Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (35)

33.
Ловците на чудовища и аз

— Не те харесвам.

Флетчър примигна и се огледа.

— Моля?

Фамилията на едрия момък до него беше Третнинг^[1].

Малкото му име Флетчър не знаеше. Когато фамилията ти е Третнинг, малкото име става някак си маловажно. А Третнинг действително си беше заплашителна фигура. Приблизително на възрастта на Флетчър, но значително по-едър и силен, а и много по-свиреп — в гласа му се долавяше вечна нотка на насилие.

— Не те харесвам — повтори той.

Този път Флетчър кимна.

— Да, и на мен така ми се стори, че чух одеве.

После пак сведе поглед към книгата, която четеше. Беше почнал да си носи книга навсякъде. Тъй като работата, която вършеше, се състоеше предимно в чакане, само книгата му помагаше да не откачи от скука, когато тръгваха на мисия. Полезна беше и в моменти като сегашния, когато мадам Мист го караше да чака пред кабинета й. Вече си беше възвърнал формата, за Бога! Докторката с непроизносимото име беше рекла, че вече може спокойно да се телепортира. Трябваше да е някъде вън, в екшъна, а не да виси тука и да те занимава с идиоти.

Третнинг посегна, пръстите му се сключиха около книгата и той я избута надолу.

— Няма ли да ме попиташ защо не те харесвам?

Флетчър вдигна очи.

— Няма.

Третнинг набърчи чело.

— Така ли?

— Така. Освен ако ти не искаш да те попитам. Искаш ли да те попитам защо не ме харесваш?

— Как може някой да ти каже, че не те харесва, а ти просто да си стоиш и изобщо да не ти стане любопитно защо е така?

— Не че не ми е любопитно — обясни Флетчър, — но просто допускам, че завиждаш за косата ми.

— Какво?

— Завиждаш за косата ми, за това колко е страхотна. Няма да си първият, който ми завижда за нея, повярвай ми, няма да си и последният. Тя си е просто невероятна.

— Не ти завиждам за косата.

— Сигурно завиждаш, поне мъничко.

— Млъквай. Не те харесвам, защото си страхливец и макар че всички го знаят, продължават да се държат с тебе като че ли си някаква важна част от това, което правим тук, в Убежището. Никаква важна част не си. Можеш да се преструваш, де си герой и воин, но и двамата знаем какво всъщност представляваш.

— Един страхливец?

— Точно.

Флетчър вдигна палци.

— Хубаво.

— Не ти пука, че те нарекох страхливец?

— Че защо да ми пука?

Третнинг поклати глава с презрение.

— Не знам какво изобщо е видяла в теб.

— Кой какво е видял в мен?

— Все едно.

— За кого говориш?

— За никого.

— За Валкирия ли? Не знаеш какво Валкирия е видяла в мен?

Третнинг се начумери, надигна се и се надвеси над Флетчър в целия си ръст.

— Ти си страхливец, а тя е спасявала света хиляда пъти, а ти само можеш да се телепортираш от тук-там и обратно! Та, каква е тайната? Как я накара да излезе с теб?

— Ти… си падаш по Валкирия, така ли?

Лицето на Третнинг беше потъмняло от гняв.

— Аз поне я ценя истински! Поне не съм разбил сърцето й!

— Аз не съм й разбил сърцето!

— Тя тогава защо те заряза?

— Не е твоя…

— Защото си й изневерявал! Късметлия си, че старейшините имат нужда от телепортатор, защото ако нямаха, досега щях да съм те смачкал заради това, което си й причинил!

— Слушай, станалото между мен и Валкирия изобщо не ти влиза в работата. Но ако толкова я харесваш, защо не я поканиш на среща?

— Може пък и да я поканя!

— Хубаво ще направиш.

— Поне в такъв случай тя ще излезе с някого, който действително я обича.

— Хмм. Добре. Я кажи, ти някога разговарял ли си с нея?

Третнинг помрачня още повече.

— Не си, значи — заключи Флетчър. — Никога не си разговарял с нея, но я обичаш. Е, не мога да се сетя за по-здравословно начало на една бъдеща връзка. Да ти дам ли един съвет? Ако чувствата ти са сериозни и наистина искаш да й направиш впечатление, знаеш ли какво трябва да сториш най-напред?

— Какво?

— Почни да я командваш. Честна дума. Тя обожава да й се налагат. Също така я защитавай и от най-дребното нещо, закриляй я от опасностите. Валкирия много обича други да решават вместо нея и да й казват какво да прави.

— Сериозно?

— О, да! Тя иска не толкова партньор, колкото началник.

Вратата на кабинета на Мист се отвори, вън пристъпи Типстаф и кимна на Флетчър.

— Заповядайте, господин Рен.

Флетчър стрелна Третнинг с една последна усмивка и влезе. Кабинетът представляваше мрачна стая с бюро, стол и без почти никакви други мебели. Вътре стояха прави двама други мъже: единият висок и слаб, другият — нисък и широкоплещест. Самата Мист седеше зад бюрото си на стол, целият в остри ръбове и източени шпилове. Облегалката му се издигаше почти до тавана — по-скоро трон, отколкото стол.

— Господин Рен — поздрави го тя тихо. Още от първата им среща Флетчър не беше спирал да се чуди как ли всъщност изглежда тази магьосница. Тялото й беше стройно и елегантно, кожата на ръцете — гладка, така че вероятно под черния воал се криеше млада жена. Но дали беше хубава? Или пък грозна? А може би беше съвсем обикновена? Какъв ли цвят беше косата й? А очите? Дали се усмихваше понякога?

— Разбирам, че вече сте се възстановили напълно.

Флетчър инстинктивно притисна длан към корема си.

— Да, готов съм за действие.

— Чудесно. Започвате веднага. Господата до вас са Грейшъс О’Калахан и Донегън Бейн, Ловците на чудовища — продължи Мист. — Може би сте чували за тях или пък сте чели книгите им. По думите им, били доста известни в определени среди.

Грейшъс и Донегън му се усмихнаха в унисон.

С дългия си пръст Мист почука по една снимка, сложена пред нея на бюрото.

— Името на тази жена е Зона. Освен всичко друго, тя е майсторка в изграждането на щитове чрез магически символи. Обратното, познанията й могат да бъдат използвани за разрушаване на вече готови щитове отвън навътре. Не можем да си позволим това да се случи с щита над Ирландия. Получихме сведения, че предстои Зона да бъде изведена от мексиканското Убежище след час, за да бъде транспортирана до Америка. По наши сметки, ще бъде на открито и уязвима за период не по-дълъг от десет секунди. Вие тримата ще се телепортирате при нея, ще я плените и ще я доведете тук.

— Бил ли си преди в мексиканското Убежище? — попита Донегън.

Флетчър кимна.

— Бил съм в повечето Убежища по света. Мога да ви заведа. Кой ще придружава жената?

— Конвой охрана — отвърна Мист. — Бодигардове — секачи и магьосници.

Флетчър се намръщи.

— И разполагаме само с десет секунди?

— Разстоянието между входа на Убежището и автомобила, с който ще я транспортират, се взема за около десет секунди.

— Ще отидем само ние, така ли? Само ние тримата?

— Не се предполага изобщо да влизате в схватка — отговори Мист. — Би трябвало тримата да сте достатъчни.

Флетчър вдигна очи към двамата Ловци, а Донегън му се усмихна:

— Не се притеснявай — рече. — Ние с това се занимаваме. Ще се справим.

Грейшъс кимна.

— Най-вероятно.

 

 

Флетчър ги телепортира на покрива на мексиканското Убежище, където тримата залегнаха и се заеха да се редуват да наблюдават входа с бинокъл. Грейшъс не спираше да се оплаква от ефекта, който силното слънце щяло да има върху нежната му кожа, така че Флетчър се телепортира за миг обратно до Ирландия, секунда по-късно се върна с чадър в ръка, който Грейшъс с радост прие.

Мексиканското Убежище беше двуетажна сграда с плосък покрив и непристъпен, ограден с висок зид двор. Под първия етаж надолу следваха неизвестен брой тайни нива, но за хората по улицата сградата си беше просто поредната посредствена и напечена от жаркото слънце постройка в квартала. Никаква охрана, никакви видими мерки за сигурност, нищо, което да привлича погледите.

— Та, значи способността ти е вродена, а? — попита Донегън, без да отмества очи от бинокъла.

Флетчър се обърна.

— Моля?

— Вродено ти е, казвам. Не е нужно да се учиш, за да можеш да се телепортираш.

Момчето сви леко рамене.

— Трябва да тренирам, за да се контролирам и за да мога да се телепортирам както трябва, но като цяло си прав, способността просто се прояви един ден, преди изобщо да бях чувал за магьосниците и прочее. За пръв път се телепортирах в деня, в който майка почина. Исках просто да се махна, хукнах, за да изляза от болницата, и изведнъж се озовах у дома.

— Сигурно си е било шок — намеси се Грейшъс.

— Въобще не разбрах какво стана. На следващия ден из главата ми се въртяха разни теории — как просто съм изтичал до вкъщи, но не си го спомням, защото съм бил разстроен заради мама. После, няколко седмици по-късно се случи отново. Единственият телепортатор, за когото бях чувал, беше Найткроулър — знаете ли го?

Грейшъс кимна.

— Курт Вагнер, от „Х-Мен“.

— Точно — отвърна Флетчър. — Затова с научна цел изчетох сума ти комикси, изгледах и няколко фантастики, както и някои сериали. Нали се сещате, „Драконова топка Z“, „Герои“… Но след „Мухата“ спрях да гледам. Две седмици след тоя филм не смеех да се телепортирам.

Грейшъс направи отвратена гримаса.

— Много добре те разбирам.

— А няколко месеца по-късно срещнах Валкирия и Скълдъгъри, а някакъв луд се опита да ме използва, за да върне Безликите обратно в нашия свят. А сега ето ме на, в Мексико Сити с Ловците на чудовища.

— Обичам истории с щастлив край — обобщи Грейшъс.

Донегън изопна рамене.

— Имаме раздвижване — рече и подаде бинокъла на Флетчър.

Момчето нагласи фокуса и видя как вратата на Убежището се отваря и как секачите извеждат охраняваната жена. До него Донегън и Грейшъс станаха, приклекнаха леко и свиха юмруци в готовност. Флетчър пое дълбоко дъх, изчака, докато зърна достатъчно голяма пролука в групата долу — точно до Зона — после пусна бинокъла, сграбчи Ловците на чудовища…

… и вече бяха долу насред конвоя, и Грейшъс раздаваше крошета, а Донегън изстрелваше енергийни лъчи, и всички се суетяха и крещяха, а Зона се оглеждаше с разширени от страх очи, и Флетчър я стисна за ръката, и…

… и вече бяха в Роърхейвън, в Убежището, но още от Мексико за Зона се бяха хванали един секач и един непознат магьосник, които сега се извъртяха към Флетчър, макар че в същия момент…

… полетяха надолу от най-високия връх в Алпите, вледеняващият вятър захапа лицето на Флетчър, търкаляха се надолу в снега, а момчето изчака магьосникът да пусне ръката на Зона и…

… сега остана да се отърве само от секача, и всички вече падаха нагоре, инерцията ги вдигна във въздуха над една спокойна и тиха ливада в Йоркшир, преди гравитацията отново да ги докопа, и те пак се стрелнаха надолу, а косата на секача замахна към гърлото на Флетчър…

… под проливния дъжд в Оукланд и Флетчър се приведе и се хвърли към Зона, и всички паднаха тежко на земята и се претърколиха…

… по пода на Убежището и Флетчър отхлаби хватката си и ето че отново…

… бяха в Алпите и пак падаха, магьосникът беше точно отдолу…

… точно до него и Флетчър го сграбчи с лявата си ръка и…

… йоркширският пейзаж отново се завъртя край тях, и момчето посегна и с дясната, и…

… сграбчи и секача, и…

… захвърли и двамата върху главите на другите от конвоя и Мексико, сам той падна в мелето, Грейшъс се завъртя и го изправи на крака, а Донегън го хвана за рамото…

… и тримата се озоваха над Зона в момента, в който тя спря да се търкаля по пода на Убежището в Роърхейвън.

Секачите пристъпиха напред и й сложиха белезници, а жената беше толкова втрещена, че изобщо не оказа съпротива. Отведоха я. Флетчър изтръска снега от косата си и излезе вън в коридора. Донегън и Грейшъс го настигнаха и закрачиха от двете му страни.

— Тримата сме чудесен екип — отбеляза Донегън.

— Така е — подкрепи го Грейшъс.

— Помисли си дали да не се присъединиш към нас, Флетчър. Не е лошо да си Ловец на чудовища.

Флетчър се засмя.

— Нищо не разбирам от лов на чудовища.

— Лесно ще те научим — отвърна Грейшъс. — Как си с рисуването обаче?

— Моля?

— Ние сме и писатели — обясни Донегън. — Сега се мъчим да стъпим и на пазара на илюстрираните издания. Имаме една идея, прилича на „Открий Уоли“, само дето в нашите книжки трябва да откриеш единствения жив човек, който се крие сред камари от разчленени трупове, докато луд убиец с моторна резачка го преследва. Детска книжка, нали разбираш.

— Заглавието ще е „Спаси оцелелия“ — допълни Грейшъс. — Как ти се вижда идеята?

— Ъм — отвърна Флетчър. — Не е ли малко… гадна?

Грейшъс сбърчи чело.

— Гадна ли?

— Не мисля, че е гадна — подкрепи го и Донегън.

— Ами да — повтори Флетчър. — Доста гадна си е. Мисля, че ще докара кошмари на дечицата.

— На мен не ми докарва кошмари — обясни Грейшъс, — пък хората вечно ми обясняват колко детински се държа.

— Така е, вечно това му обясняват — съгласи се Донегън.

Завиха зад първия ъгъл и се изправиха очи в очи с мадам Мист, задаваща се по коридора в компанията на Сик и Порша, а на ръцете на двете млади Деца на Паяка нямаше белезници, така че Грейшъс измъкна пистолета си, а ръката на Донегън засвети предупредително.

— Какво става тука, мътните го взели? — изръмжа Грейшъс.

Дори през воала Флетчър долови злобата в очите на Мист.

— Пистолет ли насочваш срещу ми, Ловецо? — попита тихо тя. — Аз съм старейшина. За посегателство срещу мен може и да си изгубиш главата.

— Сигурен съм, че Грейшъс не иска да ви нарани — пристъпи напред Донегън, но енергийният лъч вече припукваше между пръстите му. — Сигурен съм, че просто се чуди как така сте решили да пуснете тия двама убийци на свобода?

— Не е необходимо да давам отчет на такива като вас — отвърна Мист. Зад гърба й Порша се усмихна, а на лицето на Сик беше изписана досада. Тримата понечиха да продължат пътя си, но Донегън се изпречи насреща им.

— Върховен маг Ревъл нареди двамата да останат в ареста — рече.

— А аз нареждам да бъдат освободени — парира Мист. — Стореното сторено. Не могат да съживят Бърнард Сълт, не могат да заличат престъплението си, но могат да се постараят да поправят сторената грешка. Търсят изкупление. Кои сте вие, че да им отказвате това право?

— Не сте съгласували това си решение с Ревъл — настоя Грейшъс.

Мадам Мист сви елегантните си рамене.

— Боя се, че все още не мога да вляза във връзка с него. А не можем и да чакаме повече. Осъществихме връзка с потенциални съюзници, те очакват да ги приемем сред нас, така че не е разумно да отлагаме.

— Ние ще отидем да ги доведем — предложи Донегън. — Кажете на Флетчър къде се намират тези съюзници и ще отскочим да ги вземем.

— Тези съюзници изпитват недоверие към всички магьосници и към телепортаторите в частност.

Грейшъс сбърчи чело.

— Що за съюзници са тогава?

— Деца на Паяка — отвърна Мист. — Двама са, стари и могъщи. Ужаса и Кошмара. Няма да ви е по силите да ги доведете. Щом ви усетят, ще ви убият, а и окончателно ще ги загубим за нашата кауза.

— Ние сме Ловци на чудовища — напомни й Донегън. — Работата ни е да ловим чудовища.

Мадам Мист лекичко извъртя глава към него.

— Чудовища? На всички Деца на Паяка ли гледате като на чудовища?

Грейшъс сви рамене.

— Само на онези, които могат да се превръщат в гигантски чудовищни паяци.

— Губим време — продума Порша. — Или ни пуснете да минем, или нападнете старейшината и си понесете смъртната присъда за предателство. Кое избирате?

За момент нещата изглеждаха така, сякаш Грейшъс и Донегън ще изберат втория вариант, но после Бейн отпусна ръка, а О’Калахан прибра пистолета в кобура. Мадам Мист продължи пътя си, все едно нищо не се беше случило. Порша я последва с нагла усмивчица на лицето, а Сик изсъска срещу Ловците, когато ги подмина.

Донегън ги изчака да се отдалечат, после се обърна към Грейшъс.

— Той ми изсъска.

— Изсъска ти.

— Трябва ли да му изсъскам в отговор?

— Вече е малко късничко за това.

— Още може да ме чуе.

— Не и ако не изтичаш да го догониш.

— Смяташ ли, че трябва да го сторя?

— Струва ми се, че не.

— Аз пък смятам, че трябва.

— Ще изглежда малко странно.

— Може би си прав — Донегън стисна устни и размаха юмрук зад гърба на Децата на паяка.

— А така. Даде му да се разбере — подхвърли Грейшъс.

Донегън кимна.

— Ще си помисли хубавичко, преди пак да ми съска — после се обърна към Флетчър. — Та, за „Спаси оцелелия“. Участваш ли в проекта?

— Ъм — смути се момчето. — Не мога да рисувам.

— Това да не те притеснява — прошепна му Грейшъс. — Ние пък не можем да пишем. Но недей казва на никого. Тайна е.