Блейк Крауч
Тъмна материя (6)

6

Даниела седи на пейките под таблото, точно над покритата с бръшлян външна ограда на игрището. Събота следобед е и е време за последния домакински мач за сезона. Тя е с Джейсън, Чарли и с всички хора на пълните трибуни. Гледат как на „Къбс“ им наритват задниците.

В този топъл есенен ден няма облаци.

Няма вятър.

Усеща се дори едно безвремие.

Въздухът е наситен с…

Аромата на печени фъстъци.

Пуканки.

Пълни с бира пластмасови чаши.

Даниела намира врявата на тълпата изненадващо успокояваща. Достатъчно далече са от зоната на домакините, за да забележат забавянето между замахването и удрянето на топката с бухалката — скоростта на светлината срещу скоростта на звука — когато един от играчите я изпраща над оградата.

Едно време, когато Чарли беше малко момче, идваха на много мачове, но от цяла вечност не бяха посещавали „Ригли Фийлд“. Когато вчера Джейсън предложи да го сторят, не смяташе, че синът им ще се навие, но вероятно го беше налегнала носталгия, защото сам пожела да дойде и сега изглежда доволен и щастлив. Всички са щастливи — те са трио доволни люде, които се тъпчат с чикагски хотдог и гледат тичащите по тревата играчи.

Докато Даниела седи между двамата най-важни мъже в живота си и е леко замаяна от хладката бира, осъзнава, че този следобед е някак си различен. Не е сигурна дали причината е в Чарли, в Джейсън или в самата нея. Синът й е погълнат от играта и не си проверява телефона през пет секунди. Съпругът й изглежда по-щастлив от всякога. Безтегловен, тази дума й идва на ума. Усмивката му изглежда по-широка, по-красива, по-щедра.

А и не може да държи ръцете си далече от нея.

Възможно е причината да е в Даниела.

Вероятно бирата й е въздействала, както и ясният есенен ден, и енергията от тълпата.

Може би се чувства жива на този бейзболен мач, в този прекрасен миг, в сърцето на града й.

* * *

Чарли има планове след мача, затова го оставят до дома на негов приятел в Логан Скуеър. Отбиват се до къщата си, за да се преоблекат, и след това излизат, само двамата, без някаква причина и без посока, просто искат да се насладят на вечерта.

Навалицата е нормална за събота.

Вливат се във вечерния трафик на „Лейкшор Драйв“. Даниела поглежда през стъклото на десетгодишния им автомобил „Шевролет Събърбън“ и казва:

— Мисля, че знам какво искам да направим първо.

Трийсет минути по-късно вече са се качили на виенското колело, което е озарено от милиони светлини.

Издигат се бавно над „Нейви Пиър“. Даниела се наслаждава на красивия хоризонт на града им, а Джейсън я е прегърнал силно.

На върха на първото си завъртане — на близо петдесет метра над карнавала — съпругът й я хваща за брадичката и я обръща към себе си.

Сами са.

Дори тук горе нощният въздух е наситен с аромата на понички и захарен памук.

Със смеха на децата на въртележката.

Някаква жена пищи от радост на миниатюрното голф игрище долу.

Вълнението на Джейсън обаче е по-силно от всичко това.

Когато я целува, Даниела усеща сърцето му през якето — то тупти като чук в гърдите му.

* * *

Отиват на вечеря в града в по-скъп ресторант, отколкото могат да си позволят, и прекарват цялото време в разговори, сякаш не са говорили от години.

Не за хора или за спомени, а за идеи.

Изпиват бутилка темпранийо^[1].

Поръчват си нова.

Може би ще прекарат цялата нощ в града.

Минало е доста време, откакто Даниела е виждала съпруга си толкова разгорещен, толкова уверен в себе си.

Превърнал се е в пламенен мъж, в човек, който отново се е влюбил в живота.

На половината на следващата бутилка той я улавя да гледа през прозореца и я пита:

— За какво си мислиш?

— Доста опасен въпрос.

— Наясно съм с това.

— Мисля си за теб.

— Какво за мен?

— Имам чувството, че се опитваш да спиш с мен. — Даниела се засмива. — Имам предвид, че се държиш така, сякаш се опитваш да ме вкараш в леглото си, а няма смисъл да го правиш. Женени сме отдавна, а все едно ме…

— Сваляш?

— Точно. Не ме разбирай погрешно, не се оплаквам. Ама въобще. Всичко е прекрасно. Просто не разбирам откъде се взе това внимание. Добре ли си? Има ли някакъв проблем, за който не ми казваш?

— Добре съм.

— Значи всичко се дължи на онова такси, което едва не те е отнесло преди две вечери?

— Не знам дали животът ми премина пред очите ми — отвръща той, — но когато се прибрах у дома, всичко ми се струваше различно. По-истинско. Особено ти. Дори сега имам чувството, че те виждам за първи път, и стомахът ми е свит. Мисля за теб през всяка една секунда. Мисля за всички избори, които сме направили, за да стигнем до този момент. До този миг, в който седим заедно на тази красива маса. После си мисля за всички евентуални събития, които са можели да ни лишат от всичко това, и чувството е… не знам…

— Какво?

— Много неприятно. — Джейсън се замисля за миг. Най-накрая продължава: — Ужасяващо е да осъзнаеш, че всяка наша мисъл и всеки избор, който можем да направим, водят до ново разклонение, до един нов свят. След бейзболния мач тази вечер отидохме на „Нейви Пиър“ и след това дойдохме тук на вечеря, нали? Но това е само една версия на случилото се. В друга реалност вместо на кея сме отишли да гледаме симфония. В трета пък сме си останали у дома. В четвърта сме попаднали във фатална катастрофа на „Лейкшор Драйв“ и не сме стигнали доникъде.

— Тези други реалности не съществуват.

— Всъщност те са също толкова истински, колкото е моментът, който преживяваме двамата с теб.

— Как е възможно това?

— Пълна мистерия е. Но съществуват факти, които го потвърждават. Повечето астрофизици вярват, че силата, която държи звездите и галактиките заедно, нещото, което кара цялата ни Вселена да работи, произлиза от теоретична субстанция, която не можем да видим или докоснем директно. Наричат я тъмна материя. Тя съставлява по-голямата част от познатата ни Вселена.

— Но какво точно представлява?

— Никой не знае. Физиците се опитват да съставят нови теории, за да обяснят произхода и същността й. Знаем, че има гравитация като обикновената материя, но вероятно е направена от нещо напълно ново.

— Нова форма на материя.

— Точно. Някои учени вярват, че може да е доказателство за съществуването на мултивселена.

Даниела се замисля за момент.

— Всички тези други реалности… какво представляват?

— Представи си, че си риба в езеро. Можеш да плуваш напред, назад, настрани, но никога не можеш да излезеш от водата. Ако някой стои до езерото и те наблюдава, ти няма да разбереш това. За теб това малко езерце е цялата ти вселена. Сега си представи, че някой бръкне в него и те извади. Разбираш, че онова, което си смятала за цял един свят, е просто една локва. Виждаш други езера. Дървета. Небе над тях. Осъзнаваш, че си част от много по-голяма и мистериозна реалност, отколкото някога си предполагала.

Даниела се отпуска в стола си и отпива от виното.

— Значи, всички тези хиляди езера са навсякъде около нас, точно в този момент… но ние просто не можем да ги видим?

— Точно така.

Някога Джейсън постоянно говореше по този начин. Държеше я будна до късно през нощта и я запознаваше с невероятни теории, понякога просто предполагаше, а друг път искаше да я впечатли.

Тогава сработваше.

Сработва и сега.

Даниела извръща поглед за момент и поглежда пред прозореца до масата им. Гледа как водата тече надолу, а светлината от съседните сгради създава едно непрестанно сияние върху повърхността на реката.

Най-накрая отново го поглежда над ръба на чашата си. Очите им се срещат, разделени единствено от пламъка на свещта между тях.

— Мислиш ли, че в едно от тези езера съществува друга твоя версия, която е завършила успешно изследването ти? Която е изпълнила всичките ти планове, които имаше, когато беше на двайсет, преди животът да застане на пътя ти? — пита Даниела.

Джейсън се усмихва.

— Минавало ми е през ума.

— Вероятно съществува моя версия, която е известна художничка? Която е предпочела нещо друго, вместо това?

Джейсън избутва чиниите настрани, за да може да я хване за ръцете.

— Дори да съществуват милион езера с различни версии на теб и мен, които живеят подобни и различни животи, няма по-добра от тази тук, тази сега. По-сигурен съм в това от всеки друг човек на света.