Публий Овидий Назон
Метаморфози (124)

Вълкът

Докато още разказва на Луцифер чадото тази

метаморфоза на брат си, дотичва задъхан Онетор,

който пасеше стадата, фокиецът, и се провиква

силно: „Пелее, Пелее! Ужасно известие нося!“

И му Пелей заповядва, каквото е, да го разкаже.

И трахиниецът в уплах, с уста треперяща, започва:

„Към лъкатушния бряг бях повел заморените бици,

богът на слънцето в своя зенит зад гърба си остави

също пространство, каквото стоеше пред него в небето.

Някои бици, превили колене на жълтия пясък,

гледаха, както лежат, към огромната шир на водите.

Други вървяха насам и натам със забавени крачки,

някои плуват, глави над вълните отгоре подават.

Гуши се храм край морето, негреещ от мрамор и злато,

но засенен бе от лес стародавен и сплетени грани.

В него домува Нерей с Нереидите — морските сили,

както разказа морякът, разгънал на пясъка мрежи.

Езеро с храма граничи, с надвиснали гъсти върбаци,

то се водни от вълните, които преливат брега си.

Ето оттам рев и трясък разтърсват околната местност.

Страшно чудовище, вълк! Цял опръскан от блатната тиня,

той се устрелва, омацал устата си с пяна и кърви —

мълния сякаш, в очите му кървави пламъци святка.

Ако вълкът да вилней от глада и беса си еднакво,

но го възбужда бесът му, не гледа той да уталожи

със умъртвените бици ужасния глад, но издавя

цялото стадо и стръвен го върху земята натръшква.

Докато даваме ние отпор, част от нашите падат

в рани от острите зъби и мрат. От кръвта червенеят

първо брегът и вълните, и блатото, с рев огласено.

Всякакво бавене вреди, за мислене нямаме време.

Докато нещо остава, да тръгнем с оръжие вкупом,

нека оръжие грабнем и копия заедно дигнем!“

Рече овчарят това, но щетата не трогна Пелея.

Спомни убийството той и се сети: сирота Псамата,

дето е Фока убил, му нанася имотната пакост.

Царят етейски нарежда да вземат мъжете доспехи

с въоръжение страшно. Поиска и той да замине.

Но Алциона, жена му, в уплаха от общата гледка,

скача и още преди да си сложи порядък в косите,

тя ги заскубва в ръце и прегръща врата на съпруга,

моли го с думи и сълзи да прати без себе си помощ,

тъй чрез един живот той да запази живота на двама.

Казва синът на Еак: „Прогони си страха благороден,

хубав, царице! Молбата ти вече ме с радост изпълва.

Не чрез оръжие мисля дошлия звяр аз да отблъсвам.

Нека богинята морска помолим!“ Стоеше там кула

и върху нея огнище — желан знак за изнемощели

кораби. Качват се там и печални въз жълтия пясък

виждат натръшкани бици и техния опустошител

с окървавената паст и с кръвта по сплъстените власи.

Вдига ръцете оттам към брега на морето открито

и се помолва Пелей на Псамата, на модрата дева,

да си гнева прекрати и помогне, но тя от молбите

на Еакида не скланя. Едва за мъжа си Тетида

прошка измолва. Макар и подмамван вълкът да се върне,

той се не спира, опитал веднъж на кръвта сладината,

докато, както клони към врата на раздрана юница,

бива превърнат на мрамор. Запазва и тяло, и всичко

той, без цвета си, показва от камъка новата багра,

че не е вече вълкът и не може да всява уплаха.

Но на Пелей, на беглеца, съдбата не дава и тука

да се посели. Изгнаник, в Магнезия стига скиталец,

дето греха му Акаст, хемонийският властник, очиства.