Брандън Сандърсън
Към небето (49)

45.

Вече бях свикнала с начина, по който хората се отнасяха към мен във Висина. Те даваха път на пилота, макар да бях все още кадет. На дългата улица пред базата фермерите и работниците ми се усмихваха приятелски или вдигаха одобрително юмрук.

Независимо от всичко това, останах шокирана от отношението в Огнен рай. Когато вратите на асансьора се отвориха, хората, които чакаха отвън, на мига ми направиха път, пуснаха ме да мина. Последва ме шепот, но вместо да чуя остри укорителни забележки, както обикновено, този път хората бяха изпълнени с възхищение, развълнувани. Та аз бях пилот.

Когато растях, се учех да гледам втренчено онези, които ме зяпаха. Сега обаче хората се изчервяваха и извръщаха очи — сякаш ги бяха хванали да крадат допълнителна порция храна.

Какъв странен сблъсък между стария ми живот и новия. Вървях бавно по улицата, когато вдигнах очи към покрива на пещерата, толкова високо над мен. На този камък не му беше мястото тук, не трябваше да ме ограничава вътре. Небето вече ми липсваше, да не говорим, че в пещерата беше горещо и задушно.

Минах покрай смрадливите фабрики, откъдето древният апарат бълваше светлина и топлина, превръщаше скалите в стомана. Минах покрай фабрика за енергия, която не знайно как превръщаше разтопената горещина от дълбините в електричество. Минах с бавна крачка под спокойната, предизвикателно вдигната ръка на Харалд Океанородни. Той държеше древен викингски меч и имаше огромен стоманен правоъгълник — изваян с остри линии и слънце — който се издигаше зад него.

По това време беше краят на средната смяна, затова си казах, че мама е на количката и продава. Най-сетне завих над ъгъла и я видях: слаба, горда жена в стар гащеризон. Износен, но чист. Косата й стигаше до раменете, усещаше се, че е уморена, докато приготвяше поръчката на работник.

Останах на място, на улицата, несигурна как да продължа. В този момент си казах, че не съм ги навестявала достатъчно често. Мама ми липсваше. Нито веднъж не бях изпитала носталгия по дома — ловните ми експедиции като дете ме бяха подготвили за дългото време, което прекарвах далече, въпреки това копнеех да чуя успокояващия й, макар и строг глас.

Докато се колебаех, мама се обърна и ме забеляза — и в същия миг се втурна към мен. Притисна ме в силна прегръдка преди да успея да кажа и дума.

Бях наблюдавала как останалите деца растат и стават по-високи от родителите си, докато аз си останах по-ниска от нея — и когато тя ме гушна, за момент се почувствах като дете. Бях на сигурно, уютно място. Бе лесно да планираш бъдещите си завоевания, когато се отпуснеш в тези ръце.

Позволих си отново да стана момиченцето от едно време. Престорих се, че опасностите не могат да ме докоснат.

Мама най-сетне се отдръпна и ме огледа. Пое кичур коса между пръстите си и изви вежда — беше станала дълга и сега се стелеше под раменете ми. Фризьорите на ЗСД ми бяха забранени през първата част от престоя ми, а след това просто свикнах да я нося дълга.

Свих рамене.

— Ела — покани ме мама. — Продуктите на тази количка няма да се продадат сами.

Това бе покана към по-простички времена — и в този момент това бе всичко, от което се нуждаех. Помогнах на мама, както винаги практична жена, да обслужи опашката, мъже и жени, които не можеха да повярват, че пилот кадет е зад количката.

Странно, че мама не подвикваше като други улични продавачи. Но пък пред количката й винаги имаше някой, който да си купи храна. По време на кратко затишие, тя се зае да направи горчица, след това ме погледна.

— Ще се заемеш ли отново да ловиш плъхове?

Да се заема отново ли? Поколебах се и едва сега осъзнах, че тя не знае, че съм в отпуск. Тя… изглежда тя си мислете, че са ме изритали.

— Все още имам гащеризон — посочих аз, но недоумяващият й поглед потвърждаваше, че не разбира какво имам предвид. — Мамо, все още съм в ЗСД. Днес ми дадоха отпуск.

Ъгълчетата на устата й веднага се отпуснаха надолу.

— Справям се добре! — повиших глас аз. — Аз съм една от тримата пилоти, които останаха от ескадрата ми. Завършвам след три седмици. — Знам, че тя мразеше ЗСД, но не можеше ли да се гордее с мен?

Мама продължи да бърка горчицата.

Седнах на ниската стена, която опасваше улицата.

— Когато стана пълноправен пилот, ще се погрижа за теб. Няма да ти се налага да стоиш тук до късно вечер и да увиваш храна, а след това часове наред да буташ количката. Ще имаш голям апартамент. Ще бъдеш богата.

— Да не би да си въобразяваш, че искам всичко това? — попита мама. — Аз си избрах този живот, Спенса. Предложиха ми голям апартамент, спокойна работа. Единственото условие беше да подкрепя приказките им — да потвърдя, че той през всичкото време е бил страхливец. Отказах.

Наострих уши. Не бях чувала това досега.

— Докато съм тук — продължи мама — и продавам на този ъгъл, не могат да ни пренебрегват. Не могат да се преструват, че лъжите им са истина. Така имат живо доказателство, че са излъгали.

Това бе едно от… най-дръзките неща, които някога бях чувала. Но също така бе съвсем погрешно. Татко може и да не е бил страхливец, но бе предател. Кое беше по-лошото?

В този момент осъзнах, че проблемите ми са много по-дълбоки от сладките приказки на Джорген. По-дълбоки от тревогата ми за нещата, които бях видяла, или за предателството на татко.

Бях създала идентичността си убедена, че той не е страхливец. Това бе реакция към онова, което разправяха за татко, но бе също така и част от мен, най-дълбоката и най-важна част.

Самоувереността ми се разпадаше. Болката от загубата на приятелите бе част от причината… но страхът, че може да има нещо ужасно вътре в мен… това бе много по-стряскащо.

Този страх ме унищожаваше, тъй като не знаех дали мога да му устоя. Тъй като не знаех дали дълбоко в себе си съм страхливка или не. Дори не бях сигурна какво означава да си страхливец.

Мама седна до мен. Винаги толкова мълчалива, толкова ненатрапчива.

— Знам, че ти се иска да се радвам заедно с теб за онова, което си постигнала — наистина съм горда. Знам, че летенето винаги е било една от мечтите ти. Просто знам, че след като бяха толкова жестоки към наследството на съпруга ми, не очаквам да проявят внимание към живота на дъщеря ми.

Как да й обясня? Да й разкажа ли онова, което знам? Мога ли да призная пред нея страховете си?

— Как го постигаш? — попитах я най-сетне. — Как се примиряваш с нещата, които говорят за него? Как живееш като те наричат съпругата на страхливец?

— Открай време ми се струва — рече тя, — че страхливецът е човек, който се вълнува повече от онова, което хората казват, отколкото от онова, което е правилно. Смелостта не се отнася за това как те наричат хората, Спенса, важното е да познаваш себе си.

Поклатих глава. Тъкмо това беше проблемът. Аз не познавах себе си.

Само допреди четири кратки месеца си мислех, че мога да се боря с всичко, че знам всеки отговор. Кой да предположи, че като стана пилот, ще изгубя тази увереност?

Мама ме заоглежда. Най-сетне ме целуна по челото и стисна ръката ми.

— Нямам нищо против, че летиш, Спенса. Просто не ми е приятно, че съм те оставила да слушаш лъжите им по цял ден. Искам да познаваш него, не онова, което разправят за него.

— Колкото повече летя — отвърнах, — толкова повече ми се струва, че го опознавам.

Мама наклони глава на една страна, сякаш не се бе замисляла над това.

— Мамо… — започнах колебливо, — татко някога споменавал ли да е виждал… странни неща? Като поле с пръснати по него очи в мрака, очи, които го наблюдават?

Тя стисна устни в черта.

— Те са ти казали това, нали?

Кимнах.

— Той мечтаеше за звездите, Спенса — отвърна мама. — Да ги види без преграда. Да лети сред тях също както нашите прадеди. Това е всичко. Няма нищо повече.

— Добре — примирих се.

— Не ми вярваш. — Тя въздъхна, след това се изправи. — Баба ти има различно мнение от моето. Може би трябва да поговориш с нея. Но помни, Спенса. Трябва да избереш коя си. Наследство, спомени и миналото, те могат да ни послужат добре. Само че ние не можем да им позволим да ни определят. Когато наследството се превърне в кутия, вместо в извор на вдъхновение, значи нещата са отишли прекалено далече.

Намръщих се, объркана от тези думи. Значи бабчето имаше друго мнение? По кой въпрос? Независимо от всичко прегърнах мама отново и й благодарих шепнешком. Тя ме побутна в посоката към апартамента ни и аз си тръгнах, обзета от странни, смесени чувства. Мама беше воин по свой начин като стоеше на този ъгъл и утвърждаваше невинността на татко с всяка мълчалива продажба на водораслово руло.

Това бе истинско вдъхновение. Донесе ми просветление. Разбирах я както никога досега. Същевременно тя грешеше за татко. Разбираше толкова много, ала грешеше за нещо много съществено. Бе същото както при мен до момента, в който наблюдавах как татко се превръща в предателя от Битката за Висина.

Пътят ми беше кратък до сбутаната ни сграда.

Минах пред огромната арка и в същия момент двама войници, които се връщаха от смяна, отстъпиха, за да ми направят път и отдадоха чест.

Това бяха Алуко и Джорс, досетих се, след като ги подминах. Те май дори не ме познаха. Не ме погледнаха в лицето; просто видяха пилотския гащеризон и ми сториха път.

Помахах на възрастната госпожа Хонг, която — вместо да ми се мръщи — наведе глава и хлътна в апартамента си, а след това затвори вратата. Вдигнах поглед към прозореца на апартамента ни от една стаичка и разбрах, че бабчето я няма, но когато я чух да тананика, се досетих, че е на покрива. Все още разтревожена от онова, което мама каза, аз се качих по стълбата до покрива на нашата кутийка.

Бабчето седеше с наведена глава, малка купчинка мъниста бяха пръснати пред нея на едно одеяло. Почти слепите й очи бяха затворени, тя посягаше с изхабени пръсти и избираше зрънцата по усет, методично ги нанизваше, за да направи накити. Тананикаше тихо, лицето й приличаше на браздите по смачканото одеяло пред нея.

— Я — възкликна тя, когато се поколебах на стълбата. — Сядай, сядай. Имах нужда от помощ.

— Аз съм, бабче — обадих се. — Спенса.

— Разбира се. Усетих те, че идваш. Сядай и сортирай тези мъниста по цветове. Не мога да различа зелените от сините — един размер са!

Това бе първото ми посещение от месеци и — също като мама — тя веднага ме накара да се заема с работа. Аз обаче имах въпроси към нея, но изглежда нямаше да успея да ги задам преди да се заема с онова, което тя искаше.

— Сините ще ги поставя от дясната ти страна — обясних, докато се настанявах, — а зелените от лявата.

— Добре, добре. За кого искаш да ти разкажа днес, миличка? За Александър, който покорил света ли? За викингската принцеса Хервор, която откраднала меча на мъртвеца? Може би за Беулф? Заради едно време ли?

— Всъщност, днес не искам приказка — отвърнах. — Говорих с мама и…

— Виж ти, виж ти — прекъсна ме бабчето. — Няма да има приказка. Какво ти се е случило? Да не би вече да са те развалили в пилотската школа?

Въздъхнах. След това реших да подходя от съвсем различна посока.

— Някой от тях бил ли е истински, бабче? — попитах. — Героите, за които говориш? Истински хора ли са били? От Земята?

— Може би. Има ли значение?

— Разбира се, че има — отвърнах и пуснах мънистата в чашка. — Ако не са били истински, тогава всичко е само една лъжа.

— Хората имат нужда от приказки, дете. Те ни вдъхват надежда и тази надежда е истинска. Ако е така, толкова ли е важно дали хората в тях са били истински?

— Защото понякога разпространяваме лъжи — отвърнах. — Както онова, което от ЗСД са разпространили за татко, което е много различно от нещата, които ние казваме за него. Това са две различни истории. И оказват различен ефект.

И в двата случая историите са грешни.

Пуснах ново мънисто в чашката.

— Омръзна ми да не знам кое е правилно. Омръзна ми да не знам кога да се бия, да не знам дали да го мразя или да го обичам и… и…

Бабчето спря работа и пое ръцете ми в нейните, кожата й бе стара, но мека. Тя стисна пръстите ми и се усмихна с почти затворени очи.

— Бабче — започнах аз, най-сетне намерила сили и начин да го изрека. — Видях нещо. То доказа, че сме допуснали грешка по отношение на татко. Той… наистина е станал страхливец. Дори по-лошо.

— А-ха… — отвърна бабчето.

— Мама не вярва. Но аз знам истината.

— Какво са ти казали там горе, в пилотската школа?

Преглътнах и неочаквано се почувствах съвсем крехка.

— Бабче, те казват… казват, че татко е имал някакъв дефект. Недостатък, заложен дълбоко у него, който го е накарал да се присъедини към креляните. Казаха ми, че на Дръзки е имало бунт, че някои от прадедите ни също са били на страната на врага. Сега казват, че и аз имам същия дефект. И… да ти кажа, ужасена съм, че може и да са прави.

— Хм… — отвърна баба и наниза мънисто. — Дете, ще ти разкажа приказка за човек от миналото.

— Сега не е време за приказки, бабче.

— Тази е за мен.

Затворих уста. За нея ли? Тя почти никога не говореше за себе си.

Започна да разказва по своя разпокъсан, въпреки това впечатляваш начин.

— Татко беше историк на Дръзки. Той съхраняваше истории за старата Земя, за времената преди да започнем да пътуваме в космоса. Знаеш ли, че дори по онова време, с компютри и библиотеки и какви ли не начини за напомняне, за нас е било лесно да забравим откъде сме? Може би защото сме имали машини, които да помнят вместо нас, ние сме смятали, че можем напълно да разчитаме на тях.

— Това е друг въпрос. Тогава сме били номади сред звездите. Пет кораба: Дръзки и четири по-малки към него, за да пътуват на дълги разстояния. И множество изтребители. Били сме общност, създадена от по-малки общности, които са пътували заедно сред звездите. Отчасти наемен флот, отчасти търговски. Съставен изцяло от наши хора.

— Дядо е бил историк? — учудих се аз. — Мислех, че е бил инженер.

— Той работеше в машинното, помагаше на мама — отвърна бабчето. — Но истинското му задължение бяха приказките. Спомням си, че седях в машинното, слушах жуженето на машините, докато той говореше, гласът му отекваше сред метала. Но не това е приказката, която искам да ти разкажа. Историята е за идването ни на Метален рой.

— Ние не сме започнали войната, въпреки това тя ни е намерила някъде по пътя. Малкият ни флот от пет кораба и трийсет изтребители нямал избор, освен да се бие. Не сме знаели какво представляват креляните, дори по онова време. Не сме били част от голяма война, а по онова време комуникацията с планетите и космическите станции била трудна и опасна. Прабаба ти, моята майка била двигателят на кораба.

— Искаш да кажеш, че е работила над двигателите ли? — попитах, докато подреждах мънистата.

— Да, но в известен смисъл била двигателя. Тя можела да ги накара да пътуват сред звездите, една от малкото, които умеели да го правят. Без нея или някой като нея, Дръзки щял да се движи съвсем бавно. Разстоянието между звездите е огромно, Спенса. Единствено човек с определени умения може да задейства двигателите. Нещо, с което сме родени, но също така възприемано като много, ама много опасно.

Изпуснах сдържания въздух, изненадана, изпълнена със страхопочитание.

— Това ли е… дефектът?

Бабчето се приведе към мен.

— Те са се страхували от нас, Спенса, въпреки че по онова време са го наричали „отклонението“. Ние сме били отделен вид, инженерите. Били сме първите хора в космоса, смелите изследователи. На обикновените хора не им било никак приятно, че сме контролирали сили, които са им давали възможност да пътуват между звездите.

— Казах ти обаче, че историята е за мен. Спомням си деня, когато дойдохме на Метален рой. Бях с татко, в инженерния отсек. Голямо помещение, пълно с тръби, които в спомените ми изглеждат по-големи, отколкото са били в действителност. Миришеше на машинно масло и на сгорещен метал. Имаше и прозорец в една малка ниша, през който гледах навън и виждах звездите.

— Онзи ден ни обградиха. Говоря за враговете, за креляните. Бях ужасена, малкото ми сърце блъскаше, защото корабът се тресеше от изстрелите им. Цареше пълен хаос. На мостика — чух от нечии крясъци — бе станала експлозия. Стоях в нишата и наблюдавах как блестят червени копия светлина и чувах писъците на звездите. Едно малко, уплашено момиченце до къс стъкло.

— Капитанът се развика. Имаше висок, гневен глас. Бях ужасена, когато долових болката, паниката у толкова строг човек. Все още помня гласа му, докато крещеше на мама и даваше заповеди. А тя не беше съгласна с тях.

Седях, напълно забравила за мънистата, омагьосана. Не смеех да дишам. Беше ми разказала толкова много приказки, а нито веднъж тази.

— Може да се нарече бунт — продължи тя. — Не използвахме тази дума. Но имаше несъгласие. Учените и инженерите срещу командния състав и морските пехотинци. Работата е там, че нито един от тях не можеше да накара двигателите да работят. Единствено мама го можеше.

— Тя избра мястото и ни доведе тук. Метален рой. Но беше твърде далече. Твърде трудно. Тя умря от усилието, Спенса. Корабите ни бяха повредени при кацането, двигателите счупени, но ние изгубихме и нея. Душата на двигателите.

— Спомням си, че плачех. Спомням си как татко ме изнесе от разрушения кораб и аз се разпищях, протягах ръце към димящия корпус — гробницата на мама. Спомням си, че настоявах да разбера защо мама ни е изоставила. Чувствах се предадена. Бях още малка и не разбирах избора, който е направила. Избор на истински воин.

— Да умре ли?

— Да се жертва, Спенса. Воинът е нищо, ако няма за какво да се бори. Но ако има всичко, за което да се бори… тогава това означава всичко, нали?

Бабчето наниза мънисто, след това започна да връзва колието. Почувствах се… странно изтощена. Сякаш този разказ бе товар, който не очаквах да нося.

— Това е техният „дефект“ — уточни бабчето. — Наричат го така, защото се страхуват от способността ни да чуваме звездите. Майка ти открай време ми е забранявала да ти говоря за тези неща, защото не вярва, че са истина. Но много в ЗСД вярват — и за тях ние сме извънземни. Лъжат, казват, че мама ни е довела тук, защото креляните са искали да дойдем тук. След като вече нямат нужда от нас за двигателите на корабите — просто няма такива, — те ни мразят още повече.

— Ами татко? Видях го как се обърна срещу ескадрата си.

— Невъзможно — отсече бабчето. — ЗСД твърдят, че дарът ни превръща в чудовища, затова сигурно са измислили сценарий, който да го докаже. Така им е удобно да разкажат историята на човек с дефект, да кажат, че уж се е съюзил с креляните и се е обърнал срещу екипа си.

Отпуснах се, почувствах се… несигурна. Възможно ли е Коб да е излъгал за това? Нали Ем-бот каза, че няма начин записът да е бил манипулиран? На кого да се доверя?

— Ами ако е истина, бабче? — попитах. — Ти спомена и преди за жертвата на воина. Ами ако знаеш, че това в теб… че може да стане причина да предадеш някого? Да го нараниш? Ако мислиш, че може да си страхливец, може би тогава истинският избор е… просто да не летиш.

Бабчето мълчеше, ръцете й не помръдваха.

— Пораснала си — заяви най-сетне тя. — Къде е малкото ми момиченце, което искаше да размахва нож и да покори света?

— Тя е много объркана. И малко изгубена.

— Нашият дар е нещо прекрасно. Той ни позволява да чуваме звездите. Той е дал възможност на мама да работи над двигателите. Не се страхувай от него.

Кимнах, въпреки това се чувствах предадена. Не трябваше ли някой да ми е разказал всичко това досега?

— Баща ти беше герой — отсече бабчето. — Спенса? Чуваш ли ме? Ти притежаваш дарба, не дефект. Можеш…

— Да чувам звездите. Да, вече го усетих. — Вдигнах очи, но покривът на пещерата пречеше.

Честно казано, вече не знаех какво да мисля. Идването ми тук ме беше объркало още повече.

— Спенса? — повика ме бабчето.

Поклатих глава.

— Татко ми каза да се устремя към звездите. Страхувам се обаче, че те са се устремили към него. Благодаря ти за историята. — Станах и тръгнах към стълбата.

— Спенса? — повика ме отново бабчето, този път толкова настойчиво, че се заковах на място.

Погледна ме, с млечнобелите си очи, фокусирани пред мен, и аз почувствах — незнайно как, — че тя успява да ме види. Когато заговори, гласът й вече не трепереше. Вместо това звучеше властно, повелително, също като на генерал.

— Ако някога напуснем тази планета — започна тя — и избягаме от креляните, ние ще се нуждаем от твоята дарба. Разстоянията между звездите са огромни, толкова огромни, че един обикновен бустер няма да свърши работа. Не бива да се таим в мрака, защото се страхуваме от искрата у нас. Отговорът не е да угасим тази искра, а да се научим да я контролираме.

Не отговорих, защото не знаех какъв ще бъде отговорът ми. Заслизах надолу, отправих се към асансьорите и се върнах в базата.