Блейк Крауч
Тъмна материя (13)

13

Снегът от скорошна буря е покрил бетона и генераторите под прозорците без стъкла.

Вятърът от езерото продължава да носи снежинки, които приличат на студени конфети.

Отдалечавам се от кутията и се опитвам да не храня големи надежди.

Това може да е изоставена електроцентрала в Южно Чикаго във всеки един от световете.

Тръгвам бавно покрай генераторите и нещо, което проблясва на пода, привлича вниманието ми.

Отивам до него.

В една пукнатина в бетона на петнайсет сантиметра от основата на генератора има счупена ампула. Във всичките изоставени електроцентрали, в които бях през изминалия месец, не съм намирал такава.

Вероятно това е ампулата, с която Джейсън 2 се инжектира секунди преди да изгубя съзнание през онази вечер, в която открадна живота ми.

* * *

Излизам от индустриалния призрачен град.

Гладен, жаден и изтощен съм.

Хоризонтът лумва на север и макар да е обезглавен от ниските зимни облаци, определено е онзи, който познавам добре.

* * *

Качвам се на северната линия „Ред“ на Осемдесет и седма точно когато започва да се смрачава.

В този влак няма колани, нито холограми.

Наслаждавам се на бавното и друсащо пътуване през Южно Чикаго.

След малко идва широкият център.

Сменям влаковете.

Линия „Блу“ ме отвежда в модерните северни квартали.

През изминалия месец съм бил в различни версии на Чикаго, които са приличали на тази, но тук има нещо различно. Не само празната ампула. Има нещо по-дълбоко, което не мога да обясня. Просто усещам, че принадлежа на това място. Чувствам го като свое.

Минаваме покрай задръстената магистрала и снегът се усилва.

Чудя се…

Дали Даниела, моята Даниела, е жива и здрава под тези оловносиви облаци?

Дали Чарли диша въздуха на този свят?

* * *

Слизам от влака на перона на Ел в Логан Скуеър и прибирам ръце дълбоко в джобовете на палтото си. Снегът се натрупва върху добре познатите улици на квартала ми. По тротоарите. По спрените до бордюрите коли. Фаровете на автомобилите се отразяват в падащите снежинки.

Къщите са осветени и красиви на този прекрасен снежен фон.

На стъпалата на верандата ми вече е натрупал сантиметър сняг, върху който личат само един чифт стъпки.

Поглеждам през предния прозорец от мястото си на тротоара и на лампата, която свети вътре, виждам своя дом.

Продължавам да очаквам да намеря някаква дребна разлика — друга предна врата, грешен номер, някоя мебел на верандата, която не ми е позната.

Само че вратата е същата.

Номерът е правилен.

Дори полилеят във формата на тесеракт над масата в трапезарията е същият. Достатъчно близо съм, за да видя голямата снимка на полицата над камината — Даниела, Чарли и аз в националния парк „Йелоустоун“.

През отворената врата, която води от трапезарията в кухнята, виждам Джейсън на плота с бутилка вино в ръка. Протяга ръка и налива в нечия чаша.

Завива ми се свят, но не за дълго.

Единственото, което виждам от настоящата си позиция, е една красива ръка, която държи столчето на чашата, и отново се сещам какво ми е сторил този човек.

Какво ми е отнел.

Какво ми е откраднал.

Не чувам нищо тук навън, но виждам как се смее и отпива от виното си.

За какво си говорят?

Кога за последно са се чукали?

Дали Даниела не е по-щастлива сега, отколкото беше преди месец с мен?

Искам ли въобще да науча отговора на този въпрос?

Разумният глас в главата ми мъдро ми предлага веднага да се махна от къщата.

Не съм готов да го направя. Нямам никакъв план.

Изпитвам единствено гняв и ревност.

Не трябва да бързам. Все още се нуждая от повече доказателства, че това е моят свят.

Малко по-надолу виждам добре познатата задница на събърбъна ни. Отивам до него и бърша снега от илинойския му номер.

Моят е.

Цветът е същият.

Бърша задното стъкло.

Лепенката на „Лейкмонтските лъвове“ изглежда перфектно, макар и да е наполовина скъсана. Съжалих, че залепих този стикер в момента, в който го сложих. Опитах се да го махна, но успях да скъсам единствено горната част на главата на лъва, докато не остана само ръмжащата му паст.

Това се случи преди три години.

Трябва ми нещо по-скорошно, по-категорично.

Няколко седмици преди да бъда отвлечен, случайно ударих с автомобила си един паркинг автомат до кампуса на университета. Щетите не бяха големи — само пукнат десен заден стоп и одраскана броня.

Бърша снега от стопа и от бронята.

Напипвам пукнатото.

Както и драскотината.

Нито един събърбън от безбройните версии на Чикаго, които посетих, ги нямаше.

Изправям се и поглеждам към пейката, на която наскоро прекарах цял ден в наблюдение на живота на друга моя версия. В момента е празна и снегът бавно натрупва върху нея.

По дяволите.

На два-три метра от пейката, през снеговития мрак, ме наблюдава някаква фигура.

Тръгвам бързо по тротоара. Вероятно съм приличал на човек, който иска да открадне номера на автомобила.

Трябва да бъда по-внимателен.

* * *

Синият неонов знак на предния прозорец на „Вилидж Тап“ примигва през бурята като сигнал на морски фар, който ми съобщава, че съм близо до дома.

В този свят няма хотел „Роял“, затова си наемам стая в тъжния „Дейс Ин“ срещу местния ми бар.

Мога да си позволя само две нощувки. Финансовите ми резерви са намалени до 120 долара и монети.

Фоайето представлява малко помещение надолу по коридора на първия етаж, в което има стар настолен компютър, факс и принтер.

Влизам в интернет и получавам потвърждение на три неща. Джейсън Десън е професор по физика в „Лейкмонт“. Раян Холдър наскоро е спечелил наградата „Павия“ за приноса си в сферата на невронауката.

Даниела Варгас-Десън не е известна чикагска художничка и не се занимава с графичен дизайн. Очарователно аматьорският й уебсайт представя няколко снимки на най-добрите й произведения и рекламира услугите й като учител по изобразително изкуство.

Докато се качвам по стълбите до стаята ми на третия етаж, най-накрая си позволявам да повярвам.

Това е моят свят.

* * *

Сядам до прозореца на хотелската ми стая и се заглеждам в примигващия неонов знак на „Вилидж Тап“.

Не съм жесток човек.

Никога не съм удрял някого.

Дори не съм се опитвал.

Но ако искам да си върна семейството, просто няма друг начин.

Трябва да извърша нещо ужасно.

Трябва да направя същото, което Джейсън 2 ми стори на мен. Само дето аз няма да постъпя като него, за да ми е чиста съвестта, и да го вкарам в кутията. Макар да ми е останала една ампула, няма да повторя грешката му.

Трябваше да ме убие, когато имаше тази възможност.

Усещам как физикът в мен се опитва да вземе контрол над мен.

В крайна сметка съм учен. Човек, който обмисля много внимателно всичко.

Затова приемам това като лабораторен експеримент.

Стремя се към точно определен резултат.

Какво трябва да направя, за да го постигна?

Първото нещо е да определя желания резултат.

Убий Джейсън Десън, който живее в къщата ми, и го закарай на място, на което никой никога вече няма да го намери.

Какви инструменти са ми нужни, за да постигна това?

Кола.

Пистолет.

Някакъв начин да го обезвредя.

Лопата.

Безопасно място, на което да заровя тялото му.

Ненавиждам тези мисли.

Да, той отне съпругата, сина и живота ми, но дори самата мисъл за подготовката и жестокия акт е отвратителна.

На един час южно от Чикаго има гора. Щатски парк „Канкаки Ривър“. Няколко пъти сме ходили там с Чарли и Даниела, обикновено през есента, когато листата падат и ние копнеем за малко бягство от градската лудница в пустошта.

Мога да отведа Джейсън 2 там през нощта или да го накарам да шофира, точно както той накара мен.

Мога да го отведа по една от пътеките в северната част на реката.

Ще отида там ден-два по-рано, за да му изкопая гроба на някое тихо и уединено място. Ще проуча колко дълбок трябва да е той, за да не могат животните да надушат миризмата му. Ще го накарам да си мисли, че го водя да си изкопае собствения гроб, за да вярва, че има повече време да избяга или да ме убеди да не го правя. И после, след като сме на пет-шест метра от дупката, ще хвърля лопатата и ще му кажа, че е време да започва да копае.

Когато се наведе да я вземе, ще направя немислимото.

Ще изстрелям куршум в тила му.

После ще го извлача до дупката, ще го хвърля вътре и ще го заровя с пръст.

Добрата новина е, че никой няма да го търси.

Ще заема мястото му по същия начин, по който той зае моето.

Може би след години ще разкажа истината на Даниела.

Пък може и никога да не го направя.

* * *

Спортният магазин е на три пресечки разстояние от дома ми и остава един час, докато затвори. Преди идвах тук веднъж годишно, за да купувам бутонки и топки, когато в средното училище Чарли се беше запалил по футбола.

Дори тогава щандът с оръжията винаги ме е изумявал.

Бил е мистерия за мен.

Не мога да си представя какво може да накара един човек да желае да притежава оръжие.

Стрелял съм само два-три пъти с оръжие, докато бях в гимназията в Айова. Дори тогава стрелбата по ръждясали варели във фермата на най-добрия ми приятел не ме развълнува толкова, колкото другите хлапета. По-скоро ме изплаши прекалено много. Докато стоях пред мишената и се прицелвах с тежкия пистолет, не можех да спра да мисля, че държа смърт в ръцете си.

Магазинът се казва „Фийлд енд Глоув“ и аз съм един от тримата клиенти в този късен час.

Минавам покрай рафтовете с якета и маратонки и се насочвам към щанда в задната част.

Пушки помпи са закачени на стената над кутии с муниции.

Пистолети проблясват под стъклени витрини.

Черни.

Сиви.

Револвери.

Някои от тях приличат като излезли от полицейски екшън филм от 70-те.

Една жена идва при мен. Облечена е в черна тениска и избелели сини дънки. Създава впечатлението за бойна мадама с червената си коса и татуировка, която се увива около луничавата й дясна ръка и гласи: „… правото на хората да притежават и носят оръжие не бива да бъде отнемано“.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита тя.

— Да, искам да си купя пистолет, но ако трябва да бъда честен, не знам нищо за тях.

— Защо ви е такъв?

— За домашна защита.

Жената изважда връзка с ключове от джоба си и отключва витрината, пред която стоя. Бърка под стъклото и взема един черен пистолет.

— Това е „Глок 23“. Четиресети калибър. Австрийско производство. Доста е мощен. Мога да ви покажа и по-малката версия, ако искате нещо по-компактно.

— Този може ли да спре нарушител?

— О, да. Определено ще го свали и онзи няма да се изправи повече.

Жената дърпа затвора, за да се увери, че цевта е празна, след което го връща обратно и изважда магазина.

— Колко патрона събира?

— Тринайсет.

Предлага ми да огледам оръжието.

Нямам представа какво трябва да правя с него. Да го насоча нанякъде? Да опитам тежестта му?

Стискам го неловко в ръката си и макар да не е заредено, изпитвам същото неприятно чувство, че държа смърт.

На етикета, който виси от него, пише 599,99 долара.

Трябва да намеря пари отнякъде. Вероятно мога да отида в банката и да изтегля спестовния влог на Чарли. Последния път в него имаше около 4000 долара. Чарли няма достъп до тази сметка. Никой няма. Ако изтегля две хилядарки, едва ли някой ще забележи. Поне не веднага. Разбира се, първо трябва да си върна шофьорската книжка.

— Какво мислите за него? — пита жената.

— Аха. Да, голямо оръжие.

— Мога да ви покажа няколко други. Имам един много добър „Смит & Уесън“, .357 калибър, ако си падате повече по револвери.

— Не, този ще свърши работа. Първо обаче трябва да събера парите. Какво е необходимо за закупуването му?

— Разполагате ли с ИКПО?

— Какво е това?

— Идентификационна карта на притежател на оръжие, която се издава от илинойската полиция. Трябва да кандидатствате за такава.

— Колко време отнема?

Жената не отговаря.

Поглежда ме странно, взема пистолета от ръката ми и го прибира под стъклото.

— Нещо нередно ли казах? — питам аз.

— Името ти е Джейсън, нали?

— Откъде знаете?

— Просто се опитвам да си обясня нещата, да се уверя, че не съм луда. Не знаете ли как се казвам аз?

— Не.

— Вижте, мисля, че се ебавате с мен, а това не е особено умно…

— Никога не съм разговарял с вас преди. В интерес на истината, не съм стъпвал в този магазин от четири години.

Жената заключва витрината и прибира връзката с ключове в джоба си.

— Време е да си вървите, Джейсън.

— Не разбирам…

— Ако това не е някаква игра, то тогава имате сътресение, алцхаймер или просто сте луд.

— За какво говорите?

— Наистина ли не знаете?

— Не.

Жената обляга лакти на щанда.

— Преди два дни влязохте тук и казахте, че искате да купите пистолет. Показах ви същия „Глок“. Казахте ми, че е за домашна защита.

Какво означава това? Дали Джейсън 2 не се подготвя за в случай, че се завърна? Очаква ли ме?

— Продадохте ли ми такъв? — питам аз.

— Не, нямахте разрешително. Казахте, че първо трябва да намерите пари. Не мисля, че дори разполагате с шофьорска книжка.

По гърба ми пробягват тръпки. Коленете ми омекват.

— Не сте идвали тук само преди два дни — продължи жената. — От вас ме побиха тръпки, затова попитах Гари, който също работи на щанда с оръжията, дали ви е виждал и преди. Отговорът беше „да“. Три пъти за една седмица. И сега, ето ви отново.

Подпирам се на щанда.

— Така че, Джейсън, не искам да ви виждам повече тук. Дори ако сте решили да си купите бандаж. Иначе ще се обадя в полицията. Разбирате ли какво ви говоря?

Жената изглежда изплашена и решителна и определено не искам да я ядосвам.

— Разбирам — отвръщам аз.

— Разкарайте се от магазина ми.

* * *

Излизам навън под падащия сняг. Снежинките мокрят лицето ми, а главата ми се върти.

Поглеждам към улицата и виждам приближаващо такси. Вдигам ръка и то завива рязко към мен, за да спре до бордюра. Отварям задната врата и се качвам.

— Накъде? — пита таксиметровият шофьор.

Накъде?

Чудесен въпрос.

— В някой хотел, моля.

— Кой?

— Не знам. Някой наблизо. Някой евтин. Вие изберете.

Мъжът поглежда през плексигласа, който разделя пътниците от шофьора.

— Искате аз да избера?

— Да.

За момент си мисля, че няма да го направи. Може би молбата ми е прекалено странна. Може би ще ме накара да се разкарам. Вместо това пуска апарата и се включва в движението.

* * *

Взирам се през прозореца навън, където снегът пада пред фарове, стопове, улични лампи и неонови знаци.

Сърцето ми препуска в гърдите също както мислите в главата ми.

Трябва да се успокоя.

Нуждая се от логическо и рационално решение на проблема.

Таксито спира пред занемарен хотел с име „Енд О’Дейс“.

Таксиметровият шофьор се обръща назад и ме пита:

— Този върши ли ти работа?

Плащам му и се насочвам към рецепцията.

По радиото върви мач на „Булс“, а един доста едър служител на хотела нагъва китайска храна от цяла флотилия бели кутии.

Изтупвам снега от раменете си и наемам стая под името на бащата на майка ми — Джес Маккрей.

Плащам за една вечер.

Остават ми точно 14,76 долара.

Насочвам се към четвъртия етаж и се заключвам, като слагам дори веригата.

Обзавеждането е изключително постно.

Легло с депресираща завивка на цветя.

Дървена маса.

Скринове, направени от ПДЧ.

Поне е топло.

Дърпам завесите и поглеждам навън.

Вали толкова силно, че улиците са започнали да се изпразват и да се заледяват. Колите оставят следи върху натрупалия сняг.

Събличам се и слагам последната си ампула в Библията, която намирам в най-долното чекмедже на нощното шкафче.

След това влизам под душа.

Трябва да помисля.

* * *

Слизам с асансьора до първия етаж и използвам картата си, за да вляза във фоайето.

Имам идея.

Отварям безплатната имейл програма, която използвам в този свят, и набирам първото, което ми идва на ума, за потребителско име.

А именно името ми, произнесено на свински език: asonjayessenday.

Не се изненадвам, че вече е заето. Паролата е повече от ясна.

Онази, която използвах за почти всичко през последните двайсет години — видът, моделът и годината на първата ми кола: jeepwrangler89.

Правя опит да вляза.

Става.

Озовавам се в наскоро създаден имейл акаунт, в чиято секция с входящи имейли има няколко получени автоматични писма от провайдъра и един наскорошен имейл от „Джейсън“, който вече е бил отварян.

Темата на писмото е: Добре дошъл на истинския Джейсън Десън.

Отварям го.

Няма съобщение в имейла.

Само хиперлинк.

Зарежда се нова страница и на екрана се появява предупреждение:

Добре дошли в Юберчат!

В момента има трима активни участници.

Вие нов потребител ли сте?

Натискам върху „да“.

Вашето потребителско име е Джейсън 9.

Трябва да създам парола, преди да се впиша. На един голям прозорец се появява цялата история на разговора.

Както и селекция от емотикони.

Малко поле, в което да се набира текст и да се изпращат публични съобщения до всички и лични съобщения до отделните участници.

Скролвам до края на разговора, който е започнал преди около осемнайсет часа. Последно е писано преди четиридесет минути.

ДжейсънАДМИН: Видях някои от вас около къщата. Знам, че има още.

Джейсън 3: Това наистина ли се случва?

Джейсън 4: Това наистина ли се случва?

Джейсън 6: Нереално е.

Джейсън 3: Колцина от вас отидоха до фийлд & глоув?

ДжейсънАДМИН: Бях там преди три дни.

Джейсън 4: Два.

Джейсън 6: Аз си купих в Южно Чикаго.

Джейсън 5: Имаш патлак?

Джейсън 6: Да.

ДжейсънАДМИН: Кой си помисли за „Канкаки“?

Джейсън 3: Признавам.

Джейсън 4: Признавам.

Джейсън 6: В интерес на истината, миналата вечер отидох там и изкопах дупка. Приготвих всичко. Кола. Лопата. Въже. Планът ми беше перфектен. Тази вечер отидох до къщата, за да изчакам Джейсън, който стори това на всички ни, да излезе. Тогава видях себе си зад събърбъна.

Джейсън 8: Защо не довърши започнатото, Джейсън 6?

Джейсън 6: Какъв е смисълът? Ако се бях отървал от него, един от вас щеше да се появи и да стори същото с мен.

Джейсън 3: Всички наясно ли са с правилата на играта?

Джейсън 4: Да.

Джейсън 6: Да.

Джейсън 8: Да.

ДжейсънАДМИН: Да.

Джейсън 3: Значи всички сме наясно, че това няма как да завърши добре.

Джейсън 4: Можете да се избиете и да ми я оставите.

ДжейсънАДМИН: Аз отворих този чат и имам администраторски права. За ваша информация, още пет Джейсъновци се спотайват в момента.

Джейсън 3: Защо всички не обединим усилията си и не завладеем света? Представяте ли си какво можем да постигнем, ако толкова много наши версии заработят заедно? (Почти сериозен съм.)

Джейсън 6: Знаеш ли аз какво си представям? Как ни хвърлят в някоя правителствена лаборатория и ни изследват до живот.

Джейсън 4: Да кажа ли какво си мислим всички? Това е адски странно.

Джейсън 5: Аз също имам пистолет. Никой от вас не се бори толкова усърдно, колкото мен, за да се прибере у дома. Никой от вас не е виждал онова, което видях аз.

Джейсън 7: Нямаш никаква представа какво сме преживели ние останалите.

Джейсън 5: Видях ада. Буквално. Ада. Къде си точно сега, Джейсън 7? Вече убих двама от вас.

На екрана се появява известие:

Имате съобщение от Джейсън 7.

Отварям го. Главата ми тупти и заплашва да се пръсне.

Знам, че ситуацията е доста ненормална, но искаш ли да обединим сили?

Две глави мислят по-добре от една.

Можем да работим заедно, за да се отървем от останалите и когато пушекът се разсее, ще измислим нещо. Времето е критично малко. Какво мислиш?

Какво да му отговоря?

Трудно ми е да дишам.

Махам се от фоайето.

По лицето ми се стича пот, но ми е студено.

Коридорът на първия етаж е празен, тих.

Бързам да вляза в кабината на асансьора и се качвам до четвъртия етаж.

Минавам на бегом по бежовия мокет и се заключвам в стаята си.

Започвам да крача напред-назад.

Как не предвидих това?

В крайна сметка беше неизбежно.

Макар да не създавах разклонения на алтернативни реалности в коридора, все пак ходих в различни светове. Това означава, че други мои версии се бяха появили в тези светове на пепел, лед и чума.

Безкрайният коридор ми попречи да се натъкна на други Джейсъновци, освен на един — онзи, от чийто гръб беше рязана плът.

Без съмнение, повечето от тези мои версии са били убити или изгубени завинаги в другите светове, но някои, такива като мен, са направили правилните избори. Или просто са извадили късмет. Пътищата им може би са се отклонили от моя, минали са през други врати, озовали са се в други светове, но в крайна сметка са намерили пътя до това Чикаго.

Всички искаме едно и също — да си върнем обратно живота.

Господи.

Нашият живот.

Нашето семейство.

Ами ако повечето от тези версии на Джейсън са точно като мен? Добри мъже, които искат да си върнат отнетото им. Ако е така, какво по-голямо право имам аз над Даниела и Чарли от тях?

Това не е просто игра на шах. Това е игра на шах срещу самия мен.

Не искам да гледам на ситуацията по този начин, но няма как. Другите Джейсъновци желаят онова, което е най-ценно за мен — семейството ми. Това ги прави мои врагове. Питам се докъде бих стигнал, за да върна живота си. Дали бих убил друга моя версия, ако това би ми осигурило да прекарам края на дните си с Даниела? Те дали биха го сторили?

Представям си тези други Джейсъновци да стоят в самотните си хотелски стаи, да вървят по заснежените улици или да наблюдават къщата ми и да се борят точно с тези мисли.

Вероятно си задават същите въпроси.

Опитват се да предвидят ходовете на двойниците си.

Няма как наградата да се сподели. Това е игра, в която победителят може да бъде само един.

Ако всички действат безразсъдно, ако нещата излязат извън контрол и Даниела и Чарли бъдат наранени, тогава никой няма да победи. Може би затова всичко изглеждаше нормално, когато преди няколко часа погледнах през предния прозорец на къщата си.

Никой не знае какъв ход да предприеме, затова никой не е предприел такъв срещу Джейсън 2.

Това е класическа ситуация, като да играеш на шах срещу себе си.

Въпросът е: Мога ли да се победя?

Не съм в безопасност.

Семейството ми не е в безопасност.

Но какво мога да направя?

Ако всеки мой ход предварително е обречен, предвиден или направен преди мен, какво ми остава?

Не мога да се побера в кожата си.

Най-лошите ми дни в кутията — вулканичната пепел, която се сипеше върху лицето ми, леденият свят и една Даниела, която никога не беше изричала името ми — не може да се сравнят с бурята, която бушува в мен в този момент.

Никога не съм се чувствал по-далече от дома.

Телефонът иззвънява и ме връща в настоящето.

Отивам до шкафчето и вдигам слушалката на третото позвъняване.

— Ало?

Никой не отговаря. Чувам единствено тихо дишане.

Затварям.

Отивам до прозореца.

Дръпвам леко завесата.

Четири етажа по-долу улицата е празна, а снегът продължава да вали.

Телефонът иззвънява отново, но този път само веднъж.

Странно.

Отпускам се на леглото, но телефонното обаждане не ми дава мира.

Ами ако друга моя версия иска да потвърди, че съм в стаята?

Първо, как, по дяволите, ме е намерил в този хотел?

Отговорът е бърз и ужасяващ.

Вероятно в този момент има няколко мои версии в Логан Скуеър, които правят абсолютно същото — обаждат се на всеки мотел и хотел в квартала, за да намерят другите Джейсъновци. Не е късмет, че ме намери. Статистическа вероятност е. Дори няколко мои версии могат да покрият всички хотели в радиус от няколко километра от къщата ми.

Дали от рецепцията са им казали номера на стаята ми?

Може би не нарочно, но е възможно мъжът долу, който слуша мача на „Булс“ и се тъпче с китайска храна, да бъде измамен.

Как бих го изиграл аз?

Ако ме търси някой друг, името, с което се записах, няма да ме издаде. Но всички тези мои версии знаят името на дядо ми. Тук се прецаках. Щом използването на това име беше първото, което ми дойде на ума, същото се отнася и за другите Джейсъновци. Предвид факта, че знам под какво име съм се записал, какво бих сторил след това?

От рецепцията няма просто ей така да дадат номера на стаята ми.

Ще се наложи да се престоря, че съм наясно, че съм отседнал там.

Ще се обадя в хотела и ще помоля да ме свържат със стаята на Джес Маккрей.

Когато чуя гласа от другата страна на линията, ще знам, че е там, и ще затворя веднага.

След това ще се обадя трийсет секунди по-късно и ще кажа на рецепциониста:

— Съжалявам, че ви безпокоя отново, но се обадих преди малко и случайно разговорът прекъсна. Бихте ли ме свързали отново със… О, по дяволите, коя стая беше?

Ако имам късмет и рецепционистът е пълен идиот, то съществува голям шанс просто да избълва номера, преди да ме свърже.

Първото обаждане е, за да се потвърди, че аз съм отсреща.

При второто обаждащият се затваря веднага след като научава номера на стаята.

Ставам от леглото.

Мисълта е абсурдна, но не мога да я изгоня.

Дали в този момент съм се насочил насам, за да се убия?

Обличам си вълненото палто и тръгвам към вратата.

Замаян съм от страха дори докато се съмнявам в преценката си и мисля, че съм луд. Може би прибързвам със заключенията и има напълно логично обяснение за позвъняването по телефона.

Може би.

Но след онзи чат вече нищо не може да ме изненада.

Ами ако съм прав и не слушам предчувствията си?

Върви.

Веднага.

Бавно отварям вратата.

Излизам в коридора.

Празен е.

Наоколо е тихо, с изключение на тихото жужене на флуоресцентните лампи над мен.

Стълбите или асансьора?

Асансьорът иззвънява в края на коридора.

Вратата се отваря и от кабината излиза мъж с мокро яке.

За момент не мога да се помръдна.

Не мога да отлепя очи.

Аз вървя срещу себе си.

Погледите ни се срещат.

Той не се усмихва.

На лицето му няма изписана никаква емоция освен хладна настоятелност.

Вдига пистолет и аз хуквам в противоположната посока, бягам по коридора към вратата в далечния край и се моля да не е заключена.

Минавам бързо под светещия знак „Изход“ и поглеждам назад, преди да изляза на стълбището.

Двойникът ми тича след мен.

Тръгвам надолу по стъпалата, като се държа за парапета, за да пазя равновесие, и си повтарям: Не падай, не падай, не падай.

Стигам до площадката на третия етаж и чувам тръшкането на врата над мен. Ехото от стъпките му изпълва стълбището.

Не спирам.

Стигам до втория етаж.

После до първия, където една врата с прозорец в средата води до лобито, а друга без прозорец до някъде другаде.

Избирам другадето и се озовавам…

Насред смразяващ, изпълнен със сняг въздух.

Преодолявам няколкото стъпала, а обувките ми се пързалят по заледената земя.

Някакъв мъж се появява от сенките на алеята между два контейнера за боклук.

Носи същото палто като моето.

Косата му е покрита със сняг.

Това съм аз.

Острието в ръката му проблясва на светлината на уличната лампа. Върви към мен, а ножът е насочен към корема ми — ножът, който е в стандартния комплект на „Велосити“.

Отстъпвам в последния възможен момент, сграбчвам ръката му и го запращам с всичка сила към стъпалата на хотела.

Той се блъска в тях точно когато вратата над нас се отваря. Две секунди преди да побягна за живота си, виждам най-невъзможното нещо: едната от версиите ми излиза от стълбището с вдигнат пистолет, а другата се изправя от стъпалата и френетично затърсва ножа си, който се е изгубил някъде в снега.

Двамата комбина ли са?

Дали работят заедно, за да убият всеки Джейсън, когото успеят да открият?

Хуквам между сградите. Снегът пада върху лицето ми, а дробовете ми направо изгарят.

Стигам до тротоара на следващата улица, поглеждам назад към алеята и забелязвам двете сенки, които вървят към мен.

Снегът вали силно.

Няма никой навън.

Улиците са празни.

Няколко врати по-надолу чувам експлозия от весели викове.

Насочвам се към тях и минавам през стара дървена врата. Озовавам се в бар, в който всички са насочили вниманието си към редицата от плоски телевизори над бара, където „Булс“ играят четвъртата четвъртина от този мач на живот и смърт.

Проправям си път между тълпата. Искам тя да ме погълне.

Няма къде да седна, всичко е заето, но най-накрая си намирам малко местенце под мишената за дартс.

Всички са като хипнотизирани от мача, но моето внимание е насочено към вратата.

„Булс“ отбелязват тройка и заведението експлодира от радост, непознати се прегръщат и си дават гепи.

Вратата на бара се отваря.

Виждам себе си на прага, покрит със сняг.

Онзи Джейсън прави крачка напред.

За момент го изгубвам, но след малко го забелязвам отново, когато тълпата се размърдва.

Какво е преживяла тази версия на Джейсън Десън? Какви светове е видял този мой вариант? През какъв ад е минал, за да се върне в Чикаго?

Той оглежда присъстващите.

През отворената зад него врата вали сняг.

Погледът му е студен и сериозен, но се чудя дали той не би казал същото за мен.

Когато поглежда в моята посока, прикляквам, за да се скрия в гората от крака.

Оставам така цяла минута.

Когато тълпата избухва отново, бавно се изправям.

Вратата на бара е затворена.

Двойника ми го няма.

* * *

„Булс“ побеждават.

Хората си тръгват един по един, щастливи и пияни.

Едва след час на бара се освобождава място и тъй като няма къде да отида, сядам на стола и си поръчвам светла бира, която стопява баланса ми до 10 долара.

Умирам от глад, но тук не се предлага храна, затова поглъщам няколко купички солети с бирата си.

Един пиян тип се опитва да подхване разговор с мен за шансовете на „Булс“, но аз просто си гледам бирата, докато онзи не ме обижда и не започва да се заяжда с двете жени зад нас.

Говори силно, агресивно.

Появява се охранител и го извежда навън.

Хората се разотиват.

Докато си седя на бара и се опитвам да се абстрахирам от шума, продължавам да стигам до един и същ извод: трябва да измъкна Даниела и Чарли от къщата ни на Елинор стрийт 44. Докато са си у дома, заплахата Джейсъновците да направят нещо необмислено е голяма.

Но как да постигна това?

Вероятно Джейсън 2 е с тях сега.

Все пак е посред нощ.

Прекалено голям риск е да се приближа до къщата.

Даниела трябва да излезе от нея и да дойде при мен.

Всяка идея, която ми хрумва, ще хрумне или вече е хрумнала и на другите ми версии.

Няма как да победя.

Вратата на бара се отваря и аз поглеждам към нея.

Моя версия — раница, палто, ботуши — влиза вътре и когато погледите ни се срещат, не се изненадва, а вдига ръце в знак на уважение.

Добре. Може би не е тук заради мен.

Ако наистина има толкова много мои версии в Логан Скуеър, колкото подозирам, шансовете да се натъкнем един на друг, докато търсим укритие и безопасност, са големи.

Той идва на бара и сяда на празния стол до мен. Голите му ръце треперят от студа.

Или от страх.

Барманката идва при нас и ни оглежда любопитна — иска да ни пита какви сме.

— Какво да бъде? — обръща се тя към новодошлия.

— Същото като неговото.

Гледаме я, докато пълни халбата, и когато я оставя на плота, пяната се стича по нея.

Двойникът ми вдига бирата си.

Аз вземам моята.

Гледаме се един друг.

От дясната страна на лицето му има зарастваща рана, сякаш някой го е порязал с нож.

Конецът на пръста му е същият като моя.

Отпиваме.

— Кога пристигна…?

— Кога пристигна…?

И двамата се усмихваме.

— Този следобед — отвръщам аз. — Ти?

— Вчера.

— Имам чувството, че ще е малко трудно…

— … да не довършваме изреченията си ли?

— Знаеш ли какво си мисля точно сега?

— Не мога да ти чета мислите.

Странно е, разговарям със себе си, но гласът на тази моя версия не звучи както съм си представял, че звуча аз.

— Чудя се доколко двамата с теб сме се разклонили — казвам аз. — Видя ли света, в който валеше пепел?

— Да. И после ледения свят. Едва успях да се измъкна от него.

— Какво стана с Аманда? — питам аз.

— Разделихме се заради бурята.

Усещам неприятно чувство на загуба.

— При мен бяхме заедно. Намерихме убежище в къщата.

— Онази, която беше заровена до прозорците на спалнята?

— Да, точно тя.

— И аз я намерих. С мъртвото семейство вътре.

— След това къде…?

— След това къде…?

— Ти си пръв — казва двойникът ми и отпива от бирата си.

— Къде отиде след ледения свят?

— Излязох от кутията и се озовах в мазето на някакъв тип. Онзи направо полудя. Имаше оръжие. Завърза ме. Вероятно щеше да ме убие, ако не беше взел едната от ампулите и не отиде да провери сам коридора.

— Значи, е влязъл вътре и повече не е излязъл.

— Да.

— После какво стана?

Погледът му се отнася за момент. Отпива нова голяма глътка от бирата си.

— След това попаднах на някои доста лоши места. Наистина лоши. Мрачни светове. Зли дори. Ами ти?

Разказвам му историята си и макар да ми олеква от това, също така ми става странно, че си разкривам душата пред себе си.

Двамата с този човек сме били една и съща личност допреди месец. Което означава, че деветдесет-и-девет-точка-девет процента от историята ни е споделена.

Изрекли сме едни и същи неща. Направили сме едни и същи избори. Изпитали сме едни и същи страхове.

Една и съща любов.

Той поръчва по още една бира, а аз не мога да сваля очи от него.

Седя до себе си.

Има нещо в него, което не ми изглежда много истинско.

Вероятно защото го гледам от невъзможна позиция — гледам себе си от себе си.

Двойникът ми изглежда силен, но също така изморен, наранен и изплашен.

Чувството е като да разговаряш с приятел, който знае всичко за теб. С изключение на последния месец, няма никакви тайни помежду ни. Той знае всяко лошо нещо, което съм направил. Всяка мисъл, която съм имал. Слабостите ми. Тайните ми страхове.

— Наричаме го Джейсън 2 — казвам аз, — което предполага, че приемаме себе си като Джейсън 1. За оригинала. Но няма как да съществуват два оригинала. Има и други, които смятат, че те са оригиналите.

— Никой от нас не е.

— Не. Ние сме части от цяло.

— Аспекти — казва двойникът ми. — Някои са доста близки един до друг, както сме двамата с теб. Други са коренно различни.

— Това те кара да се приемаш в друга светлина, нали?

— Кара ме да се замисля кой е идеалният Джейсън? Съществува ли въобще?

— Единственото, което можеш да направиш, е да изживееш най-добрата си версия, нали?

— Взе ми думите от устата.

Барманката съобщава, че е време за последни поръчки.

— Не са много хората, които могат да се похвалят, че са правили това — казвам аз.

— Кое? Че са пили бира със себе си?

— Да.

Той довършва своята.

Аз моята.

Става от стола и ми казва:

— Аз ще си тръгна първи.

— Накъде си се запътил?

Поколебава се.

— На север.

— Няма да те последвам. Мога ли да очаквам същото от теб?

— Да.

— Няма как и двамата да ги получим.

— Въпросът е кой ги заслужава — отговаря двойникът ми. — Възможно е обаче да не съществува отговор. Но ако останем само аз и ти, няма да ти позволя да ми попречиш да бъда с Даниела и Чарли. Няма да ми хареса, но ще те убия, ако се наложи.

— Благодаря ти за бирата, Джейсън.

Тръгва си.

Изчаквам пет минути.

Аз съм последен в заведението.

Навън продължава да вали.

Натрупал е петнайсет сантиметра сняг и снегорините са излезли по улиците.

Слизам на тротоара и си давам известно време, за да попия обстановката.

Няколко от клиентите на бара се клатушкат наблизо, но няма други хора по улиците.

Не знам къде да отида.

Няма къде да отида.

Разполагам с две хотелски карти в джоба си, но не е безопасно да използвам която и да било от тях. Другите Джейсъновци лесно могат да се сдобият с техни копия. Вероятно са в стаята ми в този момент и ме чакат да се върна.

Осъзнавам, че последната ми ампула е във втория хотел.

Вече я няма.

Тръгвам по тротоара.

Два часът през нощта е и карам на изпарения. Колко други версии на Джейсън се скитат по улиците в този момент, налегнати от същите страхове и въпроси като моите?

Колко от тях са били убити?

Колко от тях са на лов?

Не съм в безопасност в Логан Скуеър, дори в средата на нощта. Оглеждам се за някакво движение и за някой нападател, когато минавам покрай мрачна уличка или тъмно кътче.

След няколкостотин метра стигам до Хъмболд Парк.

Газя в снега.

През тихото поле.

Изтощен съм.

Краката ме болят.

Коремът ми къркори от глад.

Не мога повече.

Огромни вечнозелени дървета се издигат в далечината, а клоните им са натежали от сняг.

Най-ниските от тях са на повече от метър от земята, но предлагат някакво подобие на прикритие от бурята.

До ствола на дървото има само малко сняг, който разчиствам и сядам в пръстта на завет.

Толкова е тихо.

Чувам далечния шум от снегорините, които шетат из града.

Небето е неоноворозово заради всички светлини, които се отразяват в ниските облаци.

Стягам още повече палтото си и свивам ръце в юмруци, за да запазя част от топлината си.

Пред мен е открито поле, на което тук-там има някое и друго дърво.

Снегът пада върху уличните лампи до една далечна пътека в парка и създава корони от брилянтни снежинки. Няма никакво движение там.

Студено е, но не толкова, колкото ако небето беше спокойно и ясно.

Не мисля, че ще замръзна до смърт.

Но също така не мисля, че ще успея да подремна.

Затварям очи и ми хрумва една идея.

Разхвърляност.

Как да победиш опонент, който предвижда всеки от ходовете ти?

Правиш нещо напълно неочаквано. Непланирано.

Правиш ход, който не си обмислял, който не си смятал да правиш.

Може да се окаже, че това ще е глупаво и ще ти коства играта.

Но е възможно да се окаже игра, която останалите не са очаквали и която ще ти осигури стратегическо предимство.

Как да приложа подобен метод в моята ситуация?

Как да направя нещо напълно случайно, което да не е било предвидено?

* * *

Някак си успявам да заспя.

Събуждам се в един свят на сивота и белота и целият треперя.

Снегът и вятърът са спрели и през лишените от листа дървета виждам части от далечния хоризонт и най-високите сгради, които докосват едва надвисналите над града облаци.

Полето е бяло и спокойно.

Утро е.

Уличните лампи изгасват.

Изправям се до седнало положение. Схванат съм. Върху палтото ми има малко сняг. Виждам дъха си на студа.

От всички версии на Чикаго, които видях, никоя не може да се сравнява с ведрината на тази сутрин.

Тук празните улици са изключително спокойни.

Небето и земята са бели и сградите и дърветата изпъкват на този красив фон.

Мисля си за седемте милиона души, които все още са под завивките в леглата си или стоят на прозорците и гледат какво е оставила бурята след себе си.

Нещо приятно и успокояващо.

Давам всичко от себе си, за да стана на крака.

Хрумва ми една ненормална идея.

Нещо, което се случи в бара миналата вечер, малко преди другият Джейсън да се появи, ми служи за вдъхновение. Никога не бих измислил нещо подобно сам. Това ме кара да се обнадеждя.

Тръгвам на север към Логан Скуеър.

Към дома ми.

* * *

В първия магазин за цигари си купувам пура и малка запалка „Бик“.

Остават ми 8,21 долара.

* * *

Палтото ми е влажно от снега.

Закачам го на закачалката до входа и тръгвам към барплота.

Това място изглежда доста автентично, сякаш винаги е било тук. Усещането, че 50-те години отново са се върнали, не е породено от червената винилова тапицерия на сепаретата и столовете или пък от снимките в рамки на редовните посетители по стените. Усещането е породено от факта, че заведението никога не се променя. Винаги мирише на бекон и кафе и неизличимите останки от едни времена, когато щях да вървя към масата си в мъгла от цигарен дим.

Освен няколкото посетители на барплота, забелязвам две ченгета в едно от сепаретата, три медицински сестри и един старец в черен костюм, който отегчено се взира в чашата си с кафе.

Сядам на барплота, за да съм по-близо до скарите и топлината, която излъчват.

Една възрастна сервитьорка идва при мен.

Наясно съм, че изглеждам като скитник, но тя не прави коментари, не ме съди, само ми взема поръчката с добре отработена любезност.

Приятно е да съм на закрито.

Стъклата на прозорците са запотени.

Студът напуска костите ми.

Този денонощен ресторант е само на осем пресечки от дома ми, но никога не съм се хранил тук.

Когато кафето ми пристига, обвивам мръсните си пръсти около чашата и попивам топлината й.

Направих си сметката предварително.

Мога да си позволя само чаша кафе, две яйца и препечен хляб.

Опитвам се да ям бавно, за да остана по-дълго тук, но съм освирепял от глад.

Сервитьорката ме съжалява и ми носи още препечен хляб, без да го пише на сметката ми.

Мила е.

Това ме кара да се чувствам още по-зле заради онова, което предстои.

Проверявам колко е часът на телефона, който си купих от онзи наркодилър, за да се обадя на Даниела в онази друга версия на Чикаго. Едва ли ще успея да се обадя от него — съмнява ме предплатената услуга да важи в цялата мултивселена.

8:15 часът.

Джейсън 2 вероятно е тръгнал за работа преди двайсет минути, за да може да хване влака и да стигне навреме за лекцията си в 9:30.

Или може въобще да не е излязъл от къщата. Може да е болен или да си стои у дома поради някаква причина, която не съм предвидил. Това би било истинско бедствие, но е прекалено рисковано за мен да се доближа до къщата, за да потвърдя, че го няма.

Изваждам всичките си 8,21 долара от джоба си и ги оставям на плота.

Едва покриват закуската ми и остава малко за бакшиш. Отпивам последна глътка от кафето си. Бъркам в джоба на фланелената си риза и изваждам пурата и запалката.

Оглеждам се наоколо.

Ресторантът е претъпкан.

Двете ченгета, които бяха тук, когато пристигнах, ги няма, но има друго, което седи в сепарето в другия край.

Ръцете ми треперят едва, докато махам целофана на пурата.

Както е редно, краят й е леко сладникав.

Необходими са ми три опита, за да я запаля.

Дърпам си силно от нея и изпускам облаче дим срещу готвача, който прави палачинки.

Десетина секунди никой не ми обръща внимание.

След това възрастната жена, която седи до мен в пухеното си яке, се обръща и ми казва:

— Не може да пушите тук.

Не съм предполагал, че някога мога да изрека нещо подобно:

— Няма нищо по-хубаво от добра пура след хранене.

Старицата ме поглежда през стъклата на очилата си, сякаш съм си изгубил ума.

Сервитьорката идва при мен с кана горещо кафе и ме поглежда изключително разочарована.

Поклаща глава и ми заговаря като укоряваща майка:

— Знаете, че не може да пушите тук.

— Но пурата е чудесна.

— Ще се обадя на мениджъра.

Дърпам си отново.

Изпускам облаче дим.

Готвачът — едър, мускулест тип с татуирани ръце — се обръща и ме поглежда намръщен.

— Това е чудесна идея — отвръщам аз. — Повикайте мениджъра, защото нямам никакво намерение да изгася пурата си.

Сервитьорката се обръща, а старицата до мен, чиято закуска съм опропастил, измърморва:

— Ама че груб млад мъж.

Оставя вилицата си, става от стола и си тръгва. Някои от посетителите в близост до мен също са забелязали действията ми.

Въпреки това продължавам да пуша, докато един висок мъж не се появява от задната част на ресторанта, заедно със сервитьорката. Облечен е в черни дънки, бяла риза с мокри петна под мишниците му и вратовръзка, чийто възел е разхлабен.

От раздърпания му външен вид предполагам, че е работил цяла вечер.

Мъжът идва при мен.

— Аз съм Ник, мениджърът — представя се той. — Не може да пушите тук. Безпокоите посетителите.

Завъртам се бавно в стола си и срещам погледа му. Мъжът изглежда изморен и раздразнен. Чувствам се ужасно, че го подлагам на това, но не мога да спра сега.

Оглеждам се наоколо. Погледите са насочени към мен. Една палачинка загаря.

— Всички ли сте обезпокоени от пурата ми? — питам аз.

Разнасят се безброй „да“-та.

Някой ме нарича задник.

Раздвижване в другия край на ресторанта привлича вниманието ми.

Най-накрая.

Полицаят става от сепарето си и докато върви към мен, радиостанцията му изпуква.

Млад е.

Според мен е в края на двайсетте си години.

Нисък и набит.

Погледът му е като на морски пехотинец. Очите му са интелигентни.

Мениджърът отстъпва, облекчен.

Полицаят застава до мен и ме укорява:

— В този град обичаме чистия въздух, а вие го замърсявате.

Дърпам отново от пурата си.

— Вижте — продължава ченгето, — работих цяла вечер. Както и голяма част от другите посетители. Защо искате да провалите закуската на всички ни?

— А вие защо искате да провалите пушенето на тази добра пура?

На лицето на полицая се изписва гняв. Зениците му се разширяват.

— Загасете пурата. Последно предупреждение.

— Какво ще се случи, ако не го направя?

Полицаят въздъхва.

— Не такъв отговор очаквах. Станете.

— Защо?

— Защото отивате в ареста. Ако тази пура не изчезне до пет секунди, ще приема, че оказвате съпротива по време на арест, което означава, че няма да съм толкова мил.

Пускам пурата в чашата с кафе. Ставам от стола, а полицаят умело откачва белезниците от колана си и ми ги слага на ръцете.

— Носите ли някакви оръжия или игли? Нещо, с което можете да ме нараните или за което трябва да знам?

— Не, сър.

— Случайно в момента да сте под въздействието на наркотици или лекарства?

— Не, сър.

Полицаят ме претърсва набързо, след което ме хваща за ръката.

Докато вървим към изхода, посетителите аплодират.

Патрулката е спряна пред входа на ресторанта.

Служителят на реда отваря задната врата и ми казва да си пазя главата.

Почти невъзможно е да се качиш грациозно на задната седалка на полицейска кола, когато ръцете ти са закопчани с белезници зад гърба.

Полицаят сяда зад волана. Слага си колана, пали двигателя и се включва в движението на заснежената улица.

Очевидно задната седалка е направена така, че на пътниците да им е неудобно. Няма никакво място за краката ми и коленете ми са опрени в преградата. Самите места са от твърда пластмаса, която ми създава усещането, че седя върху бетон.

Докато гледам през решетките на прозорците, покрай мен преминават добре познати сгради. Чудя се дали този ненормален план има някакъв шанс да проработи.

* * *

Спираме на паркинга на Полицейски участък 14.

Полицай Хамънд ме изкарва от колата и ме повежда през двойка стоманени врати към ареста.

Вътре има редици с бюра и столове — едната страна е предназначена за затворниците, а другата за служителите на реда. Двете страни са разделени с плексигласова преграда.

Помещението мирише на повръщано и отчаяние, неумело скрито зад ароматизатор.

В този ранен час има само още един арестуван освен мен — някаква жена, която е закопчана с белезници за бюрото в другия край на помещението. Тя се клати маниакално напред-назад, чеше се, гърчи се.

Хамънд отново ме претърсва и ми нарежда да седна.

Откопчава левия пръстен на белезниците и го закопчава за бюрото.

— Дайте ми шофьорската си книжка — казва той.

— Изгубих я.

Записва си това в бележника си, отива от другата страна на бюрото и пуска компютъра.

Разпитва ме за името ми.

Номера на социалната ми осигуровка.

Адреса ми.

Работодател.

— В какво точно съм обвинен? — питам аз.

— Непристойно поведение и нарушаване на обществения ред.

Хамънд започва да попълва документите за ареста ми. След няколко минути спира да пише и ме поглежда през надраскания плексиглас.

— Не ми приличате на луд или на задник. Нямате досие. Никога не сте се забърквали в неприятности преди. Какво се случи там? Имам чувството, че… се опитвахте да бъдете арестуван. Искате ли да ми кажете нещо?

— Не. Съжалявам, че ви провалих закуската.

Хамънд свива рамене.

— Ще има и други.

Сваля ми отпечатъци.

Снима ме.

Вземат ми обувките и ми дават чехли и одеяло.

След като вече ме е вкарал в системата, го питам:

— Кога ще получа телефонното си обаждане?

— Може и сега. — Хамънд вдига слушалката на стационарен телефон. — На кого искате да се обадите?

— На съпругата ми.

Давам му номера и го наблюдавам, докато набира. Когато чува сигнала за звънене, ми подава слушалката през преградата.

Сърцето ми бие като лудо.

Вдигни, скъпа. Хайде.

Гласова поща.

Чувам гласа си, но съобщението не е моето. Дали Джейсън 2 не го е презаписал, за да маркира територията си?

— Не отговаря — казвам на полицай Хамънд. — Бихте ли затворили, моля?

Той прекратява обаждането.

— Вероятно Даниела не вдига, защото не познава номера. Бихте ли опитали отново?

Хамънд набира отново.

Чувам сигнала за позвъняване.

Чудя се, ако не отговори, дали да рискувам да оставя съобщение?

Не.

Ами ако Джейсън 2 го чуе? Ако не отговори и този път, ще се наложи да измисля друг начин да…

— Ало?

— Даниела.

— Джейсън?

Очите ми се навлажняват, когато чувам гласа й.

— Да, аз съм.

— Откъде се обаждаш? Тук пише чикагска полиция. Помислих си, че обаждането е с някаква благотворителна цел, затова не вдигнах…

— Просто искам да ме изслушаш.

— Всичко наред ли е?

— Нещо се случи на път за работа. Ще ти обясня, когато…

— Добре ли си?

— Да, но съм в ареста.

За момент настъпва такава тишина, че чувам радиопрограмата, която слуша.

Най-накрая Даниела проговаря:

— Арестували са те?

— Да.

— За какво?

— Трябва да дойдеш и да ми платиш гаранцията.

— Господи. Какво си направил?

— Виж, не разполагам с много време, за да ти обяснявам. Имам право само на едно телефонно обаждане.

— Да се обадя ли на адвокат?

— Не, просто ела тук възможно най-бързо. Намирам се в Участък 14 на… — поглеждам Хамънд.

— Норт Калифорния авеню.

— Норт Калифорния авеню. Вземи със себе си чековата си книжка. Чарли тръгна ли вече за училище?

— Да.

— Искам да го вземеш и да дойдете двамата. Много е…

— Забрави.

— Даниела…

— Няма да взема сина си, за да изкарам баща му от затвора. Какво, по дяволите, се е случило, Джейсън?

Хамънд почуква по плексигласа и прокарва пръст през врата си.

— Времето ми свърши — казвам в слушалката. — Моля те, ела тук възможно най-бързо.

— Добре.

— Скъпа?

— Какво?

— Много те обичам.

Даниела затваря.

* * *

Самотната ми килия е обзаведена с тънък като хартия матрак, положен направо върху бетонния под.

Тоалетна.

Мивка.

Камера над вратата, която ме наблюдава.

Лежа в леглото, завит с одеялото, което ми дадоха, и се взирам в част от тавана, която е била разглеждана от всякакви хора, погълнати от отчаяние и безнадеждност.

Обмислям безбройните неща, които могат да се объркат и да накарат Даниела да не дойде.

Може да се обади на Джейсън 2 по мобилния.

Той може да й се обади между лекциите си, за да я чуе.

Някой от другите Джейсъновци може да реши да направи своя ход.

Ако някое от тези неща се случи, целият ми план ще експлодира зрелищно в лицето ми.

Коремът ме заболява.

Сърцето ми бие като лудо.

Опитвам се да се успокоя, но страхът не може да бъде спрян.

Чудя се дали някой от двойниците ми е предвидил този ход. Опитвам се да се успокоя с идеята, че няма как да се случи. Ако не се бях натъкнал на онзи груб пияница в бара миналата вечер, който досаждаше на онези жени и не беше изхвърлен от охраната, никога нямаше да ми хрумне да предизвикам ареста си, за да накарам Даниела и Чарли да дойдат при мен в безопасна обстановка.

До това решение доведе преживяване, което беше само мое.

Възможно е обаче да греша.

Възможно е да греша за всичко.

Ставам и започвам да крача между тоалетната чиния и леглото, но разстоянието не е голямо в тази килия с размери два на два метра и половина. Колкото повече крача, толкова повече имам чувството, че стените се приближават до мен, и ме хваща клаустрофобия, гърдите ми се стягат.

Става ми все по-трудно да дишам.

Най-накрая отивам до малкия прозорец на вратата.

Надниквам в белия коридор.

Плачът на някаква жена се носи от съседна килия.

Звучи много безнадеждно.

Чудя се дали е същата жена, която видях по-рано. Появява се някакъв полицай, който държи за ръката друг задържан.

Връщам се на леглото, свивам се под одеялото, втренчвам се в стената и се опитвам да не мисля, но е невъзможно.

Имам чувството, че минават часове.

Защо се бави толкова?

Сещам се само за едно обяснение.

Случило се е нещо.

Даниела няма да дойде.

Вратата на килията ми се отключва механично и звукът ускорява сърдечния ми ритъм.

Изправям се до седнало положение.

Полицаят с бебешко лице, който застава на прага на вратата, казва:

— Пригответе се да си вървите, господин Десън. Съпругата ви току-що ви плати гаранцията.

* * *

Полицаят ме отвежда обратно при бюрата, където подписвам някои документи, които дори не си правя труда да прочета.

Връщат ми обувките и ме ескортират през поредица от коридори.

Излизам през вратите на последния и дъхът ми секва, а очите ми се пълнят със сълзи.

От всички места, на които съм си представял да се съберем, фоайето на Участък 14 съвсем не е едно от тях.

Даниела става от стола, на който е седнала.

Това не е Даниела, която не ме познава или е омъжена за друг мъж или друга моя версия.

Това е моята Даниела.

Единствената.

Носи избелялата синя риза, изцапана с боя, с която рисува понякога. Лицето й се изкривява от объркване и изненада.

Тръгвам към нея и я прегръщам. Тя изрича името ми, изрича го по начин, който предполага, че нещо не е наред, но не я пускам, защото не мога. Мисля си за световете, през които преминах, за нещата, които направих, преживях и изстрадах, за да се върна в обятията на тази жена.

Не мога да повярвам колко е приятно да я докосвам.

Да дишаме един и същ въздух.

Да усещам аромата й.

Кожата ми да се наелектризира от нейната.

Хващам лицето й в длани.

Целувам я по устата.

Устните й са влудяващо меки.

Даниела се отдръпва.

Избутва ме от себе си. Бърчи чело.

— Казаха ми, че са те арестували, защото си пушил пура в ресторант и не си искал да… — Забравя си мисълта. Разглежда лицето ми, сякаш има нещо нередно в него, а пръстите й преминават през двуседмичната ми брада. Разбира се, че има нещо нередно в него. Това не е лицето, до което се е събудила тази сутрин. — Тази сутрин нямаше брада, Джейсън. — Оглежда ме от глава до пети. — Толкова си отслабнал. — Докосва мръсната ми, скъсана риза. — Това не са дрехите, с които излезе.

Даниела се опитва да осмисли всичко, но не успява.

— Доведе ли Чарли? — питам аз.

— Не. Казах ти, че няма да го направя. Полудявам ли, или…?

— Не, не полудяваш.

Нежно я хващам за ръката и я отвеждам до два стола с облегалки в малката чакалня.

— Да поседнем за минутка — предлагам й.

— Не искам да сядам, искам да…

— Моля те, Даниела.

Сядаме.

— Имаш ли ми доверие? — питам аз.

— Не знам. Малко съм… изплашена.

— Ще ти обясня всичко, но първо искам да се обадиш на такси.

— Колата ми е паркирана на две пресечки от…

— Няма да се връщаме при нея.

— Защо?

— Не е безопасно.

— За какво говориш?

— Даниела, моля те просто да ми се довериш.

Смятам, че ще откаже, но вместо това изважда телефона си, отваря необходимото приложение и поръчва кола. Когато приключва, вдига поглед.

— Готово. След три минути ще пристигне.

Оглеждам фоайето.

Полицаят, който ме придружаваше до тук, го няма и в момента ние сме единствените, с изключение на жената на гишето, но тя е зад дебела стена от бронирано стъкло и едва ли може да ни чуе.

Поглеждам Даниела.

— Думите ми ще ти прозвучат много шантаво — започвам аз. — Ще си помислиш, че съм си изгубил ума, но не съм. Помниш ли онази вечер, в която беше партито на Раян във „Вилидж Тап“? По случай спечелването на онази награда?

— Да, беше преди месец.

— Тогава те видях за последен път.

— Джейсън, виждам те всеки ден от онази вечер насам.

— Онзи човек не съм аз.

Лицето й помръква.

— За какво говориш?

— Той е моя версия.

Даниела ме поглежда невярващо.

— Това някакъв номер ли е? Или игричка? Защото…

— Не е номер. Нито пък игра.

Вземам телефона от ръката й, за да видя колко е часът.

— Сега е дванайсет и осемнайсет. Трябва да съм в кабинета си.

Набирам номера на стационарния си телефон в кампуса и подавам апарата на Даниела.

Позвънява два пъти и чувам собствения си глас да отговаря:

— Здрасти, красавице. Тъкмо си мислех за теб.

Даниела зяпва.

Пребледнява.

Пускам разговора на високоговорител и й казвам беззвучно: Кажи нещо.

— Здрасти, как е денят ти? — пита тя.

— Чудесен е. Приключих със сутрешните си лекции и имам среща с няколко студенти по обяд. Всичко наред ли е?

— Хм, да. Просто… исках да чуя гласа ти.

Вземам телефона от ръката й и му изключвам микрофона.

— Не мога да спра да мисля за теб — казва Джейсън.

Поглеждам Даниела и я инструктирам:

— Кажи му, че днес ти е минало през ума, че сте си прекарали чудесно в Кийс по Коледа и че искаш пак да отидете там.

— Не сме ходили в Кийс по Коледа.

— Знам, но той не го знае. Искам да ти докажа, че той не е човекът, за когото се представя.

— Даниела? Връзката ли се разпадна? — пита двойникът ми.

Тя пуска отново микрофона.

— Не, тук съм. Виж, истинската причина за обаждането ми е…

— Значи не е само заради мелодичния ми глас?

— Мислех си за Кийс, където прекарахме миналата Коледа. Беше много приятно. Знам, че не сме добре с парите, но какво ще кажеш да отидем отново?

Джейсън дори не се замисля.

— Няма проблем. Каквото кажеш, любима.

Даниела се опулва насреща ми, докато изрича в апарата:

— Мислиш ли, че можем да наемем същата къща като миналата година? Розово-бялата до плажа? Беше толкова хубава.

Гласът й я предава на последната дума. Смятам, че е на ръба да се пречупи, но някак си успява да задържи къщата от карти цяла.

— Ще го измислим — отвръща Джейсън.

Телефонът започна да трепери в ръката й.

Иска ми се да й го взема.

Двойникът ми продължава:

— Скъпа, един студент чака да влезе при мен, така че по-добре да затварям.

— Добре.

— Ще се видим довечера.

Не, няма да я видиш.

— Ще се видим довечера, Джейсън.

Даниела прекратява разговора.

Хващам я за ръката и я стискам.

— Погледни ме.

Изглежда изгубена, разстроена.

— Знам, че в момента си като във въртележка.

— Как е възможно едновременно да си в „Лейкмонт“ и пред мен?

Телефонът й изписква.

На дисплея се появява съобщение, което я уведомява, че колата ни пристига.

— Ще ти обясня всичко, но сега трябва да тръгваме и да приберем сина ни от училище.

— Чарли в опасност ли е?

— Всички сме.

Изглежда, този отговор я връща обратно в реалността.

Ставам и й подавам ръка.

Излизаме от полицейския участък.

Отвън ни чака черен кадилак ескалейд.

Двамата с Даниела тръгваме към джипа.

Няма и следа от вчерашната буря, поне не в небето. Силният северен вятър е прогонил облаците и е оставил след себе си един чудесен зимен ден.

Отварям задната врата и се качвам след съпругата си, която казва на облечения в черен костюм шофьор адреса на училището на Чарли.

— Моля ви, заведете ни там колкото се може по-бързо — казва му тя.

Прозорците са силно затъмнени. Докато се отдалечаваме от полицейския участък, се обръщам към Даниела и й казвам:

— Прати съобщение на Чарли. Предупреди го, че отиваме да го вземем.

Тя взема телефона си, но ръцете й треперят прекалено много, за да може да напише каквото и да било.

— Дай на мен.

Вземам апарата, отварям приложението за съобщение и намирам последната кореспонденция с Чарли.

Въвеждам:

Двамата с баща ти идваме да те вземем от училище.

Няма време да обясняваме на учителката, затова просто й кажи, че отиваш до тоалетната, и излез навън. Ние сме с черен ескалейд.

Ще се видим след 10 минути.

Шофьорът ни излиза от паркинга на улица, която е изчистена от снега. Асфалтът съхне на яркото зимно слънце.

Две пресечки по-надолу минаваме покрай тъмносинята хонда на Даниела.

През две коли от нея забелязвам мъж, който изглежда точно като мен и седи зад волана на бял ван.

Поглеждам през задния прозорец.

Следва ни кола, но е прекалено далече, за да видя лицето на шофьора.

— Какво има? — пита Даниела.

— Искам да се уверя, че никой не ни следи.

— Кой би го сторил?

Телефонът й вибрира, за да съобщи за ново съобщение, и ме спасява от нуждата да отговоря на този въпрос.

Чарли:

Сега ли? Всичко наред ли е?

Отговарям:

Да. Ще ти обясним, когато се видим.

Прегръщам Даниела и я придърпвам по-близо до себе си.

— Имам чувството, че съм хваната в капана на някакъв кошмар — казва тя — и не мога да се събудя от него. Какво се случва?

— Ще отидем на безопасно място — прошепвам в отговор аз. — Където ще можем да поговорим на спокойствие. Там ще разкажа всичко на двама ви с Чарли.

* * *

Училището на Чарли е огромна тухлена сграда, която прилича на кръстоска между заведение за психичноболни и стийм-пънк замък.

Синът ни стои пред стълбите и зяпа телефона си. Спираме пред него. Казвам на Даниела да изчака в колата, а аз слизам.

Чарли се чуди на какво се дължи присъствието ми тук. Изненадан е от външния ми вид.

Хващам го, прегръщам го силно и казвам, преди да успея да се спра:

— Господи, липсваше ми.

— Какво правиш тук? — пита той. — Защо сте с тази кола?

— Ела, трябва да вървим.

— Къде?

Не му давам обяснение, само го хващам за ръката и го отвеждам при отворената врата на ескалейда.

Чарли се качва първи, аз съм след него. Затварям вратата след себе си.

Шофьорът поглежда назад и пита с тежък руски акцент:

— Сега накъде?

Докато пътувахме от полицейския участък до тук, мислех именно над този въпрос — трябва ни някое оживено място, където, ако някой от другите Джейсъновци ни последва, лесно ще можем да се слеем с тълпата. Сега това решение не ми се струва толкова добро. Сещам се за три варианта — оранжерията в Линкълн Парк, обсерваторията на „Уилис Тауър“ и гробището „Роузхил“. Последната опция ми се струва най-безопасна и най-неочаквана. Но „Линкълн“ и „Уилис“ също ме привличат. Затова се противопоставям на инстинктите си и отново избирам първия вариант.

— „Уотър Тауър Плейс“ — казвам на шофьора.

Пътуваме в мълчание през града.

Приближаваме сградите в центъра, когато телефонът на Даниела извибрира.

Тя поглежда дисплея, след което ми подава апарата, за да прочета съобщението, което е получила.

Не разпознавам номера.

Даниела, Джейсън е. Пиша ти от непознат номер, но ще ти обясня всичко, когато се видим. В опасност си. Двамата с Чарли сте в опасност. Къде си? Моля те, обади ми се възможно най-скоро. Много те обичам.

Даниела изглежда изключително изплашена.

Въздухът в колата се наелектризира.

Шофьорът ни завива по Мичиган авеню, което е доста натоварено в този обеден час.

Пожълтялата „Чикаго Уотър Тауър“, която се издига в далечината, изглежда като джудже на фона на заобикалящите я небостъргачи на „Магнифисънт Майл“.

Ескалейдът спира пред централния вход, но карам шофьора да ни остави в подземния паркинг.

От Честнът стрийт влизаме в подземията.

Четири нива по-надолу му казвам да спре до асансьорите.

Мисля, че не са ни проследили.

Затръшваме вратата и шумът се отразява в бетонните стени и колони.

„Уотър Тауър Плейс“ е вертикален мол с осем етажа бутикови и луксозни магазини, построени от хром и стъкло.

Качваме се до мецанина, където се намират ресторантите, и слизаме от асансьора.

Студеното време навън е причината за тълпата от хора тук.

За момента се чувствам в пълна безопасност.

Намираме си една спокойна пейка в дъното.

Сядам между Даниела и Чарли и си мисля за всички останали мои версии в Чикаго, които биха дали всичко, биха убили дори, за да бъдат на мое място.

Поемам си дълбоко въздух.

Откъде да започна?

Поглеждам Даниела в очите и прибирам един немирен кичур зад ухото й.

Поглеждам Чарли в очите.

Казвам им колко много ги обичам.

Обяснявам им, че съм минал през ада, за да бъда сега тук с тях.

Започвам с отвличането ми през онази хладна октомврийска вечер, в която бях отведен под дулото на огнестрелно оръжие до изоставената електроцентрала в Южно Чикаго.

Разказвам им за страха си, как си мислех, че ще бъда убит, как се събудих в хангара на мистериозна научна лаборатория, където хората не само ме познаваха, но и очакваха завръщането ми.

Даниела и Чарли слушат внимателно подробностите около бягството ми от „Велосити“ през онази първа вечер и завръщането ми в къщата ни на Елинор стрийт в един дом, който не беше моят, където живеех сам като човек, решил да посвети живота си на науката.

Свят, в който двамата с Даниела не се бяхме оженили и Чарли не се беше раждал.

Разказвам на съпругата си за срещата ми с двойницата й в галерията в Бъктаун.

Залавянето ми и затварянето ми в лабораторията.

Бягството ми с Аманда в кутията.

Описвам й мултивселената.

Всяка врата, през която минах.

Всеки разрушен свят.

Всяка версия на Чикаго, която не беше наред, но ме отвеждаше с крачка по-близо до целта.

Пропускам някои неща.

Неща, които не мога да изрека.

Двете нощи, които прекарах с Даниела след изложбата.

Двата пъти, в които гледах как умира.

Може би някога, в някой подходящ момент ще споделя тези спомени.

Опитвам се да си представя какво ли си мислят Даниела и Чарли за тази история.

Сълзите потичат по лицето на съпругата ми.

— Вярваш ли ми? — питам аз.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Чарли?

Синът ми кима, но погледът му е на километри от тук. Загледал се е отнесено в хората и се питам колко от чутото е разбрал. Възможно ли е въобще човек да разбере подобно нещо?

Даниела избърсва очите си.

— Искам да се уверя, че разбрах всичко, което ни каза — започва тя. — В нощта, в която излезе, за да отидеш на партито на Раян Холдър, другият Джейсън е откраднал живота ти? Отвел те е в кутията и те е пратил в онзи свят, за да може той да живее в този? С мен?

— Точно така.

— Това означава, че мъжът, с когото живея, е непознат.

— Не напълно. Мисля, че двамата с него сме били един и същи човек допреди петнайсет години.

— Какво се е случило тогава?

— Каза ми, че си бременна с Чарли. Мултивселената съществува, защото всеки избор, който правим, създава разклонение на пътя, което води до паралелен свят. Нощта, в която ми каза, че си бременна, не се е развила само по начина, по който двамата с теб помним. Пермутациите са безброй. В един от световете, в този, в който живеем, двамата решихме да създадем семейство. Оженихме се. Чарли се роди. Създадохме дом. В друг съм решил, че да стана баща в края на двайсетте си години не е за мен. Смятал съм, че така ще изгубя работата и амбициите си. Съществуват версии на живота ни, в които не сме задържали бебето. Чарли. Ти си продължила със своята кариера, а аз с моята. Впоследствие пътищата ни са се разделили. Онзи мъж, онази моя версия, с която живееш през изминалия месец — той е построил кутията.

— Която е голяма версия на онова нещо, върху което работеше, когато се запознахме — куба?

— Да. По някое време е осъзнал всичко, от което се е отказал в името на работата си. Върнал се е назад към избора, който е направил преди петнайсет години, и е съжалил. Кутията обаче не може да пътува във времето. Тя свързва всички възможни светове в настоящия момент. Затова е започнал да търси, докато не е попаднал на нашия свят. И е решил да открадне живота ми.

Даниела е шокирана и отвратена. Тя става от пейката и хуква към тоалетните. Чарли има намерение да я последва, но слагам ръка на рамото му и го спирам:

— Дай й малко време.

— Знаех си, че нещо не е наред.

— Какво имаш предвид? — питам аз.

— Ти… не ти, той беше някак си по-енергичен. Разговаряхме повече, особено по време на вечеря. Беше… не знам.

— Какъв?

— Различен.

Искам да задам толкова много въпроси на сина си, въпроси, които ме изгарят отвътре.

Дали другият Джейсън е бил по-забавен от мен?

По-добър баща?

По-добър съпруг?

Дали животът с него е бил по-вълнуващ?

Страхувам се обаче, че отговорите на тези въпроси може да не ми харесат.

Даниела се връща.

Пребледняла е.

Сяда обратно на пейката.

— Добре ли си? — питам аз.

— Имам един въпрос.

— Какъв?

— Причината за ареста ти тази сутрин каква беше? Да ме накараш да дойда при теб ли?

— Да.

— Защо? Защо просто не дойде до къщата, след като… Господи, дори не знам как да го нарека.

— Джейсън 2.

— След като Джейсън 2 тръгна за работа?

— Това е мястото, на което нещата стават доста шантави.

— Вече не са ли достатъчно странни? — учудва се Чарли.

— Не бях единственият…

Тези думи са безумни дори за мен. Но трябва да ги споделя.

— Какво?

Даниела ме приканва да продължа.

— Не съм единствената моя версия, която дойде в този свят.

— Какво означава това? — пита тя.

— И други Джейсъновци се върнаха.

— Какви са тези други Джейсъновци?

— Мои версии, които са избягали в кутията в онази лаборатория, но са поели по различни пътеки на мултивселената.

— Колко са? — пита Чарли.

— Не знам. Вероятно са много.

Разказвам им какво се случи в спортния магазин и в чата. Споделям им за Джейсън, който ме нападна пред стаята ми в хотела, и другия, който ме чакаше навън с нож.

Объркването на семейството ми бързо се превръща в страх.

— Затова исках да бъда арестуван. Доколкото знам, много мои версии ви наблюдават, следят ви и кроят планове как да се докопат до вас. Трябваше да дойдете при мен на безопасно място. Затова те накарах да повикаш такси. Наясно съм, че поне един Джейсън те проследи до полицейския участък. Видях го, когато минахме покрай хондата ти. Затова исках да доведеш Чарли със себе си. Но това няма значение. Заедно сме и в безопасност и вече знаете истината.

Даниела има нужда от малко време.

— Тези другите… Джейсъновци — казва тя с мек глас, — какви са?

— Какво имаш предвид?

— Всички ли имат твоите спомени? Всички ли са като теб?

— Да. До момента, в който не стъпих в мултивселената. След това всички сме поели по различни пътища и сме преживели различни неща.

— Но някои от тях са точно като теб? Версии на съпруга ми, който се е борил със зъби и нокти, за да се върне в този свят. Който не е искал нищо повече от това да е отново с мен. С Чарли.

— Да.

Даниела присвива очи.

Какво ли е това за нея?

Тя се опитва да осмисли тази невъзможна ситуация.

— Дани, погледни ме.

Очите й проблясват.

— Обичам те — казвам аз.

— Аз също, но това се отнася и за другите, нали? Те също ме обичат като теб.

Ужасно е да чуя тези думи.

Не мога да отговоря по никакъв начин.

Оглеждам се наоколо, за да видя дали някой не ни наблюдава.

Молът е по-претъпкан отпреди малко.

Една жена бута детска количка.

Млада двойка вървят бавно, хванати са за ръце и ближат сладолед от фунийка, унесени в блажено щастие.

Някакъв старец се тътри зад съпругата си с изражение на лицето, което направо крещи: Моля те, нека си вървим у дома.

Тук не сме в безопасност.

Няма място в града, в което можем да намерим такава.

— С мен ли си? — питам Даниела аз.

Тя се поколебава, поглежда Чарли и после отново мен.

— Да — отвръща. — С теб съм.

— Добре.

— Какво ще правим?