Брандън Сандърсън
Към небето (54)

49.

Независимо от всичко се колебаех.

Бях решила да не отивам с Нед и другите, защото беше твърде опасно. Ами дефектът?

В този момент ме стресна гласът на Драйфа. Никакво отстъпление. Храбри до самия край, нали Пумпал? Разбрахме се.

Никакво отстъпление. Висина беше в опасност и аз щях просто да си седя тук? Защото се страхувах от онова, което можех да направя?

Не. Защото дълбоко в себе си не знаех дали съм страхливка или не. Защото се тревожех не само за дефекта, ами дали съм годна и летене. В този момент истината ме порази. Също като адмирала, аз използвах дефекта като извинение да избегна истинския проблем.

Да избегна да разбера коя съм в действителност.

Станах и изскочих от ресторанта. Забрави тази работа с дефекта — те щяха да пуснат животозаличаваща и да унищожат и Висина, и Огнен рай. Нямаше значение, че съм опасна. Креляните бяха много по-опасни.

Втурнах се по улицата към базата и за момент се замислих дали да не отида да взема Ем-бот. Това обаче щеше да отнеме твърде много време, а и нали той се беше изключил. Представих си как се втурвам в пещерата и заставам пред безжизненото парче метал, което отказва да се включи.

Спрях задъхана на улицата, потна и погледнах към хълмовете, а след това към база Висина.

Имаше още един кораб.

Драснах по улицата, профучах през портала и размахах значката си, за да ме пуснат. Обърнах се надясно, към площадките за изстрелване и дотичах при наземния екип, които подготвяха медицински транспорт за артилеристите. Огромните, бавни кораби, които се вдигаха плавно във въздуха на огромни подемни пръстени.

Забелязах Дорго от наземните, който често работеше по моя кораб, и затичах към него.

— Звездна десет? — извика той. — Ти какво?

— Счупеният кораб, Дорго — рекох задъхано. — Звездна пет. Корабът на Артуро. Дали ще полети?

— Трябва да го разглобим за части — рече той слисано. — Започнахме да го оправяме, но щитът не работи, а няма с какво да го сменим. И управлението не става. Не е годен за битка.

— А ще полети ли?

Няколко човека от наземните се спогледаха.

— На практика, да.

— Подготви ми го! — настоях.

— Адмиралът ще одобри ли?

Погледнах към края на площадката, където радио като на Артуро предаваше канала на командирите. Тук също слушаха.

— Втора група креляни се е насочила право към Висина — посочих аз. — Няма резервисти. Да не би да искаш да говоря с жената, която ме мрази незнайно защо, или предпочиташ да ми помогнеш да се вдигна във въздуха?

Всички мълчаха.

— Подгответе Звездна пет! — извика най-сетне Дорго. — Давайте, бързо!

Двама от наземния екип затичаха, а аз хукнах към шкафчетата и минута по-късно излязох — след като се бях преоблякла по най-бързия начин — в пилотски костюм. Дорго ме поведе към Покото, което екипът му изтегляше на площадката.

Дорго грабна стълба.

— Тони, достатъчно! Стига!

Нагласи стълбата на място, когато изтребителят остана неподвижен.

Качих се и скочих в кокпита, опитах се да не гледам черните следи от деструкторен огън по лявата страна на кораба. Ангели небесни, наистина беше в лоша форма.

— Слушай, Пумпал — последва ме Дорго. — Нямаш щит. Разбираш ли? Системата е напълно изгоряла и сме я отскубнали. Напълно незащитена си.

— Разбрано — отвърнах, докато си слагах коланите.

Дорго тикна шлема в ръцете ми. Моя шлем с моята позивна.

— Освен щита, подемният ти пръстен ще бъде другата ти най-голяма грижа. Има проблем и не е ясно кога ще откаже. Контролната сфера също не е изправна. — Той ме погледна. — Катапултът обаче работи.

— Какво значение има?

— Защото си по-умна от повечето — отвърна той.

— Ами деструкторите?

— В пълна изправност — отвърна той. — Имаш късмет. Щяхме да ги сваляме довечера.

— Не съм сигурна дали това е късмет — рекох и си сложих шлема. — Но с това разполагаме. — Вдигнах палци към него.

Той също вдигна палци и екипът му изтегли стълбата, а капакът ми се спусна и запечата.

 

 

Адмирал Джуди „Железен юмрук“ Айвънс стоеше в командния център. Беше сплела ръце зад гърба и гледаше холограмата на пода, малките кораби във формация.

Корабостроителницата се оказа примамка. Джуди беше изиграна; креляните бяха предвидили как ще постъпи и се бяха възползвали.

Това бе едно от най-старите правила във военното дело. Ако знаеш какво ще направи противникът, битката е наполовина спечелена.

По нейно тихо изречено нареждане, холограмата се прехвърли на втора група противникови кораби, които приближаваха Висина. Петнайсет креляни. Блестящи сини клинове, сега видими на радара с по-къс обхват, много по-точен от другия с далечен.

Видя, че един от корабите е наистина бомбардировач.

Корабите приближаваха смъртоносната зона — невидима линия, отвъд която, ако пуснеха животозаличаваща, щяха да унищожат Висина. Креляните обаче нямаше да спрат тук. Щяха да долетят по-близо и да се опитат да я пуснат точно над базата. Така бомбата щеше да проникне дълбоко надолу и да унищожи Огнен рай.

Аз обрекох на смърт цялото човечество, помисли си Айвънс.

Петнайсет сини форми. Без всякаква защита.

След това от Висина се издигна самотен червен силует. Кораб на Дръзки.

— Риколфр? — надигна глас Железен юмрук. — Частниците откликнаха ли на призива ми? Да не би да вдигат техните изтребители? — Те бяха само осем, в дълбоките пещери, но бяха по-добре от нищо. Може и да се окажеха достатъчно, за да предотвратят катастрофата.

— Не, госпожо — отвърна Риколфр. — Последно казаха, че се евакуират.

— Тогава какъв е този кораб? — попита тя.

В обзетата от паника командна стая, хората се обърнаха на работните си места, за да погледнат холограмата и самотната червена форма. По канала на командирите се разнесе глас.

— Дали имам това право? Да потвърдя ли? Говори Звездна десет, позивна: Пумпал.

Беше тя.

— Дефекта — прошепна Железен юмрук.