, а и той вероятно вече ме чакаше при нея. Или пък не. Може би и той щеше да ме отблъсне така, както го отблъснах аз.

Седнах до гроба, свих колене до брадичката си и увих ръце около коленете си. Бях дошла в Съмит, защото това беше единственото място, което познавах. А сега трябваше пак да тръгна. Не можех да остана повече тук. За пореден път пътечката на живота ми бе направила внезапен завой, за който не бях подготвена.

Когато бях малка, мама ме водеше на неделно училище в Баптистката църква. Спомням си, когато ни обясняваха, че Бог не слага на раменете ни повече, отколкото можем да носим. Започвах да се питам дали това важи само за хората, които ходят редовно на църква и се молят всяка нощ, преди да заспят. Защото в моя случай Бог не броеше чувалите с камъни, които стоварваше на гърба ми.

Самосъжалението не ми помагаше и никога нямаше да ми помогне. Не биваше да си го позволявам. Трябваше да измисля начин да изляза и от тази ситуация. Престоят ми в дома на баба Кю беше временен, както и решението ми да позволя на Кейн да ми помага да се справям в ежедневието. Още когато се настаних в стаята й за гости, знаех, че няма да остана завинаги. Между мен и Кейн имаше прекалено дълго и обременено минало. Минало, което нямах никакво намерение да преживявам отново. Време беше да тръгвам, но все още нямах абсолютно никаква идея накъде. Бях в същото положение, в което се оказах преди три седмици.

— Иска ми се да си до мен, мамо. Не знам какво да правя и нямам кого да попитам — прошепнах. Тишината беше оглушителна, като във всяко гробище. Искаше ми се да вярвам, че ме чува. Не исках да си я представям заровена под пръстта. Когато Валери почина, с мама идвахме на гроба й и говорехме с нея с часове. На същото това място, където сега лежеше мама. Тя ми казваше, че духът й е край нас, гледа ни и ни чува. Ето, в това исках да вярвам.

— Сама съм. Липсваш ми. Не искам да съм сама… но така се случи. И се страхувам — единственият звук идваше от короните на дърветата, когато вятърът си играеше с листата им. — Веднъж ти ми каза, че ако се заслушам, ще мога да чуя гласа на сърцето си. Слушам, мамо, опитвам се да чуя, но съм така объркана. Може би ти можеш да ми помогнеш, някак да ми посочиш правилния път. — Облегнах глава на коленете си. Не, нямаше да плача. — Спомняш ли си, когато ми каза, че трябва да се обадя на Кейн и да му кажа всичко, което мисля за нас? И ми каза, че никога няма да се почувствам добре, докато не му кажа истината в очите. Е, днес го направих. Дори и някога да ми прости, нещата няма да са същите. Никога. Не мога и да продължавам за всичко да разчитам на него. Трябва да се опитам да се справя сама, но не знам как.

Изведнъж се почувствах по-добре. Знаех, че няма да получа отговор, но все пак ми стана по-хубаво.

Някъде се блъсна врата на кола и разцепи тишината. Ръцете ми се развиха от коленете и се отпуснаха до тялото ми. Обърнах се да погледна към паркинга. Колата беше прекалено скъпа за този малък град. Когато вратата се отвори, извиках от изненада и скочих.

Беше Бети. Беше дошла при мен. В Съмит. На гробището… С много, много скъпа кола.

Дългата й кестенява коса беше прибрана на опашка. Погледна ме в очите и лека усмивка разтегна устните й. И да исках, не можех да мръдна. Бях убедена, че сънувам. Какво правеше Бети на толкова километри от дома си?

— Как може да нямаш телефон? И как, по дяволите, мога да се обадя да ти кажа, че идвам да ти прибера задника, ако няма как да те предупредя?

В думите й нямаше никаква логика, нищо не разбирах, но успокоението, което изпитах, когато чух гласа й, ме накара да хукна към нея. Бети се засмя и разтвори ръце.

— Не мога да повярвам, че си тук — казах след дългата прегръдка.

— Да, и аз не мога да повярвам. Много дълго пътуване. Но заради теб си струваше, а и след като си си оставила телефона в Розмари, нямаше друг начин да говоря с теб.

Исках да й кажа всичко, но не можех. Все още не. Имах нужда от време. Тя вече знаеше за баща ми, знаеше за Нан, но за останалото не знаеше.

— Толкова се радвам, че си тук. Как ме намери?

Бети се усмихна и посочи с глава към колата ми.

— Не беше кой знае колко трудно. Просто карах из града и се оглеждах за колата ти. Градът ви има един светофар. Ако се бях разсеяла за секунда, можеше и да го пропусна.

— Обзалагам се, че си привлякла вниманието на всички с тази красива кола.

— На Джейс е. Истинска мечта — толкова лесно се управлява.

Бети все още беше с Джейс. И това беше хубаво, но гърдите ми се свиха от болка. Джейс ми напомняше за Розмари, а Розмари за Ръш.

— Щях да те попитам как си, но изглеждаш като ходеща пръчка. Яла ли си изобщо нещо, откакто напусна Розмари?

Дрехите ми бяха станали широки, падаха ми. Беше много трудно да се храня с тази буца в гърлото, която не искаше да се махне. Болката в гърдите ми също не спомагаше за апетита.

— Бяха няколко трудни седмици, но сега съм малко по-добре. Опитвам се да си стъпя на краката.

Бети погледна към двата гроба зад гърба ми. Очите й се напълниха с тъга, когато прочете надписите на двата камъка.

— Никой не може да те спаси от спомените ти. Това имаш — каза тя и стисна ръката ми.

— Знам. Не вярвам на никого от онези хора. Баща ми е лъжец. Не, не им вярвам. Тя… майка ми не би направила тези ужасни неща, в които я обвиняват. Ако има виновен, това е баща ми. Не и мама. За нищо на света.

Бети кимна и стисна здраво ръцете ми. Колко беше хубаво най-сетне някой да ме изслуша и да ми повярва, че мама е невинна.

— Сестра ти много ли приличаше на теб?

Последният ми спомен бе от усмивката й. Нейната широка, блестяща усмивка. Толкова по-красива от моята. Зъбите й бяха равни, съвършени и нямаше нужда да й слагат скоби. Очите й бяха по-ярки и чисти от моите. Но всички казваха, че сме като две капки вода. Просто не виждаха разликата между нас. Винаги се бях питала защо. А аз виждах колко сме различни.

— Не мога да си представя две Блеър Уин. Трябва да сте разбили сърцата на всички момчета в града — каза Бети, опитвайки се да разведри настроението, за което й бях безкрайно благодарна.

— Само Валери. Аз бях с Кейн, откакто се помня. Не съм разбила ничие сърце.

Очите й се разшириха, сякаш казвах някаква абсурдна шега. После погледна встрани и се покашля.

— Много е хубаво да те видя и съм сигурна, че можем да разтресем града за една нощ, но истината е, че имам конкретна причина да мина цялото това разстояние.

Така и бях предположила, но не можех да разбера каква цел има това посещение.

— Добре… — зачаках да ми обясни.

— Може ли да седнем някъде да пием кафе и да поговорим? — попита тя и погледна към улицата. — Или в „Деъри К“? Май това беше единственото заведение, което видях, докато минавах през града.

Бети не се чувстваше достатъчно добре да си приказва с мен, заобиколена от гробове. Аз? Аз бях свикнала.

— Да, добре — кимнах и си взех чантата.

„Ето, това е отговорът ти“. Мекият глас беше толкова тих, че за секунда ми се стори, че ми се е причуло. Обърнах се към Бети. Тя ми се усмихваше с ръце, пъхнати в предните джобове.

— Каза ли нещо? — попитах объркана.

— След като предложих да отидем в „Деъри К“?

— Да, след това… каза ли нещо?

Тя сбърчи носле, огледа се нервно и поклати глава.

— Не… Да… тръгваме, ако искаш? — каза и ме задърпа за ръката към колата на Джейс.

Погледнах през рамо към гроба на мама и изведнъж ме обзе истинско спокойствие.

Това може би беше…?

Не. Със сигурност не. Поклатих глава и се качих на седалката до Бети, преди да ме е набутала насила.