Дейвид Балдачи
Дългият път (8)

8

— Добро утро, специален агент Пайн.

Пайн току-що беше отключила вратата на офиса на ФБР в Шетърд Рок. Ставаше въпрос за блиндирана врата с касова брава и видеофон. Подобни мерки за сигурност изглеждаха прекалени за градче като това, но не бяха въведени случайно.

В края на седемдесетте години двама агенти на ФБР в Ел Сентро, Калифорния, бяха застреляни от социален работник, разследван за злоупотреба с държавни фондове. Убиецът нахлул в офиса им, чиято врата изобщо не била подсигурена, и изпразнил пушката си в тях. Оттогава Бюрото полагаше сериозни усилия да повиши сигурността на всичките си офиси в страната — от най-големите до най-малките.

Каръл Блум беше поздравила Пайн от работното си място в предната стая на офиса им, който се състоеше само от две помещения. Останалите наематели в сградата включваха адвокатска кантора, зъболекар, строителна компания и застрахователна агенция. Плюс още една федерална правоохранителна служба.

Пайн затвори вратата след себе си.

— Каръл, от доста време работим заедно. Можеш да ме наричаш просто Атли.

— Държа на професионалните отношения. Доколкото знам, такива са били изискванията и на господин Хувър.

— Добре, предложението ми остава валидно. Да не говорим, че господин Хувър е работил в Бюрото много, много отдавна.

Пайн беше с бяла риза, тънко яке, джинси с широк кожен колан с масивна месингова тока и прашни ботуши. За разлика от нея Блум беше с бяла плисирана пола, сако в морскосиньо и обувки с токчета. Гъстата й коса беше грижливо събрана на кок. Носеше съвсем малко грим, макар че според Пайн тя изобщо не се нуждаеше от него. Блум беше красива жена и се поддържаше в отлична форма. Имаше изумруденозелени очи, които се съчетаваха интересно с червеникавата й коса, четвъртитата брадичка и високите скули. Беше екзотична птица, колкото и глуповато или старомодно да звучеше подобно определение днес. Друго определение, което обаче никой не би оспорил, беше „професионалист“.

— Оставих най-новите случаи на бюрото ви. От Флагстаф ще се обадят следобед, за да обмените последната информация по тях. Включила съм предстоящия разговор в календара ви.

— Благодаря.

— Знаете ли, харесва ми, че не сте някоя… натегачка.

Пайн вдигна поглед.

— Работила съм в офиси, където агентите се втурват да имитират дейност — добавят документи, вземат нови входящи номера… и какво ли не, само и само да се докарат пред шефовете си.

— Знам какво означава натегачка, Каръл.

— Но вие не сте такава.

— Не виждам смисъл. Работя по даден случай, за да го разреша, а не за да въртя бюрократични номера.

— Как мина почивният ви ден?

— Добре.

— Какво правихте?

— Пътувах.

— До някое приятно и забавно място ли?

— Не бих казала… никак даже.

Големите очи на Каръл се разшириха още повече.

— Искате ли да поговорим?

— Не.

Погледът й помръкна.

— А искате ли кафе? Току-що купих нова машина.

— Сигурно си попълнила цял куп формуляри.

— Нямаше да ми се размине, затова предпочетох да я купя с лични средства.

— Браво на теб. Бих изпила едно кафе.

— Черно?

— Както винаги.

Пайн влезе в кабинета си и затвори вратата.

Намираше за озадачаващо и лицемерно желанието на Блум да поддържа строго професионални отношения и същевременно да се интересува от всеки аспект от личния живот на прекия си началник. А може би тя просто се опитваше да се държи приятелски. Въпреки че двете работеха заедно от около година, Пайн не смяташе, че я познава добре.

Нищо чудно и тя да мисли така за мен. А може би това е нормално.

Пайн остави якето си в малкия гардероб, седна зад очуканото бюро — най-обикновено, сиво, каквито ФБР поръчваше в огромни количества — и включи компютъра си.

Когато ставаше въпрос за технологии, Бюрото все още изоставаше — компютърът й беше отпреди осем години. Наложеше ли се да обработи голямо количество информация, предпочиташе да използва лаптопа си или дори мобилния си телефон. Понякога се чудеше как така вече не използват телефон и модем за връзка с интернет.

Блум почука и влезе с чаша кафе, от която се вдигаше пара.

— Закусихте ли? — попита тя.

— Не.

— Гладна ли сте? Мога да отида до пекарната. Не е проблем.

— Няма нужда, благодаря.

— Закуската е най-важното хранене за деня. Имам шест деца и много добре знам какво говоря.

Пайн вдигна поглед от папката, която току-що бе отворила.

— Ще го имам предвид.

— Нещо друго?

Знаеше, че Блум иска да помогне с нещо, но истината беше, че самата тя успяваше да се справи с всичко и без секретарка. Беше въпрос на време и шефовете в Бюрото да стигнат до същия извод и да съкратят тази длъжност. От друга страна обаче, колелцата на федералната бюрократична машина се въртяха много, много бавно. Блум сигурно щеше да се пенсионира далеч преди да съкратят щатната бройка.

— Не, аз… — Пайн замълча, тъй като секретарката й я гледаше с очакване. — Всъщност да. Ще видиш ли дали инициалите „Дж“ и „К“ означават нещо?

— В какъв контекст?

— Някой ги е издълбал върху кожата на мъртво муле, открито на дъното на Гранд Каньон. Не знам нищо повече и не очаквам да откриеш нещо, но все пак…

Блум обаче я погледна замислено.

— Хрумва ми нещо, но нека първо проверя — каза тя и излезе.

Пайн зяпна изненадано, но после се върна към работата си и прекара следващия час в подготовка на месечния отчет пред прекия си началник. Докладът беше посветен на напредъка по другите случаи, по които работеше. Беше отделила доста време, за да се запознае със служителите на останалите правоохранителни служби, работещи тук. Беше посетила и местните индиански племена, оставили отпечатъка си върху района. А това не бяха хора, с които можеш бързо или лесно да намериш общ език. Напредваше бавно, с малки стъпки. Но откакто беше дошла тук, успя да залови един банков обирджия, да разбие пласьорска мрежа за опиати, да арестува изнасилвач, подбирал жертвите си изцяло на територията на индианските племена… Всичко това й помогна да спечели доверието на онези, които можеха да й помогнат да си върши работата както трябва.

Пайн отмести папките настрани и отпи от кафето си. Имаше силен аромат, а обичайният кисел вкус беше изчезнал безследно. Тя хвърли поглед към отсрещната стена, където още личаха вдлъбнатите следи от юмрук.

Това не беше нейният юмрук, а юмрук, насочен към нея от заподозрян, който не беше успял да овладее нервите си.

Втората вдлъбнатина в стената, разположена точно под юмрука, беше значително по-голяма. Тя показваше къде се беше забила главата на нападателя, след като ударът му пропусна целта и бързата и решителна намеса на Пайн сложи край на инцидента.

Докато Пайн закопчаваше белезниците на нападателя си, опряла коляно в гърба му, Блум, която несъмнено беше чула суматохата вътре, отвори спокойно вратата и попита дали да извика ченгетата да отведат този „глупак“.

Именно тя предложи на Пайн да остави вдлъбнатините на стената.

— Действат отрезвяващо — беше обяснила секретарката. — А и нали казват, че видяното струва повече от хиляди думи.

Идеята е брилянтна, помисли си тогава Пайн и остави следите както си бяха. Пострадалият подаде оплакване срещу нея. Заяви, че го е нападнала без причина. Оттогава тя държеше в стаята си скрита видеокамера, която записваше със звук. Бутонът за активиране беше монтиран под бюрото, точно до коляното й. Не беше поставен с цел защита, поне не физическа защита, а в случай че някой друг „глупак“ се опита да излъже кой кого е нападнал.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна номера и се намръщи. Отпи глътка кафе.

Обаждането идваше от Флагстаф. Твърде рано. А това никога не беше добър знак.

— Пайн на телефона.

— Един момент, ще ви свържа с Роджър Ейвъри — каза женски глас.

Роджър Ейвъри ли?

Той не беше непосредственият й началник, затова и не очакваше обаждане от него. Постът, който заемаше, се намираше на две нива над прекия шеф на Пайн. Ейвъри работеше в Бюрото от шест години, или два пъти по-малко от самата нея, но се случваше някои агенти да се издигнат до поста инспектор само за три-четири години. Пайн така и не си направи труда да кандидатства за подобна длъжност и се съпротивляваше на всеки опит да бъде изтеглена от полева работа и закотвена зад бюро. Тя имаше ясно и категорично мнение относно инспекторите във ФБР: хора, които киснат в кабинетите си по цял ден и казват на останалите агенти как да си вършат работата, оставят на тях къртовския труд, а после обират лаврите.

Пайн не понасяше Ейвъри, но изтърпяваше стоически всеки контакт с него. Предпочиташе да й направят клизма, отколкото да си говори с този човек.

— Пайн? — прозвуча гласът му след секунда.

— Да, сър?

— Изненадана ли си да ме чуеш?

— Очаквах обаждане от ръководството, за да обсъдим случаите, по които работя. Но не и от вас, сър.

— Обичам да държа ръката си на пулса на събитията, така да се каже, затова тази седмица звъня лично на всички агенти.

Ръката си на пулса… Дрън-дрън. Този тип ще се провали и на най-елементарния тест с детектор на лъжата.

— Обаждането е включено в календара ми за този следобед.

— Реших да ти звънна по-рано. Знам, че не обичаш да стоиш в офиса, но ако си заета…

И Ейвъри като всеки друг инспектор съвсем не беше искрен, когато отправяше подобно предложение. Ако Пайн му кажеше да й се обади по-късно, щеше да получи черна точка. Затова тя отвърна:

— Не, разбира се.

Посегна към папките със случаите, по които работеше, но следващите му думи я накараха да спре.

— Не се съмнявам, че се справяш отлично с рутинните случаи. Никога не съм имал забележки към теб в това отношение.

Беше се изразил пределно ясно. Имаше забележки към нея, защото понякога Пайн пазеше много ревниво разследванията си. Изобщо не й пукаше дали ще нарани нечии чувства, или ще извие ръцете на някого, стига да се добереше до истината. „Глупакът“, чиято глава беше забила в стената, не само подаде оплакване срещу нея, но и заведе дело в съда. Не постигна нищо и с двете, тъй като се оказа, че и преди е нападал не само обикновени граждани, но и полицаи.

— Добре — отвърна Пайн. — С какво мога да помогна тогава, тъй като наистина трябва да изляза?

— Да поговорим за случилото се в каньона.

Пайн се приведе напред в евтиния си канцеларски стол. Същински боклук, купен от магазин за преоценени стоки, който нямаше нито удобна облегалка, нито подлакътници. Освен това се клатеше и тя имаше чувството, че седи върху топка желе по време на земетресение. Рано или късно щеше да се наложи да си купи нов стол със служебни пари и щеше да последва мъмрене, че не е попълнила съответните формуляри. Но ако някой чиновник от Бюрото решеше да си направи труда да дойде до Шетърд Рок и да я плесне през ръцете заради желанието й да седи на нормален стол… е, какво толкова, нека го направеше.

— В каньона? — повтори Пайн.

— Става въпрос за онова мъртво муле.

— Ясно.

— Как върви разследването?

— Случаят е съвсем отскоро. В началото съм…

— Добре. Исках да науча повече подробности.

— Изпратих предварителен доклад.

— Прочетох го. Интересувам се от напредъка ти след това.

— Нямам представа кой го е направил, защо и как го е направил или къде е сега — призна Пайн. — Като изключим това, разследването върви добре.

Ейвъри не обърна внимание на сарказма й, което я изненада.

— Бенджамин Прийст?

Пайн не бе споделила с никого, че човекът, представил се като Бенджамин Прийст, всъщност не е той.

— Снощи разговарях с брат му.

— И какви са резултатите от този разговор? — попита търпеливо Ейвъри.

Мисля, че знае отговора и очаква от мен да го потвърдя. Или пък не…

— Брат му не знаеше подробности за „Кейприкорн“. Нито адрес, нито телефон. Бенджамин не е споделял нищо за работата си. Дори не мога да открия доказателство за съществуването на подобна компания. — И преди Ейвъри да е казал нещо, тя попита директно: — Вие успяхте ли да откриете нещо, сър?

— Не аз работя по случая, Пайн, а ти.

— Да, сър.

— Друго?

Пайн реши да хвърли бомбата.

— Изглежда, че Отделът за национална сигурност се интересува от случая. Може би сте чули нещо?

Ейвъри замълча за няколко секунди, които й се сториха безкрайно дълги. Чуваше дишането му. То сякаш се учести.

Дали току-що не съсипах кариерата си?

— Продължавай да работиш по случая, Пайн — каза той накрая. — Потрябва ли ти помощ, свържи се с мен.

— Да, сър.

— И… Атли?

Сега пък „Атли“. Много любопитно.

— Да?

— Отваряй си очите на четири.

Връзката прекъсна.

Атли Пайн беше получавала подобен съвет само веднъж в цялата си кариера. И тогава се оказа, че Бюрото наблюдава нея.

Секретарката отвори вратата само след миг. Явно беше чула позвъняването, но не и последвалия разговор.

— Всичко наред ли е, агент Пайн?

Пайн я погледна.

— Всичко е наред, госпожо Блум.