Вероника Рот
Подменена орис (52)

Глава 50
Сайра

На следващото утро не ни оставаше друго, освен да си тръгнем от къщата, където се укривахме. Да си отидем от Воа и Лазмет, да изоставим Акос.

Да се откажем, с други думи.

Претършувахме гардеробите в един от изоставените апартаменти, за да намерим нови дрехи за всеки от нас, после напуснахме къщата. Бяхме обещали на Иса, която чакаше известие да ни прибере, че ще се срещнем с нея, ако успеем да избягаме.

Докато вървяхме, грубият плат на тесните ми панталони ме дращеше по краката и не ми даваше покой. Нечия стара плетена покривка за легло се беше превърнала в шал, с който прикрих лицето си, но и той също протриваше кожата ми. Зит и Етрек вървяха начело, кокът на главата на Етрек подскачаше на всяка крачка, след тях на значително разстояние бяха Има и Тека, а на опашката — аз и Сифа. Докато минавахме под едни заковани прозорци, се заслушах в разговора на Има и Тека.

— Къщата ще западне сега — казваше Има. — Поне е далеч и едва ли някой крадец ще си направи труда да я обере.

— Щом всичко свърши, ще ти помогна с ремонта — обеща Тека.

— И бездруго е пълна с вещи на Узул — поклати главата си Има.

Тя беше затъкнала косата зад ушите си и под яката на якето си, за да не се вижда много, но беше невъзможно да скрие това безупречно бяло.

Името на Узул ме жегна, но едва ли повече, отколкото Има. Аз не го бях убила, не и в истинския смисъл на думата, болката го беше пренесла при смъртта, а тя беше дошла от мен. Сайра Ноавек, снабдителят с болка, представител на агонията.

Стигнахме до сградата, където ни чакаха Иса и корабът, скрити под мушамата на покрива. Зит й беше пратил съобщение предната вечер, за да я извести, че поне някои от нас са живи, затова тя все още не беше избягала от града. Заизкачвахме се тежко по стълбището, което все така миришеше на боклук, и с предимството, което ми даваха дългите ми крака, аз отново се озовах начело на групичката до Зит.

Той ми хвърли съчувствен поглед.

— Аз…

— Ох, недей — въздъхнах. — Не обичам да ми съчувстват.

— Тогава може ли да ти предложа ободрително потупване по гърба? Или може би груби думи за кураж?

— Имаш ли бонбон? Бих взела един бонбон.

Той се усмихна, бръкна в джоба си и извади нещо в ярка найлонова обвивка с големината на нокът. Присвих очи, но го обелих и извадих парченце твърд мед от фензу, който се познаваше по яркожълтия му цвят.

— Брей, значи носиш бонбони в джоба си?

Зит сви рамене, после отвори вратата към покрива и в кладенеца на стълбите нахлу мъглявата светлина на Воа. Небето беше скрито зад облаци и градът светеше в жълтеникаво сияние — задаваше се буря. Дебелото платнище, което покриваше кораба, беше още вързано за покрива, но хлабаво, за да може при нужда Иса да отлети, без да се налага да го отвързва. Мушнах се под края му и едва не се задавих с бонбона.

На сгъваемите стъпала, които се спускаха от люка, стоеше Айджа.

— Ти какво правиш тук? — попитах аз.

— Няма да остана — предупреди той.

Изглеждаше странно, отпуснал цялата си тежест на единия си крак, стиснал с една ръка подгъва на якето си.

— Това не отговаря на въпроса й — обади се Тека зад гърба ми.

— Тук съм, за да ви предупредя — рече Айджа.

— Защо? Пак ли ни предаде на шотетската полиция? — попита Зит.

— Не. Аз… исках само да се спася. Да избягам от нея. — Той кимна към мен. — А след това част от виденията ми… съвпаднаха. Наместиха се.

— Моите не са — рече Сифа с навъсено чело.

— Исае Бенесит прехвърли част от себе си, когато ни принуди, тоест принуди Ризек, да види спомените й преди смъртта му — обясни Айджа. — Аз я разбирам по-добре от вас. Познавам и кътните й зъби.

Усетих, че Тека ме зяпа озадачено, но нямах сили да отвърна поглед. Светлозелените очи на Айджа бяха необичайно бистри за първи път от много време насам.

— Знам, че времето ни свърши. Исае Бенесит обеща да не упражнява натиск върху Огра и да не гонят от страната изгнаниците преди края на седмицата, която ми даде.

— Друго е намислила тя — каза Айджа. — Подготвя нов удар с антипоточния заряд — като онзи, който разруши странстващия кораб.

Сифа вдигна ръка и захлупи устата си и за първи път разбрах не от спомените си, не чрез догадки, а видях със собствените си очи, че с нея си приличаме. Същия силен нос. Същото бурно чело. Семейство Кересет, моето семейство.

— Антипоточен — отново насочих вниманието си към него.

Не бях дете, което копнее за майка. Бях имала майка. Бях я убила.

— Така се казва оръжието. Потокът е съзидателна енергия, а антипотокът е неговата противоположност. Когато се сблъскат… изригва мощна енергия.

Изсумтях. Мощна енергия!

Иса излезе от кораба и заобиколи Сифа. Втурна се към Етрек, прегърна го, после Тека и после мен — набързо и като трепна от болка, но все пак ме прегърна.

— Оживяла си — рече задъхано.

— Говори за себе си. Аз съм привидение.

— Ако това беше истина, нямаше да ме боли да те докосна — отвърна тя без следа от чувство за хумор.

Погледнах Тека, която сви рамене.

— Кога да очакваме удара? — попита тя Айджа.

Той въздъхна:

— Тази вечер.

Точно тогава малка флотилия кораби се издигна от местността край имението на Ноавек като мехурчета в чаша вода. Те постояха групирани известно време и ако небето не пустееше, ако не носеха герба на Ноавек по крилата си, нямаше и да ги забележа. Но това бяха кораби на Лазмет Ноавек и се бяха запътили на запад, към Границата. Към Тувхе.

 

 

— Значи антипоточният заряд ще ни удари тази вечер — повторих аз.

Всички бяхме на основната палуба в транспортния кораб. Повечето седяха на пейката покрай стената, от която висяха предпазните ремъци и колани, Тека беше на стъпалата за навигационната палуба, а Иса седеше в капитанското кресло и се занимаваше с корабната карта. Вечно движещите се сенки и болката, която ги преследваше по тялото ми, не ми позволяваха да седя на едно място. Обикалях напред-назад.

— Да — потвърди Айджа. — Виденията не вървят с часовник, затова не са точни до минута, но ако се съди по цвета на светлината, ще бъде по вечерно време.

Изгледах го с присвити очи.

— Това ли е истината, или ми хвърляш прах в очите, за да направя това, което ти искаш?

— И да ти отговоря, ще ми повярваш ли?

— Не. — Спрях за малко пред него. — Защо сега? Ти през целия си живот си се интересувал само от себе си. Какво те е прихванало? Някой мозъчен вирус?

— Къде ще ни отведе този спор? — обади се Тека. — Трябва да мислим как да спасим колкото може повече хора. Което означава отново да вдигнем тревога за евакуация в града.

— Инструкцията в извънредни ситуации е да се бяга към странстващия кораб — отвърнах аз. — Къде ще отидат хората, ако вдигнем тревогата?

— Мога да кодирам сигнала със съобщение. Така тези, които имат екрани в домовете си, ще знаят поне какво ги очаква — поясни Тека. — Може да им кажем да напуснат града, все едно накъде.

— Ами онези, които нямат екрани? — попита Етрек. — Хората, които нямат даже лампи да им светят? Те какво да правят?

— Не съм казала, че планът ми е безгрешен. — Тя го изгледа намусено. — Но не чух ти да предлагаш нещо смислено.

— Ако направим това — намеси се Има, — ние самите няма да можем да избягаме. Ще умрем тук.

Настъпи мълчание. Аз бях приела вероятността да се простя с живота си, когато реших да убия баща ми, но сега пак ми се живееше. Дори без Акос, дори без семейство и въпреки че повечето шотетци ме ненавиждаха, както бях казала по-рано на Тека, сега имах повече. Имах приятели. Надежда за бъдещето и за себе си.

Освен това обичах народа си. Неговото упорство и воля да оцелява. Харесваше ми как шотетците гледаха на захвърлените вещи не като на боклуци, а като на възможности. Те се спускаха аварийно през враждебни атмосфери. Пътуваха покрай потока. Бяха изследователи, новатори, воини, пътешественици. И аз бях една от тях.

— Да действаме.

— Как? — попита Иса. — Откъде се активира сигналът за тревога?

— От две места — имението на Ноавек и амфитеатъра. В амфитеатъра ще влезем по-лесно. Не е необходимо да ходим всички. Е, кой отива и кой остава?

— Аз се махам от тази планета — рече Айджа.

— Да, досетих се от многократните ти повторения, че няма да останеш тук — троснах му се аз.

— Аз ще те изведа от Шотет, Айджа — каза му Иса. — Ти си оракул и животът ти е безценен.

— А моят живот не струва пукнат грош, така ли? — намеси се Етрек.

Иса го изгледа.

— Вие двамата трябва да отпътувате — казах на Зит. — Приехте да внесете контрабандно плодовете, но не и да рискувате живота си.

— Да, кой ли от нас би се навил да си сложи главата в торбата — изви нагори очи Етрек. — Нали не си забравила, че повечето сме дошли тук, за да убием Лазмет Ноавек?

Хвърлих поглед поред на Тека и Сифа.

— Ти също си оракул — казах на Сифа.

— Не ме е страх — отвърна тя тихо.

А аз се страхувах. Една част от мен си мечтаеше да задигне някой кораб и да избяга от Воа час по-скоро, да се измъкне от предстоящия удар. Но по-добрата част, онази, която сега взимаше решенията, знаеше, че трябва да остана, трябва да се боря за народа си или поне да му дам шанс сам да се бори за себе си.

Може би Сифа наистина беше толкова неустрашима, колкото се показваше. Може би когато знаеш какво ще се случи, си принуден да се помириш с бъдещето. Но на мен не ми се вярваше.

Тя се страхуваше като мен, като всеки друг човек на нейно място. Може би точно това ме накара да приема присъствието й тук. За момента не можех да й предложа по-голяма милост от тази.

— Сайра ще ни заведе до амфитеатъра — обади се Има и аз я погледнах учудено. Тя рядко ми гласуваше доверие. Тоест никога. И добави: — Мисля, че познаваш затвора в подземието.

— Не толкова добре, колкото блестящото ти остроумие — показах си зъбите с усмивка.

— Всеки път лапваш въдицата, а? — каза ми Тека.

Замислих се.

— Да, в това се крие чарът ми.

Етрек изсумтя. И започнахме да кроим плана.

 

 

Малко по-късно стояхме на покрива, докато Айджа и Иса се качиха на един контрабандистки кораб, любезно предоставен от познатите на Зит в подземния свят на Воа.

Айджа не се сбогува с мен. Но преди да се скрие в кораба, погледна назад. Очите ни се срещнаха и той кимна веднъж.

Сетне брат ми замина.