Дейвид Балдачи
Дългият път (30)

30

Пайн извади пистолета си.

Знаеше, че ако помръдне, старите дъски на пода ще изскърцат и ще издадат присъствието й.

Погледна към прозореца, който се намираше на трийсетина сантиметра от нея. Щеше ли да успее да стигне до него, без да стъпи на пода? Едва ли. Затова и не помръдна.

Обикновено Пайн се представяше като федерален агент и изискваше другите да съобщят своята самоличност. В случая обаче тя беше проникнала незаконно в къщата на Бен Прийст и нямаше как да заяви, че действа от името на ФБР. Ако човекът долу беше полицай, Пайн беше загазила много сериозно.

И да не беше полицай, пак беше загазила.

Затова остана на място, без да помръдне. Изчакваше.

Ако бяха ченгета, щяха да извикат, за да предупредят останалите за присъствието си.

Пайн извърна глава към улицата. Не видя никакви светлини отвън, следователно пред дома на Бен Прийст не беше спряла полицейска кола с включени синьо-червени лампи.

Стъпките на долния етаж продължиха още няколко секунди, после спряха.

Пайн можеше да си представи какво прави онзи долу. Крачка напред, спира, оглежда се. Крачка напред. Спира. Оглежда се.

Стъпките стигнаха подножието на стълбите, след което започнаха да се изкачват нагоре.

Е, това щеше да я постави в неизгодно положение, защото който и да отвореше вратата на спалнята, щеше да я види веднага.

Изведнъж ослепителна светкавица прониза нощното небе.

Чакай… чакай…

Последвалата гръмотевица беше толкова силна, че разтърси къщата. Пайн се възползва от случая, за да прекоси стаята и да застане зад вратата.

Стъпките продължиха. Миг по-късно Пайн долови разговор. Не чу за какво става въпрос, но това означаваше, че човекът не е сам. Въпреки това тя смяташе, че шансовете са на нейна страна, тъй като щеше да ги изненада. В противен случай нямаше на какво да разчита.

Звуците от стъпките, смесени с приглушени гласове, стигнаха до втория етаж. И продължиха, както беше направила и тя, от спалня на спалня. Накрая се озоваха пред третата и последна стая.

Пайн следеше как напредват, като се ослушваше за проскърцване на дъските. Стъпките се насочиха към вратата. Пайн не помръдна от мястото си.

Видя как вратата се открехва леко, със сантиметър-два. А после се отвори изведнъж, но долната й част задра в неравния под и спря, преди да удари Пайн.

На прага се появиха две фигури.

Тя надзърна предпазливо иззад вратата. Не бяха полицаи, освен ако ченгетата не бяха започнали да носят черни ски маски. И двамата мъже бяха въоръжени. И двамата се бяха привели и се оглеждаха внимателно.

Пайн се надяваше да не погледнат към нея.

Напразно.

В мига, в който единият мъж я видя, тя изрита вратата и ръбът й се заби в лицето му. Онзи изохка, политна назад, блъсна се в другия и падна на пода. Още докато отхвърчаше от сблъсъка, пистолетът му описа полукръг нагоре и пръстът му инстинктивно натисна спусъка. Куршумът се заби в тавана и отгоре се посипаха парченца гипс.

Първият мъж се стовари по задник на пода и преди да дойде на себе си, Пайн го извади от играта, като го изрита в слепоочието, влагайки в удара цялата си тежест и значителна част от силата си. Той се просна по гръб, без да издаде нито звук.

Вторият се изправи, но преди да насочи пистолета си към нея, юмрукът на Пайн се заби в брадичката му. Ръката й мина над главата й, използвайки максимално кинетичната енергия на приклекналото й тяло. Чу как някаква кост изпука в резултат на удара. Мъжът изпусна пистолета и се присви от болка, но Пайн му нанесе нов удар, подсечка с крак, която го свали на пода. Тя се надвеси над него и заби показалец в едното му око. Когато той извика и се хвана за лицето с две ръце, тя изрита главата му с пета.

Онзи изохка отново и изпадна в безсъзнание, също като приятелчето си на пода.

Пайн ги претърси набързо, но и двамата не носеха документи. Свали маските им и засне лицата им с мобилния си телефон. Огледа оръжията им и снима и тях.

Миг по-късно вече тичаше надолу по стълбите. Излезе по същия начин, по който беше дошла. Мина покрай тухлената стена откъм задния двор и излезе на съседната пряка. Продължи бързо към следващото кръстовище, зави наляво и се върна на улицата на Прийст. Надзърна предпазливо зад ъгъла, за да провери дали около къщата му има някой.

Не забеляза нищо необичайно. Възможно беше в някой от паркираните автомобили да седи човек, но беше прекалено тъмно, за да различи нечий силует.

Пайн разтри кокалчетата на ръката си. По-късно щеше да ги наложи с лед. Онези типове не бяха ченгета. Не бяха и федерални агенти. Двама мъже със ски маски и пистолети. Кои бяха те? И по-важният въпрос: за кого работеха? Защо се интересуваха от Прийст?

Очевидно не бяха дошли заради нея. Ако я бяха видели да влиза в къщата, щяха да проявят доста повече предпазливост, докато проникват в единствената стая, в която би могла да се скрие. Единият можеше да нахлуе и да я изненада, а вторият — да я неутрализира. Пайн щеше да постъпи именно така на тяхно място.

Умът й работеше трескаво. Тя почти не обърна внимание, че вали проливен дъжд. Едва когато нова светкавица разцепи небето, осъзна, че стои под едно от огромните дървета в Александрия, чиито вековни корени бяха надигнали плочките по тротоара. Обърна се в противоположната на дома на Прийст посока и се запъти към колата.

Минаваше три, слънцето щеше да изгрее след няколко часа.

Тя тъкмо приближаваше колата, когато забеляза движение отляво. Който и да беше, не се прокрадваше тихо. Не възнамеряваше да я нападне изневиделица.

— Може ли да поговорим?

Пайн се обърна с лице към непознатия. Оказа се дребен азиатец със спортна фигура, малко над четиридесет. Беше облечен с шлифер, носеше широкопола филцова шапка и очила. В едната му ръка имаше чадър, но, странно защо, го държеше за обратния край.

Пайн отговори на въпроса му, като насочи пистолета си към него. Той не трепна при вида на оръжието.

— Искрено вярвам, че сте интелигентна жена — продължи мъжът. — Мисля, че срещата ни е в интерес и на двете страни.

Говореше с едва доловим акцент, но съвсем правилно, макар и твърде книжовно.

— Кой сте вие?

— Може би някой, който би могъл да ви обясни поне частично деликатното положение, в което се намирате.

— Слушам ви.

— Не тук. Да намерим някое по-удобно място.

— Никъде няма да ходя с вас.

— Настоявам.

Пайн насочи оръжието си към непознатия.

— Не мисля, че сте в положение да настоявате за каквото и да било.

Той реагира толкова бързо, че Пайн така и не видя как дръжката на чадъра полита към пистолета й и го изтръгва от ръката й. Тя изведнъж осъзна, че е без оръжие, а много мразеше подобни ситуации.

Приклекна и се приготви за бой. После повдигна крачола на панталона си и извади беретата. Още преди да я насочи, мъжът скочи напред, нанесе добре премерен ритник и пистолетът изхвърча. После остави чадъра на покрива на паркирана на улицата кола.

— Настоявам да ме придружите. Имам автомобил наблизо.

— Никъде няма да ходя.

Мъжът отново реагира толкова бързо, че Пайн едва успя да блокира ритника му. Въпреки това ударът му я отхвърли назад и тя се претърколи през предния капак на колата. Приземи се на тротоара от другата страна.

Изправи се бързо, но недостатъчно. Следващият удар я повдигна във въздуха и гърбът й се стовари върху ствола на едно дърво на улицата.

Пайн се надигна, изтри кръвта от устните си и вдигна гард.

— Доста сте упорита — отбеляза мъжът.

Пайн не отговори. Пестеше си дъха. Никога не се беше изправяла срещу толкова бърз човек. Дори инструкторите й по смесени бойни изкуства не можеха да се мерят с него. Той беше с десетина сантиметра по-нисък и с петнайсетина килограма по-лек от нея, но Пайн никога не беше получавала такива силни удари.

Опита се да нанесе удар с крак, който той блокира с лекота. Инерцията й я накара да приклекне, което бе съвсем целенасочено. От тази позиция тя сякаш експлодира и нанесе рязък удар с лакът, насочен към гърлото му. Умен ход, но противникът й просто се дръпна назад и я изрита в гърба, при което Пайн се просна по лице на улицата.

Надигна се бавно, оправи панталона си и духна леко върху ожулените си длани.

— Очевидно е и за двама ни, че ситуацията започва да става абсурдна — заяви мъжът.

Пайн виждаше само едно решение. Хвърли се напред и получи силен удар в главата, последван от друг в коремните мускули. И двата удара бяха доста мощни, но първо, черепът на Пайн беше изключително здрав и второ, вдигането на тежести, непосилни за повечето хора, бяха превърнали мускулите й в стомана.

Тя се престори, че се препъва, но в последния момент се хвърли напред, обви крака около тялото на мъжа и лявата му ръка и го склещи в здрава хватка. Инерцията от скока й и общата им тежест ги запратиха да се търкалят по средата на улицата. Шапката на мъжа отхвърча.

Пайн стисна мускулестите си крака около тялото му, като в същото време изви дясната му ръка над главата в опит да извади раменната му става. Долавяше съвсем отчетливо тежкото му дишане. Стисна още по-здраво. Целта й беше да попречи на диафрагмата му да се движи нагоре-надолу. Именно това движение гарантираше, че ще остане жив и в съзнание.

Пайн като че ли долови как съпротивата му отслабва. Оказа се, че греши. Показалецът на лявата му ръка, която беше притиснала, се заби във вътрешната страна на бедрото й. Той започна да натиска с огромна сила. Кракът й първо стана безчувствен, после остра болка прониза всички мускули и стави в тази половина на тялото й.

Пайн извика безпомощно, а нападателят й се освободи от изтръпналия й крак. Миг по-късно лакътят му се заби в брадичката й с такава сила, че тя отпусна още малко хватката си. Последва нов удар с лакът и мъжът се освободи не само от краката й, но и от ръката, която го държеше. Претърколи се настрани, скочи на крака и изрита Пайн в корема.

Тя повърна и малкото, което беше в стомаха й. Остана да лежи на улицата толкова замаяна, че едва видя как мъжът се надвесва над нея.

— Сгреших — каза той и сви юмрук. — Съвсем не сте толкова умна, колкото смятах отначало.

Вой на сирени разцепи нощната тишина. Като че ли приближаваше към тях с висока скорост. Мъжът се извърна по посока на звука и това предостави на Пайн едничката възможност, от която се нуждаеше.

Макар да беше далеч по-добър боец и да я бе надхитрил при всяка размяна на удари, мъжът все пак беше допуснал грешка: беше подценил дължината на краката й. Десният крак на Пайн полетя нагоре и тя го изрита в слабините с върха на обувката си. Нападателят й извика, преви се надве и се олюля назад.

Все така просната на улицата, Пайн проследи как той взема шапката си и потъва с несигурна крачка в мрака. Воят на сирените се усилваше.

Тя се надигна бавно. Придвижваше се едва-едва, като провлачваше левия си крак, но успя да вземе пистолетите си, да отключи колата, да се отпусне тежко на предната седалка и да се наведе достатъчно ниско секунди преди патрулката да мине покрай нея.

Пайн свали прозореца. От разцепената й устна течеше кръв, но тя запали двигателя, включи на скорост и бавно потегли.

Дано проклетата флашка да си заслужава.